Дядо и баба в Хималаите. Част четвърта: Реконг Пео

Пътуването до Шимла наистина се оказа луксозно: раздалечени седалки, на които наистина можеш да си протегнеш краката – и които се превръщат почти в легло през нощта. Нарушиха спокойствието ни само за традиционното попътно похапване: спряха ни за вечеря някъде към два през нощта – в един мраморен палат, където имаше организиран бюфет срещу астрономическата според нас сума от 150 рупии.

Пристигнахме в Шимла много рано през нощта – но не в самия град. Просто ни изсипаха на някакво тясно шосе – малко извън града, който сияеше със светлините си пред нас. Моментално се появи цяла орда носачи – и ние се принудихме да наемем двама от тях да носят раниците ни – не толкова защото не можехме да се справим сами, колкото защото не знаехме как да стигнем до автогарата – а Шимла е доста объркващ град. Той е един от онези разкошни викториански градове, строени от англичаните в ниските части на Хималаите, за да прекарват на хлад през жегавите месеци на индийското лято. Построен е на толкова стръмен хълм, че има грамаден асансьор, който свързва долните улици с билото, където всъщност е централния площад, катедралата и богатите къщи със строги островърхи профили. Според тогавашните йерархии горе на хълма са живеели господарите, а долу в подножието му – обслужващото ги простолюдие.

Градът изглеждаше пределно лъскав – впрочем сега той е нещо като курорт за богати индийци. Това никак не се беше отразило на автогарата му обаче: тя си беше типичната индийска автогара: невероятно мръсна, цялата оплюта в петна с кървав цвят от дъвкачите на бетел, шумна, объркана и напълно лишена от информация. На такива автогари никога не знаеш как да намериш онзи бус, който ти е нужен – и разчиташ на дълги разправии с чиновниците по гишетата, а най-вече на късмета си.  

Струпахме багажа си под един навес – между седящите или заспали на пода индийци - и почнахме обхождането: единият оставаше да пази багажа, додето другият ходеше да разпитва къде е бусът за Реконг Пео – нашата следваща дестинация – и в колко часа тръгва. После се сменяхме. Направихме няколко тура без успех: всички или вдигаха рамене – или посочваха неопределено към гъмжилото от бусове – там попитайте.

По едно време Ралица дойде сияеща – била намерила буса. Нарамихме всичко и след дълго провиране между бусовете се качихме в една допотопна и очукана “Тата” в която дремеха неколцина пасажери. Намъкнахме се с все раниците си – и седнахме на последната седалка, където разчитахме в цялата си наивност, че може да остане място и за тях.

Кога ще тръгне бусът никой не знаеше. На настойчивото ни питане сънливите индийци отговаряха: когато тръгне. По едно време започнаха да ме глождат съмнения, че това наистина е бусът за Реконг Пео. Измъкнах се навън и за късмет попаднах на един индиец, който свиреше като умопобъркан с реферска свирка и направляваше движението на бусовете, които правеха невъзможни маневри, за да се измъкнат от автогарата. Попитах го и той потвърди: да, това бил бусът за Реконг Пео.

Разположихме се удобно, но след час бусът започна да се пълни. Появи се някакъв кондуктор, който със знаци ни обясни, че трябва да качим раниците си на покрива. Качих първо моята като по-тежка – закрепването й обаче се оказа проблем, нямаше никакви въжета или каиши, които да я крепят – затова закопчах колана на раницата за железата на багажника, като се молех да не се разкопчеят по черния път, който ни предстоеше. Закрепих така и раницата на Ралица – и се върнах тъкмо навреме, за да предотвратя възникващия скандал, който тя се канеше да вдигне на някакъв индиец, който упорито се опитваше да седне на моето място и изказваше съмнения в съществуването ми.

Скоро бусът не само че се напълни, но и натъпка в най-буквалния смисъл на думата. Пътуването из Индия с тъй наречения “локален транспорт” е доста екзотично преживяване – бусовете качват пътници до ръба на възможното – колкото и далечни да са дестинациите, за които пътуват. Хората се наблъскват не само между редовете, но и на самите седалки – честа гледка е на седалка за трима да видите шест или седем човека, струпани буквално един върху друг. Да не говорим за невероятните торби и торбета, които всички мъкнат на път; за стоките, които могат да превърнат возилото в нещо средно между бус и товарен камион; за козичките, които качват със себе си и вързват примерно в краката ви; за безкрайните пристъпи на повръщания, от които кажи-речи всички индийки страдат по време на път. Някога беше възможно да се пътува и на покрива – и това беше далеч по-приятния вариант, сега обаче вече не разрешаваха. Поради което сантиметрите място за сядане бяха обект на завист и свирепа конкурентна борба.

Индийците воюваха за тези сантиметри по следния екзотичен начин: само да забележеха дори и чисто символичен процеп между наблъсканите тела, те сядаха направо в скута на настанилите се на седалката люде, и когато същите волю-неволю им отваряха място за една кълка, те почваха уж невинно да се въртят и побутват, за да наместят и другата. Съвсем скоро се оказахме буквално прилепени към единия край на седалката – където на всичкото отгоре имаше някаква хоризонтална тръба до вратата – и там също се наместваха и сместваха индийци, като провесваха задници буквално пред лицата ни. Така пътувахме, а пътят се оказа безкраен.

Трябваше да минем някъде към 260 километра – и си правехме сметка да стигнем до Реконг Пео за не повече от пет часа. Пътувахме десет – в този раздрънкан бус, който спираше на всяка керемидка и ставаше все по-претъпкан и по-претъпкан – и пъплеше все по-нагоре и по-нагоре в Хималаите. Та това е, накратко казано, романтиката на местния транспорт.

На една от спирките един бял турист привлече вниманието ни – дребно, спретнато очилато човече, което изглеждаше леко нелепо в тъпканицата на поредната автогара. Качи се в нашия бус – оказа се близо до нас и се разговорихме: бил белгиец, пътувал по време на отпуската си – и щял като нас да пътува към Нако гомпа от Реконг Пео, а после да тръгне по някой от трековете. Още не знаехме, че този белгиец – нека го наречем Шарл, ще се превърне в нещо като наша сянка – и в две трети от цялото пътуване ще го срещаме по пътя – често на най-неочаквани места.

Пътят беше наистина впечатляващ – движехме се покрай река Сатлъч – една от най-буйните планински реки, които съм виждал в живота си. Там, където се стесняваше ждрелото, бушуваха високи вълни и се вдигаха фонтани от пръски, а шумът беше толкова силен, че нищо не можеше да се чуе наоколо.

Не ни беше до гледки обаче. Изпитахме всички прелести на хималайските пътища: от непрестанното друсане до разминаванията по тесния път, при който бусът пропъпляше буквално на сантиметри над стотици метри дълбоки пропасти, в дъното на които тътнеше Сатлъч. При това ждрелото на реката не беше дивата и девствена природа, която познавах от предишното си пътуване – част от течението на реката се беше превърнало в индустриална зона: строеше се гигантски язовир, пъплеха грамадни камиони, натоварени с железа или извозващи изровените скали – и така десетки километри: мащабите на този градеж бяха наистина поразяващи.

Както и да е – някъде към четири следобед все пак допъплихме до Реконг Пео. Беше изключително красиво – косите лъчи на слънцето огряваха огромния склон от другата страна на Сатлъч – издигащ се почти отвесно и сякаш на хвърлей място от градчето. Сбогувахме се с Карл – той сподели, че тръгва ваднага да дири комендантската служба, за да вземе пермит за Нако – ние обаче отложихме това досадно задължение за следващата сутрин.

За мое учудване раниците ни оцеляха на покрива – нарамихме ги и тръгнахме да търсим хотел. Намъкнахме се в някакво относително прилично лодже – и тъкмо разхвърляхме багажа си, когато довтаса собственика и ни връчи по един дълъг ферман за попълване: име, паспорт, националност, номер на визата, откъде идваш, къде отиваш – и тъй нататък. Псувайки наум, попълнихме безбройните графи, докато шишкавият собственик чакаше и гледаше важно. Той провери дали правилно сме попълнили всичко, след което ни съобщи, че трябвало да приложим и ксерокопие от нашите паспорти. Не, той нямал ксерокс, но наблизо в градчето имало.

Това преля чашата. Преди да успея да се намеся, Ралица го нарече с всички най-обидни имена, които й дойдоха наум – и го попита ехидно дали пък не е чувал нещо за човешки права и защита на личните данни. Не, не бил чувал и не разбирал защо се сърдим – просто комендантските власти изисквали това от него – и във всеки хотел щели да ни искат същото.

Събрахме си багажлъците и отидохме да проверим. Силите ни стигнаха само колкото да пресечем улицата – и да влезем в един доста по-мърляво хотелче, където обаче никой не ни поиска нищо. Хвърлихме раниците си, заключихме стаята с някакво микроскопично катинарче и отидохме в ресторанта на съседния покрив да вечеряме. Вече се свечеряваше, петнадесет метровата позлатена статуя на Буда едва-едва проблясваше в далечината. Градчето жужеше под нас, сгушено в шепите на околните върхари, отпивахме първите си чаши вкусен зелен чай с мляко, обсъждахме предстоящия път и с всяка глътка усещахме, че животът е хубав.