Дядо и баба в Хималаите. Част шеста: Реминисценции – Дървената гъба Сарахан

Докато отмаряхме от дългото пътуване в малкото тибетско ресторантче на лоджето в Нако, започнахме да плетем с разговорите си една особена плетка – в която сегашното пътешествие се преплита с други предишни пътувания. Аз си спомнях едно, Ралица си спомняше друго – и наслагвахме тези си спомени върху току-що изминатия път. Разбира се, вече не помня подробностите от тези разговори – за сметка на това пък днес, когато пиша този пътепис, имам под ръка други едни писания, свързани с пътуване по същия път – и с места, които този път просто отминахме – а те безспорно заслужаваха внимание. Но така е и с всяко повторно пътуване – търсиш местата, които си пропуснал, отминаваш тези, които вече си видял.

Тогава – през 1999 г., не написах пътеписа за продължилото четиридесет дни пътуване из индийските Хималаи, което предприехме с Николай Генов и което следваше приблизително същия маршрут. Днес обаче разполагам с няколко нахвърляни фрагменти – и много спомени от онова време. И както ние тогава сплитахме плетка от настоящото пътуване и изминатите някога пътища, така ще постъпя и аз сега – ще наслоя пътуванията, за да се получи една по-богата и пъстра картина. А за да не се лъже читателя, тези изтръгнати от миналото фрагменти ще бъдат отпечатани с курсив. И така – започвам с първата си реминисценция – за Сарахан и храма Бхимакали – които се намират по пътя за Реконг Пео.

На самото влизане в Чандигар забелязахме, че до Шимла пътят е по-къс, отколкото до Манали. Хвърлихме поглед на картата и веднага се натъкнахме на друг маршрут – вместо от Манали да ходим до Кейлонг и през долините Лахул и Спити със съответното неизбежно връщане по същия път, можеше през Шимла да стигнем до Табо и от там да минем през двете долини, без да ни се налага никакво връщане – пътят ставаше с около 200 километра по-къс. Единствената неприятност беше, че се налагаше да минем и през долината Кинуар, една от съвсем наскоро откритите за посещения райони в Хималаите, за която се искаше разрешение, каквото ние нямахме. Въпреки това решихме да рискуваме. Можехме да се правим на тапа: какво толкова, отиваме в Табо, пътят минава оттук, ама имало друг път, така ли, че ние не знаехме. “Е, ако се наложи, ще минем пак през Манали”, отсече Ники. Това “пак” значеше към 600 км.  празно обикаляне, но пък мисълта за минаване само на километри от индийско-тибетската граница беше наистина съблазнителна.

В Шимла се стоварихме на един пренатоварен паркинг сред оглушителния вой на хиляди клаксони; градът приличаше на Търново, изграден на много стръмен хълм и заобиколен с гъсти борови гори. Наистина много красиво място, не случайно е служел /както впрочем и Манали/ за лятна столица на англичаните. На върха на хълма беше изградена висока катедрала – попитахме как да стигнем до там. Отговорът беше неочакван – ами вземете асансьора. Два грамадни асансьора се движеха по специално направени кули и с тях бързо се стигаше до върха, където се оказа и главния площад на града. Високи викториански къщи със стръмни покриви, бяла мозайка и плетеница от вградени в стените греди; лънскави магазини и пъбове с пейки и дебели цяла педя маси – тук човек наистина нямаше как да разбере, че е в Индия. Само на крачка по-ниско, по серпантините на хълма, бушуваше типичния индийски пазар – шумен, пъстър и див. Нямаше какво да правим тук, където серия прекрасни книжарници буквално пощеха джобовете ни – смъкнахме се по витите улички и широките две педи стълбища, метнахме се на джипа и се запровирахме между свръхбогаташките резиденции – да имаш къща тук е въпрос на престиж за индийските милионери.

Следващият следобед стигнахме до първото “истинско” място, което си струваше да се разгледа по-подробно. Няколко километра стръмен път ни изведоха в Сарахан, някогашната лятна столица на империята Бушар, владяла някога не само долината Рампур, но и Лахул и Спити. В селцето обаче няма нищо имперско, никакви дворци, само един храм – Бхимакали темпъл, който наистина заслужава внимание. Двете негови сгради, разположени в широк ограден двор, приличат на големи дървени гъби: горните им два етажа са силно издадени еркери, изцяло от дърво, стъпили върху други два етажа, изградени от камък, редуващ се с открити дървени греди. Храмът е прочут със своите седем врати, направени от чисто сребро и покрити с барелефи, на места и със златно покритие, както и с двете си светилища, посветени на боговете Нарисингх и Рагхунат – пълни със сребърни статуи и декорации. Барелефите и статуите са наистина изящни, но не това е уникалното в Бхимакали. Този храм е своеобразен символ на сложно преплетената история на областта – история драматична и кръстопътна, изпълнена с нашествия, възхождащи и пропадащи царства и преливащи се етноси.

Храмът минава за хиндуистки, но категорично се различава от традиционните хиндуистки храмове. Сравнението може да бъде направено пряко, защото точно срещу входа му, в самия ограден с дърворезбосани чердаци двор има един такъв – с типичната форма на заоблена пирамида, изграден от прояден от времето камък. Над покрития с плочести камъни покрив стърчат  наложени едно върху друго слънце и лунен сърп – символ, повече от типичен за будистките манастири; в барелефните сегменти на сребърните врати могат да се видят Кришна, Шива и Парвати, тяхното злополучно чадо Ганеш – но също тъй и типично будистки символи, например двойката риби или преплетените линии, символизиращи абсолюта; по скатовете на покрива са наредени типичните за северния будизъм поредици от животни, докато пред входа пазят някакви невероятно примитивни, вапцани в жълто и кафяво дървени тигри. Тази странна религиозна еклектика е доловима не само тук, но и в цялата долина Кинуар, през която тепърва трябваше да минем – тя е рожба на етническия синкретизъм на тези места, на сблъсъка и преливането на местни ариански племена, на тибетци, могули, раджупти и какви ли не още.

Не само храма, но и самите жители изглеждаха като продукти на някаква етническа алхимия. Срещнахме група жени, носещи на гръб типичните за целите Хималаи огромни кошове, в които най-често се събират треви за добитъка или животински изпражнения за отопление – дръпнатите очи се съчетаваха с тъмния, типично хиндуистки цвят на кожата. Най-колоритна бе една старица, чието лице приличаше на бижутерски щанд – от носа й висеше голямо колкото бръмбар златно украшение, едното й ухо бе пронизано от поне десет обици – кръгли  златни пръстени, които се смаляваха нагоре по ушната мида, по ръцете и краката й имаше десетки златни и сребърни гривни – и то от типа, който би трябвало да е типичен за Раджастан. Различните по дизайн бижута бяха направили пътешествие през вековете, за да се срещнат върху нейното тяло – така и религиите на Индия бяха пътували през историята, за да се сплавят в този храм, поникнал като дървесна гъба върху дънера на Хималаите.

 Това смешение на раси и религии, а и на заоевателски апетити не беше чудно – някога тъкмо през долината Кинуар е минавал основния търговски път, свързващ Индия и Тибет. Сега този път бе относително пуст – по него имаше малко туристи и много постове на индо-тибетската гранична полиция.

Впрочем за туристите, както и навсякъде другаде, бяха помислили. Пред храма имаше нещо като хотел, разположен на чардаци от дърво, със сложи резби по гредите и вратите – за съжаление беше пълен, лениви хипари седяха насам-натам по чердаците, вдигнали крака върху гредите, места имаше само в дармсалата, сиреч общата спалня. На стотина метра оттам се издигаше архитектурно подобие на храма: мрамор, несръчни опити за лукс, празнота и скъпотия, тъй че ние се разшетахме из селцето и намерихме прекрасна мъничка страноприемница, зовяща се “Temple view”, само няколко стаички, относително чисти /е, с хлебарки като плъхове, но кой ти гледа/ , но пък с относително добър, суперлют ресторант. Гладни като кучета, поръчахме си по няколко манджи и отвреме навреме излизахме на терасата, за да погледаме как пълната луна осветява Бхимакали, въздигнал се над хълма като тромав двуглав динозавър.