ДЯДО И БАБА В ХИМАЛАИТЕ. Част Първа: Джери

В памет на Герасим Величков - Джери

- Ако някой ден напиша пътепис за това пътуване, ще го кръстя “Дядо и баба  в Хималаите” – казвам аз, облегнат на една скала, вгледан в шеметния хоризонт отвъд превала Синги Ла.

- Айде стига бе, какви дядо и баба. Гледай само докъде се изкатерихме – отвръща Ралица, полегнала без сили в основата на малко камено оббо, украсено с молитвени флагчета.

И двамата имаме известно основание. Дядо и баба сме – това е извън всякакво съмнение. Даже имаме обща внучка. Не се държим като такива обаче: тия неща си ги говорим на близо 5 000 метра височина. Дядовците и бабите не драпат по Хималаите.

Преди четири дни сме започнали Трансхималая трек – и от двете ни страни се спускат страховити скали и сипеи. Едните току-що сме ги изкачили. По другите трябва тепърва да слезем. Питам се кой вятър довя тук тези двама самотни скитници,тези престарели хипита, които все така категорично отказват да нахлузят домашни пантофи.

Доста дълго е за обяснение.

1. Джери

Ралица беше моя жена преди много, много години – в края на седемдесетте и началото на осемдесетте на миналия век. Благодарен съм й за много неща – включително и за това, че благодарение на нея добих вкус към броденето по чукари и джендеми.

След като се разделихме, тя емигрира с дъщеря ни Ела в ранното лято на 1989-та – няколко месеца преди падането на режима. Живяха за кратко в Германия и след това се преселиха в Щатите – в Лос Анжелос. Ралица не замина сама – с нея беше сестра и Калина, която междувременно беше сварила да се ожени за един от най-добрите мои приятели – Джери.

Беше работил в Либия и спастрил някой и друг долар, което им даде възможност да отпътуват завинаги. Преди това успяха да спретнат едно пътуване до Тибет и индийските Хималаи; оказаха се първите българи, стъпили в Лхаса; минаха и целия Трасхималая трек тогава – но с изключително драматичен финал, за който тепърва ще стане дума.

Запалиха и мен – успях да тръгна месеци след тях. Засякохме се за малко в Катманду, додето те лекуваха премръзналите си копита и шока от прекараната седмица сред бури, снегове и кални лавини – на близо пет хиляди метра височина. Успях някак си да се промъкна през иглените уши на тогавашната милиция, правейки се усилено на алпинист и член на клуб “Академик” – и участник в трекинг-експедиция в състав числом и словом трима души, всичките приятели (реален член на клуба всъщност беше само Ники Сапунов – и то не алпинист, а пещерняк). Спомням си как се зарадвах на срещата с Джери тогава – в един бедняшки хотел в прочутия Тамел, битническото средище на Катманду – беше целият потрошен от някакво падане от скали в Занскар, докато Ралеца пък беше с черни от премръзване пръсти на краката – което не им попречи броени седмици по-късно да поемът към Сиким – към базовият лагер на Кангчендзьонга.

Тъкмо Джери беше и причината за настоящото хождение на дядо и баба в Хималаите. Направихме това пътуване в негова памет – той напусна този свят няколко месеца преди това. Беше болен от – амиотрофична латерална склероза някаква много рядка и гадна болест, която обезвижва и буквално пресушава тялото.

Помня как говорихме един от последните пъти, когато го видях – далеч преди боластта да го скапе напълно – голямата му къдрава коса, изпитото, съсухрено лице, блестящите очи зад многодиоптровите очила; дясната ръка, която вече не владееше – и която с усилие стискаше чашата с вино. Беше същият Джери, когото познавах от три десетилетия – но и вече не съвсем същия: просто физически усещах как е пристъпил отвъд. Вече едва ходеше, но подготвяше поредното си и предпоследно пътешествие – платото Наска, някакви мексикански вулкани. “Трябва да бързам” – простичко каза той – “вече не ми остава време да се мая; трябва да пропътувам каквото още мога.”

Помня и един друг път – може би малко преди това – бяхме се събрали в някакво малко кръчме до библиотеката с Ета Мусакова и Владо Руменов. Пихме, веселихме се, смяхме се. Знаехме се от трийсет години; бяхме едва що завършили гимназия, когато се събирахме кажи речи всяка вечер в старата къща на професор Марко Минков – в стаята на Ета, която тогава беше гадже на Джери. С тях двамата и с Илко Димитров тогава издавахме самиздатското списание Вик; хлапашка работа, разбира се, разпечатвахме го на пилюр и го разпращахме на разни “важни” според нас писатели.

Някои от стиховете, които Илко пишеше тогава, могат да се прочетат днес в избраните му стихотворения. Какво ли стана с разказите, които пишеше Джери? Потънаха в нищото: това си беше неговият избор. Той избра пътуването – стана професионален скитник. Колекционер на завихрени пространства и шеметни гледки, на далечни усети и аромати на вечно непознатото, разбирач и събирач на битиета от най-затънтените кътчета на света. Близо двайсет години живяха с Ралица и Калина в Ел Ей: работеха, за да пътуват, подчиняваха цялото си битие на пътуването.

Това никой не го можеше така, както го можеше Джери. Живеенето на път беше изключително спартанско битие – караха я кажи-речи така, както американските битници някога са я карали – но за разлика от тях той много внимателно планираше пътуванията си. Можеше да няма пари за ядене и за спане – но да се наеме джип, за да се стигне до подножието на върха Х – за това непременно имаше. Работеше по няколко месеца, за да събере пари за следващия дълъг също някалко месеца път – в който се лишаваше от всичко, само и само да стигне по-далеч, по-високо, до по-отдалечени и невероятни места.

Днес е по-лесно да се изброят местата, до които не е успял да стигне, отколкото тези, на които е бил. Целият Тибет (включително кората около Кайлаш), индийските Хималаи, пакистанските Хималаи, мексиканските вулкани, Андите, Кордилерите, Африка, Аляска – къде ли не и как ли не – примерно влачейки през зимата шейна към Зангла – по ледената кора на река Занскар. Пишеше пътеписи, които печаташе в предалото Богу дух още преди него сп. “Одисей”; снимаше филми, давани от дъжд на вятър по маргинални телевизии и познати и до днес само на ограничен кръг ценители; подготвяше книги, които така и не издаде.

Не това беше важното за него обаче: важно бе името му да е Пътник, важен бе досегът до откритите пространства, магията на това да бъдеш – да бъдеш себе си изцяло, автентичен и истински; да бъдеш зависим само от собствената си воля и възможности. Това търсеше и за това живееше – свалям му шапка, защото живя по-истински от всички нас.

Престанах да го виждам, когато болестта започна истински да го надвива. Не исках да го помня обездвижен, унизен и победен. Сигурно беше кофти това, че не се извървях и аз във върволицата на прощаващите си с него приживе. Исках да го съхраня в паметта си такъв, какъвто наистина беше – а съм сигурен, че и той, стига да можеше, не би се оставил смъртта да го унижава. Само че вече не можеше – съпротивлявал се беше твърде дълго и болестта го прикова някак си изведнъж.

Оставаше му само да изчака края – вече неподвижен и ням, но изпълен с достойнство и досада. Джери обездвижен, Джери победен? Хайде де...

Беше станал будист, а погребалният спектър тук не предполагаше посмъртни и следсмъртни грижи за такива. Изгориха тялото му и пръснаха праха му над Мальовишкия циркус – но нямаше кой кой да чете Бардьо Тьодол на смъртния му одър, за да намери своя път през смъртта, нямаше и кой да се помоли за щастливото прераждане на душата му.

Честно казано, такава молитва едва ли би му била необходима. Но на нас – все още живите – ни беше необходим някакъв ритуал; нещо, което произвежда памет. Така се стигна до идеята за това своеобразно поклоническо пътешествие: просто в негова памет да изминем част от неговите ранни пътища, да спрем в манастира Лингшет – мястото, по което наистина си е падал – и сериозно обмислял дали да не остане няколко месеца там, та да напише своите си неща, които тъй и си останаха завинаги отложени. Да оставим неговата мала там – в олтара на този манастир – и да помолим монасите да го споменат в своите молитви.

Речено – сторено. Хванахме се с Ралица – някогашния му постоянен партньор в пътуванията, купихме билети и поехме на път. За това пътуване разказвам сега. Но не само: всъщност настъпвах старите си стъпки, додето вървях. Това пътуване се насложи върху друго едно мое пътуване, предприето с Николай Генов през 1999-та, замислено с много мерак и планове за пътеписи и филми, които – уви – останаха неосъществени. Някои написани фрагменти обаче останаха – ще си позволя да ги включа тук, както и някои спомени оттогава – просто защото пътят е безкраен: ние сме тези, които пресекваме.