Дядо и баба в Хималаите. Част трета: Да се шляеш по Пахаргандж и Чанди Чоук

Летим през Истанбул, кацаме през нощта в Делхи. Отгоре градът изглежда безкраен – цял океан от мъгливи светлини – летим близо половин час над тях, докато кацнем. Нажеженият влажен въздух действа почти като удар в слъчевия сплит: средата на юли е и мусонът се вихри с пълна сила. На път към центъра виждам колко е дръпнала Индия в сравнение със спомените ми отпреди десетина години – модерната магистрала изглежда съвсем като в някакъв европейски град.

Спомням си как пътувах по нея, когато пристигнах през 1998 г. – в хаоса от всякакви возила, рикши и каруци по едно време видях как тържествено пристъпва слон, а в тясната ивица между мантинелите вървеше съвършено гол мъж – някакъв екстатичен садху, размахал своя тризъбец. Този път нямаше екзотични гледки – и нещо повече: имаше метро, което свързваше летището с града, а – както разбрах по-късно – и с околните градчета, превърнали се вече в негови квартали – често отдалечени на повече от сто километра от центъра.

Бяхме си отделили двудневен буфер до тръгването за Шимла – изходната ни точка към Хималаите. Идеята беше да се помотаем из Делхи и да купим някои необходими нещица от индийските пазарища. Ралица бе особено обезпокоена от липсата на газови бутилки за походния ни примус – нямаше как да ги пренесем със самолет, разбира се, а по време на трек разчиташ предимно на храната, която носиш в багажа си – и можеш да си сготвиш нещо или да си свариш чай само ако имаш с какво. Джери й беше казал, че при зимния трек с Николай Генов по Чадар – ледената магистрала по замръзналата река към Зангла, старата столица на Занскар, били търсили такива бутилки и не намерили – като им се наложило да си служат с крайно неприятния бензинов примус.

Видя ми се невероятно: тук и в последната дупка готвят на газ. Уверих я, че просто ще се пошляем из Пахар Гандж или Чанди Чоук и ще намерим. Бях абсолютно уверен в това – съпред мен не съществуваше нещо, което да не може да бъде намерено на тези гигантски пазарища – а същевременно да се шляеш там беше върховното удоволствие в индийската столица.

Със сигурност мнозина не мислят така. Туристите, които посещават страната, ги водят примерно до Индия Гейт, Кутуб Минар и Лотус темпъл, а екзотиката се свежда най-много до Кхан Маркет – шарен пазар за туристически сувенири близо до Конат Плейс. Това обаче не е истинската Индия. Истинската Индия може да бъде видяна предимно в Олд Делхи – едно от най-шумните, най-мърляви и най-шеметни места на този грешен свят. Тъкмо из него щяхме да се пошляем – все едно дали дирейки газови бутилки или просто ей тъй – за идеята.

Всъщност бутилките ги подирихме първо на Конат Плейс – бяхме се настанили наблизо. Вмъкнахме се в подземния Палика базар – грамаден и натъпкан с всякакви парцали и джунджурии – и с индийци, които се опитват да ти продадат примерно колан с две лица или флашка със 180 гигабайта памет. Тук газови бутилки – там газови бутилки – оказа се, че наистина няма. За сметка на това се намери един, който съвсем сигурно знаел къде ги има. Наблизо било, само на десет рупии път с моторикша. питахме го някалко пъти сигурен ли е, че тъкмо такива газови бутилки могат да се купят от въпросния магазин – а той ни гледаше с честни черни очи и потвърждаваше все по-красноречиво.

Излязохме на повърхността и той ни спря една моторикша, която наистина спазари само за десет рупии. Тя ни откара някъде на майната си и спря пред голям лъскав магазин на няколко етажа. Никак не ми приличаше на място, в което се продават газови бутилки. Влязохме и подозренията ми се потвърдиха – оказа се емпориум.

Бяха ни метнали, разбира се. Индиецът сигурно прибираше по някоя друга рупия комисионна за белите балъци, които пращаше там – с идеята, че на белия човек нищо друго освен емпориум не му трябва – и че единственият му интерес се свежда до килимчета, кашмирени шалове и сребърни дрънкулки.

Търсихме дълго рикша, която да ни откара обратно на Конат плейс. Никой не искаше да го направи за по-малко от 70 рупии. Махнахме с ръка и поехме към Пахар Гандж.

Това е едно много специално място: гъст, мърляв и вкусен пазар, обхащащ цял квартал северно от централната гара. Известен е като Шахгандж още от могулските времена – един от подходите към него е прочутата Ажмери гейт, зад която са били личните покои на могелските императори. Оформил се е след основаването на Шахджеханабад (1638) и провъзгласяването му за столица на империята – което било сторено, както показва и името, от прочутия шах Джехан, построил и Тадж Махал. Към 1800-то година Пахаргандж вече е един от кварталите на новата столица – макар и извън крепостните стени на града.

Тук всичко се случва направо на улицата: търговия, готвене, просия, спане и какво ли още не. Централната пазарна улица е обкръжена с криви и засукани сокаци – някои само по метър и нещо широки и извеждащи незнайно къде. През 70-те години на миналия век това е култовото място на хипарията: тук пребивават хипиарите, в евтините мънички хотелчета и мърляви лоджета – и към момента има над петстотин такива, сбутани в кривите улички. Това е мястото, където все се намира някой да ти прошепне дискретно в ухото: “Хашиш, сахеб... Марихуана...”

Изтърсихме се насред Пахаргандж в жегата и се заехме с пълноценно шляене. Питахме, разбира се, отново за прословутите газови бутилки. Някои само вдигаха рамене, други учтиво ни отпращаха в разни посоки, където със сигурност ще намерим дюкян, в който ще го има това, дето го търсим. Това е една от фаталните черти на обикновения индиец: като го питаш къде можеш да намериш нещото Х, му се вижда неучтиво да каже просто не знам. Затова широко усмихнат и с бодър глас те отправя в произволна посока.

В едно дюкянче обаче ни казаха: имаме. Обнадеждихме се, а шишкавия индиец се провря в някакво килерче и след малко се върна, приведен под тежестта на нещо голямо и желязно. Беше голяма колкото делва газова бутилка, заварена на стойка от стоманени лайсни, на които беше монтиран и котлона. Сигурно тежеше към 15 килограма. Обяснихме, че това е твърде голямо – и че търсим нещо съвсем различно, но търговецът си държеше на своето – тъкмо това използвали хората в Индия, когато пътуват нанякъде. Щял да ни го даде само за 300 рупии.

Махнахме с ръка и решихме да търсим проклетите бутилки в Ле. Но тъй като така или иначе бяхме дошли, продължихме шляенето до пълно изчерпване. Особено впечатляващи бяха контрастите в кривите улички – всъщност сградите бяха запазили някакви следи от викториански разкош, патиниран от десетилетията наблъскан живот в немотия и мръсотия. Движехме се под разкошни балкони от ковано желязо – и между полегнали направо на улиците хора, мърляви дааби (така наричат най-примитнивните гостилници), просяци и полуголи дечица – понякога просто изключително красиви.

Видях едно пършиво куче, приседнало на постамент до един вход – приличаше ми на абсурдна статуя. Пътьом си купихме понички, пържени в огромен и толкова мръсен казан, че на никой европеец не би му и хрумнало да вкуси от тях – от опит обаче знаех, че може да се има доверие почти на всичко, минало през огъня. Дюкянчетата бяха като първобитни пещери, отворени към улицата – тук наистина можеше да се купи всичко, включително и раница “Норд фейс” – изглеждаща съвсем като истинска (само изглеждаща обаче).

На другия ден отидохме на Чанди Чоук – този път за чисто шляене. Казах на рикшаджията да ни откара до Джама Масшид, но той учтиво отказа – невъзможно било. Реших, че просто иска повече пари – и му ги предложих, но отново отказа. Чак когато стигнахме до червената крепост, разбрах за какво става дума: бяхме пристигнали в неделя, когато цялото пространство пред джамията, голямо може би колкото няколко европейски квартала, с превръща в огромен бълхарски пазар. Всичко живо седи направо на улицата и продава какво ли не – от тисови клечки за миене на зъби до лъскави мотоциклети. Запровирахме се през тълпата и видяхме доста зор, докато заобиколим джамията и стъпим на самия Чанди Чоук.

Това е централната улица на Олд Делхи, който – нека подчертая – няма нищо общо с фризирания и гримиран Ню Делхи. Старият град показва Индия такава, каквато е – пъстра, уханна, абсурдна, свирепа понякога – но истински жива. Именно оттук е тръгнало създаването на днешната индийска столица, наричана тогава Шахджаханабад. В дъното на Чанди Чоук се разпросдтира делхийския Ред форд, наречен Лал Кила, построен от Шах Джахан и оформен по идеите на неговата дъщеря Джаханара Бегум Сахиб – която има значителен принос за архитектурното оформление на новата столица.

Всъщност Чанди Чоук е един от най-големите и шумни пазари в Индия. Самата улица е нещо като символ на религиозната толератност – тук, веднага след Ред форд, са се навървили храмовете на почти всички религии, съжителстващи в страната.

Тук е Джама Масшид – най-голямата джамия в Индия, строена през 1650 г. – в нейния двор в петък се молят над 25 000 души, а от огромните й минарета, до които се качваш по безкрайни вити стълби, може да си види лабиринтния Олд Делхи.

Тук е и джайнисткия храм Шри Дигамбар Джайн Лал Мандир, основан през 1656 г. – и до днес към него има болница за безпризорни птици; в този храм джайнистите се кланят пред изображенията на чисто голия свой пророк Махавира – а понякога и в компанията на също тъй чисто голи монаси.

Тук е и сикския храм Сикх Гурудвара Сис Гандж Сахиб, построен през 1783 г. – спомням си колко силно впечатление ми направиха някога стражите с голи саби, огромни чалми и прибрани в мрежички бради, между които трябва да минеш, след като си си измил краката, за да влезеш вътре и да видиш как сикхите четат техния Бог – да, да, четат го, защото техният бог е книга – наречена Гранд Сахиб и написана в стихове от техния месия гуру Нанак.

Тук е и хинуисткият Хинду Гаури Шанкар Темпъл, тук е и християнството, което също е една от религиите на Индия – и е представено тук от централната бапистка църква. И тук – именно по Чанди Чоук, са минавали някога процесиите на владетелите на Индия – включително и тази на вицекраля през 1903 г.

По-важно от храмовете и символиката обаче е стълпотворението. Спомням си как, когато за пръв път стъпих на тази улица, изобщо не можех де си представя как мога да я пресека и да мина отсреща. Велорикши, моторикши, коли, камиони, каруци и бездомни крави – всичко това пъплеше на сантиметри едно от друго, побутваше се при всяко спиране и поемаше веднага щом се отвори пространство – та било то не метри, а сантиметри. Сетих се да се вгледам в начина, по който пресичаха улицата самите индийци – и забелязах, че те просто тръгват напред и по някакво чудо целият този поток успява да спре. Тъй постъпих и аз – и за своя изненада оцелях.

Отвъд Чанди Чоук също започва лабиринт – но много по-обширен, отколкото този на Пахаргандж. Гледката е клаустрофобична – по-тези места никога не прониква слънце, защото стрехите се допират помежду си. Там хората спят, ядат, мият се на уличните кранове, молят се в малките квартални храмове, разговарят приседнали на праговете – всичко на самата улица, широка няколко стъпки и обрамчена с дюкяни, някои от които по-малки от душегубка. Лутахме се из тях, като на няколко пъти се загубихме, зяпахме, снимахме. Според мен най-разумното прекарване на времето в столицата на Индия.

Накрая неудобните сандали на Ралица си казаха думата – краката й се разраниха, а точно това не биваше да си позволяваме. Взехме една моторикша и се прибрахме, като застягахме багажа си в очакване на вечерта. Предстоеше ни нощно пътуване до Шимла с луксозен бус “Волво” – снабден дори с ер кондишън – нещо нечувано за мен от досегашните ми подобни скиторения.