БАРСЕЛОНА: ОТЧЕТ, ПЪТЕПИС, ЛЮБОВНО ПИСМО

- Денят на Св. Георги е празникът на книгите в Барселона – каза Йоланда, докато таксито ни се промушваше до центъра на града. Новите сгради с плоски физиономии, каквито ги има около всяко летище, отстъпваха място на елегантни сецесионни постройки с френски прозорци и орнаменти от стъклопис. – На този ден булевард “Ла Рамбла” се превръща в огромна книжарница. Всички излизат и си разменят книги.

- Ето, това е знамение! – възкликнах аз. – За първи път идваме в Барселона и днес е точно денят на Св. Георги!

Беше 6-ти май. Йоланда доби озадачено изражение.

- Не мисля. Св. Георги беше на 23-ти април. Поне у нас е така.

Дотук с книжовните знамения. Не уцелихме денят на книгите в Каталуния, но поне идвахме под знака на нашия си Св. Георги.

Едвин Сугарев седеше отпред в таксито, за да има място къде да си опъне краката. Аз бях на задната седалка с Йоланда, която ни взе от летището.

Йоланда Пелегри участва от десет години в организирането на семинарите по превод на поезия. Всъщност от самото им възникване. Те се провеждат всяка пролет от “Института за каталунска  писменост и литература” в едно микроскопично селце с каменни къщи и средновековен облик високо в Пиринеите – Фарера де Палярс. Идеята хрумва на бившия директор на института, Франсеск Пансерисас, поет и преводач от английски, а днес се продължава от наследника на поста му – Ориол Изкиердо, поет и университетски преподавател.

Защо точно във Фарера, дето се казва, на върха на географията? “Отначало започнахме в Барселона – обясни ми Франсеск – но стана така, че в момента, в който свършвахме работата си за деня, всички се разпиляваха из града и накрая никой не се познаваше с никого. Във Фарера това няма как да се случи.”

За всеки семинар се канят по двама поети от чужда страна и те, с помощта на четирима преводачи от родния им език и четирима каталунски поети, се захващат със стиховете. Това продължава четири дена, като по средата екипите се сменят, за да може всеки да е работил с всеки. Резултатът е книжка с поезията от двамата гости. Досега в семинарите са участвали шотландски, еврейски, бретонски, италиански, арабски, словенски, португалски, квебекски, унгарски, гръцки, полски, холандски, румънски, астуриански, германски, арменски и шведски поети. Нито аз, нито Едвин Сугарев бяхме чували за този семинар преди да ни поканят. Може да прозвучи странно, защото от поне двадесет години знаем един за друг, но това пътуване до Барселона стана повод да се запознаем помежду си.

Интересно какво ли могат да спечелят от такива срещи хората, които ги организират и финансират изцяло. “Целта ни – отговаря Ориол – е да научим повече за литературите си един на друг и чрез пряк контакт да видим как пишат хората по света.” Малки, големи и микроскопични езици да се срещнат без посредничеството на световната книгоиздателска индустрия. Може би всеки има нужда да се свърже по този начин с останалите, но не всеки го прави. Аз например не за първи път се чувствам като човек, който ходи на рожден ден, а после, когато неговата дата дойде, се спотайва у дома си без да покани. Но не знам как бих могла да променя това.

Няма да кажа “двамата с Едвин представихме България”, защото ми се повдига от тази претенция. Отиде някой в чужбина, ръкува се насам-натам, върне се и хайде, добре че бях аз да представя България. Никоя отделно взета личност не може да представя България. Тези, които гледат Бербатов, едва ли слушат Райна Кабаиванска. Разбира се, надявам се хубавите думи, които ни казаха там, да оставят добро впечатление за всички ни.

Хотелът ни се оказва на няколко малки улички встрани от “Ла Рамбла”. Тъй като споменавам тази улица за втори път, време е да я опиша. Представете си площад “Славейков”, с големите му дървета и средна пешеходна част, заобиколете го с две платна за коли и два реда красиви, причудливи, стари или просто функционални сгради, в чиито вътрешни пасажи се виждат палми, скрити кафенета, проходи към други улици и катедрали, и го умножете по десетина дължини, докато стигне до пристанището. По протежение на пешеходната му зона се продават цветя, канарчета, ключодържатели, пощенски картички и всичко друго, от което един турист бяга, но накрая то го застига. Пълно е с актьори, които се преструват на статуи. А също и с професионални красавици, които са приучили разни старци да хукват към всяка разхождаща се жена и да й говорят с въпросителни интонации.

Булевардът има още едно странно свойство, което не съм виждала никъде другаде: не можеш да се отклониш от него. Тръгваш по някакви странични улички, попадаш сред застлани с каменни плочи проходи между осеметажни сгради, над главата ти висят железни фенери и саксии с ярки цветя, плющят пранета и някъде най-отгоре, като прозрение за избраници, светят части от слънцето, а долу, в приземието, някой продава картини, обеци, ароматни пръчици и неща, които забравяш още докато ги подминаваш, в следващия момент се оказваш срещу непозната катедрала с музиканти пред главния вход, заобикаляш я и не щеш ли, отново излизаш на “Ла Рамбла”. И евентуално срещаш Едвин Сугарев, който също е излязъл да се поразходи насаме.

Каталунски, Каталуния (Каталуня?) или доскоро официалното каталонски, Каталония – кое е правилното? Не е ли това испански и как да се разплетат клоните на този гъсталак от наименования? Нямам самочувствието да давам свой принос в тълкуванието на “дипломатическия казус за испанското наследство”, но ще напиша това, което научих по повод на семинара.

Първо, не само че каталунският не е испански, но на ген. Франко (управлявал между 1939-1975 г.) още не му е простено, задето е наложил със закон испанския на негово място. По тази причина много каталунски писатели от по-старото поколение са свикнали да работят на испански, което не е повод за обединителни прегръдки по националните празници. Каталунският е романски език, който произхожда от говорим вариант на латинския и е сроден с провансалския. Според някои лингвисти е иберо-романски, а според други – гало-романски. Говори се преди всичко в Каталуния, Валенсия и на Балеарите. Това е езикът и на Андора. (Там средната продължителност на живота се оказва 85 години, което удря в земята претенциите за спокоен живот на всички европейски гиганти. Но този феномен едва ли се дължи на каталунския.) Разпространен е още в Северна Каталуния, която се намира в южна Франция, и в части от Сардиния, Италия.

Това са териториите на някогашното княжество, което в различни исторически периоди е включвало различни графства и корони. Големият му разцвет е през ХV в. по време на Валенсианския златен век. Много преди ген. Франко, френският херцог Филип д’Анжу, който стъпвайки в Мадрид се превръща в испанския Фелипе V (1683-1746), решава да се разправи с каталунския, забранявайки го. Неговият дядо Луи ХІV (1638-1715) го е забранявал с декрет от френска страна. Фактът, че толкова много владетели са се опитвали да го забранят, показва, че каталунският крайно упорито е отстоявал присъствието си. От 12 в. насам на него са се писали документи, а от 13 в. – литература. Днес се говори от около 8 милиона човека.

По другия въпрос: областта се казва “Каталуния” както на каталунски (Catalunya), така и на испански (Cataluna). На латински обаче е Каталония (Cathalonia). Французите (Catalogne) и англичаните (Catalonia) са възприели този изговор. У нас традиционното название е с “О”, но вече все повече се утвърждава името, с което каталунците сами наричат себе си.  Така ще ги наричам и аз.

През първата вечер в Барселона Йоланда ни заведе да вечеряме заедно в нещо като бар-ресторант-картинна галерия и независимо от искрения ни интерес към менюто, нямаше как да не забележим един доста особен факт: около нас имаше само жени, при това не много на брой. Атмосферата напомняше научнофантастичен роман за бъдещето на човечеството след изгубването на хромозомата Y. Когато излязохме на улицата, стана ясно къде са мъжете. Пред витрините на някои заведения се бяха извили еднополови опашки – хора, стиснали зъби със стоическо изражение, мълчаливо наредени един зад друг.

- За какво чакат? – попитах Йоланда.

- За гол – отговори ми тя.

Изтичаха последните минути на полуфинала Барса-Челси. Опашките бяха пред баровете, чиито телевизори стояха с екран към улицата. Вътре нямаше място за всички, които бяха готови да гледат мача и на един крак. В последния момент на мача целият град избухна в общ оргиастичен вик и от всички входове заизлизаха пеещи хора и празнуващи тълпи. По малките улички се разхождаха англичани, от които при разминаване се чуваха фрази като “We could have done it”. Никога не съм обръщала особено внимание на футбола, но в Барселона той някак не може да убегне от погледа на човек. В интерес на истината, не съм сигурна дали обичам ненормалното оживление около футболните победи. Те все ми приличат на празненствата на чужд за мен етнос, с чийто религиозни ритуали се чувствам задължена да се съобразя. От всички изкуства, може би само киното и музиката са в състояние да предизвикват такъв ентусиазъм. Така де, присъствахме на голям празник на града, но ние бяхме по друг повод.

Всъщност Барселона, сюрреалистичен град, който те оставя с чувството, че си в детска мечта и наркомански сън едновременно, може да приеме всякакви тълпи от запалянковци, туристи, художници (Хуан Миро, Салвадор Дали, Пабло Пикасо – не съм голословна), свещеници, емигранти, учени, тръгнали по конференции, и моряци, да ги погълне и да излезе по-голям от тях. Преди да отида там, прочетох, че това е “градът на Гауди”. Ударението пада на последната сричка независимо от това, което езикът ми и досега чувства нужда да произнесе. Стори ми се, че справочниците прекалено вироглаво настояват на това клише и най-вероятно са преписвали един от друг. Не можех да си представя, че един архитект може да повлияе до такава степен на облика на цял град, че да го обсеби. Те бяха прави, аз загубих вътрешния си бас.

Гръбнак от питон, пчелен кошер, череп на козел, бедрена кост, морска гъба, охлювна черупка – това са част от предметите, по които Гауди се е учил да държи във въздуха грамадни конструкции върху фини арки и да създава във всяка сграда пулсиращата илюзия за живо тяло. Пък била тя и стометрова кула. Гауди е работил лично върху всеки детайл от проектите си – от кованото желязо на балконите, през странната пътека около комините, до характерната за него мозайка, подредена от натрошена цветна керамика. Всичко, което минава през ръцете му, е пищно като тропическа гора и плашещо като медитацията на религиозен мистик, който се броди наум из миналото, за да промени бъдещето. Гауди за Барселона е като Ленин за руската революция. Създадени са един за друг.

Кратка справка: Антони Гауди (1852-1926) е роден в Тарагона, южна Каталуния. Учи във Висшата архитектурна школа в Барселона, но не се изявява като студент. Когато му връчват дипломата за професионален архитект, някой казва: “Кой знае дали вкарахме в професията пълен хахо или гений. Времето ще покаже.” Отначало всички му се присмиват и мислят, че по-скоро първата оценка за него е вярна. В края на живота му го наричат “архитекта на Бога”. И наистина, който е виждал отровно високите кули на “Саграда фамилия” – последният му проект, над който работи над 40 години – не може да не си зададе няколко много големи въпроса без отговор. Начинът, по който отдалече тази катедрала прилича на дантелена готика, от средно разстояние – на пясъчен замък, а отблизо – на примитивно туловище, изградено от камъни и кокали, обърква чувството за време. Виждаш образ, който дълбоко в себе си разпознаваш. От който дълбоко в себе си се страхуваш. Образ, който не дава обяснения.

Гауди не успява да завърши “Саграда фамилия”, защото го блъска трамвай. Тъй като от години живее на строежа, той е прашен, брадясал, дрипав и с празни джобове. Всички го мислят за скитник и никой не иска да му помогне. Накрая го откарват в болница за бедни. Не се намира кой на разпознае архитекта на най-голямата катедрала в Барселона. Приятелите му го откриват едва на следващия ден. Опитват се да го преместят, но Гауди им отказва с думите: “Тук ми е мястото, при бедните.” Умира след три дена.

По въпроса дали е най-добре да умреш в леглото си, Джордж Оруел, минавайки през подобна скотобойна за бедни във Франция, казва: “Лично аз предпочитам да си умра в обувките.” Гауди умира на практика в обувките си, изоставил само за кратка разходка строежа. Интересно е, че Оруел не е харесвал сградите на Гауди. Това не им пречи и на двамата да са много умни.

Днес “Саграда фамилия”, започната през 1882 г., се достроява. По предварителен план е трябвало да има дванадесет кули за дванадесетте апостола, четири по-високи за четиримата евангелисти, една по-ниска за Светата Дева и една 170-метрова по средата за Исус Христос. Завършени са само осем от кулите на апостолите, които се впиват в небето като нокти. Вече не е сигурно точно какъв е бил плана на Гауди, защото той непрекъснато го е променял, а последното запазено копие е било унищожено от анархисти през 1938 г. Струва ми се, че усилието да се дострои “Саграда фамилия” ще прилича на опит да се възстанови Вавилонската кула по данни от Библията. Дори и да не е така, ако зависеше от мен, не бих разрешила да пипнат нищо. Ето как стъпих за два дена в Барселона, и вече настоявам за право на глас в градоустройството.

Хората, с които работихме, бяха:

Ева Саблева – преводач към семинара и сътрудник на Института за каталунска писменост и литература. Превежда книга с избрани стихове на Константин Павлов и по време на четенията успях да се уверя по лицата на слушателите колко силен резултат е постигнала. Независимо от замечтаните си сини очи, Ева не може да търпи, ако нещо не е наред. В състояние е да се върне след ден-два към вече готово стихотворение и да промени дума, защото междувременно й е хрумнала някоя друга, с два-три нюанса по-пълноценна. Ако човек търси съвет, трябва да го търси от Ева. Тя винаги знае какво не е наред.

Мая Генова, преводач от каталунски с утвърдено име и сътрудник на “Колибри”. Тя ми каза, че името на град Сорт, през който минахме, означава “късмет” и от цяла Испания хората се стичали там, за да си купуват лотарийни билети. Не видях никого да тича из улиците на Сорт с пачки в ръце, но пък наоколо се строяха къщи и кооперации със страшна сила. Явно все някой печелеше от лотарията – с малки суми, но редовно. Обещахме си да си купим по един билет и забравихме. Не улеснихме късмета си и сега той трябва да се чуди какви други начини да измисля.

Елена Генова – дъщеря на Мая, чието образование е свързано с изобразителното изкуство, но думите я вълнуват не по-малко. Елена отдавна живее във Валенсия и всички я вземат за тамошна. Поинтересувах се защо мислят така. “Виж сега – отговори ми тя – валенсианският акцент си личи много ясно за тях. То е все едно някой старозагорец да заговори със своето си произношение в София.” Или софиянец в Стара Загора, помислих си аз. Разликата е същата. Досега не съм виждала държава с изцяло стандартизиран изговор и не знам защо ние, осеммилионна България, толкова се вълнуваме по този въпрос.

Антоанета Борисова е четвъртата от карето преводачи. Напуснала добра, но зле платена работа в България преди години, тя идва без нищо в Испания и извървява пълния път на емигранта от търсене на каквото и да е препитание до спокоен и уреден живот. “Виждаш ли тази къща? – попита ме веднъж тя. - Никога не съм си мислила, че мога да мечтая за такава къща. В България не; после, докато се борех със живота тук – също. А сега мога да ти кажа, че мечтите се сбъдват. Само трябва да направиш нещо.” Или да събереш смелост. Или да промениш нещо. Не мога да си спомня как точно се изрази. Помислих си, че човек е в състояние да мине през какви ли не препятствия, само и само да вижда себе си по някакъв начин в бъдещето. А дефицитът на перспективи първо го състарява, после го закопава. И през цялото време го държи в лошо настроение. И четирите в един или друг момент са вземали големи географски решения за по-нататъшния си адрес. Когато човек гледа Барселона, си мисли, че не им е било чак толкова трудно. Но от гледане не се научава най-важното.

Вече споменах за участието на поетите Ориол Изкиердо и Францеск Парсерисас от каталунска страна. Ориол съчетава градска елегантност с неизтощимо желание сутрин, докато всички все още спят, да обикаля по козите пътеки из околността. Лицето му има класическите черти на портрет от Веласкес, а лесната му усмивка е неочаквана изненада. Ориол не просто търси точната фраза – той те хваща за ръка и те превежда през буйния лес на синтаксиса, за да достигнеш невредим до другия език. С Ориол се чувстваш Преведен. Францеск е по-възрастен, по-словоохотлив, по-адаптиран към публичните изяви. Той е измислил семинарите в планината, превел е “Властелинът на пръстените” на каталунски и е в състояние да говори за историята на всяко място. Започнах с Йоланда, която участваше във всичко. Тя беше първото приятелско лице, което видяхме в Каталуния. И така ни потръгна. Още не съм споменала за най-младите – Джозеп Педралс и Меришел Нус – и сега го правя. Джозеп е поет с китара, но пее и без китара. Тогава всички наоколо, които знаят каталунски, започват да се кискат, защото Джозеп възпява “бермудския триъгълник” на някаква девойка. Превеждат ни. Ние с Едвин се кискаме със закъснение. Джозеп води радиопредаване за музика и композира за театрите. Меришел, доколкото разбрах, е учителка по професия. Много млада, усмихната и красива учителка с дълга черна коса. Участваше от сърце в работата на групата, но мисля, че й действаше разсейващо. Доайенът на семинара беше Джоан Ренде – единственият прозаик в групата. Джоан е бивш журналист, водел е колона в авторитетен вестник. Сега живее във фермата си, където гледа коне. Не знаем общ език, а той е склонен да разказва цели истории, разчитайки, че рано или късно ще всички ще схванат за какво става въпрос. С Джоан обаче човек се разбира и без думи. Когато гаврътна чашка българска ракия, очите му светнаха и каза нещо размахвайки пръст. “Не трябва да пия повече от това, но то е толкова хубаво, че ако сипеш по още едно, не знам как ще откажа”, преведе ми Тони. Странно е, но аз вече знаех какво каза.

Това бяха хората, с които в продължение на пет часа пътувахме все по-нагоре в планината, а когато видях малко селце на един връх и попитах дали отиваме там, те ми казаха, че общо взето натам отиваме, но ще гледаме същото селце отвисоко. Това бяха хората, които обсъждаха всяка фраза, затрупвайки я с нови и нови варианти, като понякога спореха, а понякога се връщаха на първоначалното си решение. Правеха го както заради превода, така и заради тайното удоволствие да пришпорват езика си към непосилни препятствия, а после да се наслаждават на елегантния му скок над тях. Това бяха хората, с които четохме на свещи във Фарера, пред публика в новия културен дом в Сорт и на сцената в бохемската кръчма в Барселона, за чиято културна програма отговаряше Джозеп.

Пиша това, защото се чувствам длъжник и искам направеното от всички тях да остане.