Дон Кихот и Бай Ганьо

Този текст беше написан в края на миналия век - ако не ме лъже паметта, през 1999 г. Днес се наложи да го прочета отново във връзка със съставителството на един том литературоведски статии. Трябва да призная, че докато го четох, изтръпнах - днес той е далеч по-актуален, отколкото беше тогава. Пришествието на бай Ганьовщината е далеч по-фрапиращо; нещо повече - то е modus vivendi на нашето общество - примитивното Ганьовско мислене е неговото верую. България продължава да дописва Алековия шедьовър - допълва го с толкова разнообразни и неочаквани аспекти, че този колективен текст се е превърнал в нещо като национален епос. Над държавното кормило шават засукани мустаци и се чува звън на мускали, скътани в пояса. Гоочолу и Доочолу списват газети, правят избори, управляват банки и какво ли още не. Тази актуалност ме накара да разгледам този литературоведски текст като публицистичен - и да го предложа на днешните читатели.

Е С

Същностните литературни жестове са тези, в които времето ни заставя да се вглеждаме отново и отново, достигайки всеки път до нови, неподозирани преди смислови хоризонти. Пре-прочитът не винаги идва по наша воля – най-често той е следствие от културно- исторически и социо-политически контексти, които просто изпречват текста пред очите ни. Най-драстичния, а и най-трагичния пример в това отношение е “Бай Ганьо” на Щастливеца. При него десетилетия наред литературата се опитваше да избяга от самата себе си, да подменя естетическите критерии с етически и политически, да го помирява със и подрежда във историята. Чет нямат комичните напъни да бъде изкаран “класов” тип, да бъде пригвозден към едно отминало време или прикотвен във ветровитото, но все пак ограничаващо пристанище на сатирата. Нещо повече – една не малка част от псевдо-креативните усилия на критиката и на художествената литература е продиктувана от желанието някак си да се избяга от бай Ганьо, да се заобиколи и изличи този натрапващ се образ, да се оценности нещо алтернативно в недрата на българското, той да бъде деградиран до случайна вкаменелост в добродетелния хумус на традицията, омаловажен покрай внушаващите респект дълбоки корени на националната ни индентичност.

 Говоря за “псевдо-“ не защото съм разколебан в добронамереността на тези усилия, а защото бай Ганьовското прозира и оцелява въпреки тях. Бай Ганьо не може да бъде изличен, забравен и омаловажен поради една много проста причина: че изобщо не е литературен герой. Той е бил, е и ще остане нещо повече – матрица на балканщината, сърцевина на балканската народопсихология, движеща сила на балканската история – и поради това проекциите му са неограничени както в миналото, така и в бъдещето. Доказателствата са около нас. И са дотолкова явни и натрапчиви, че просто няма нужда самото доказване да се разнищва и аргументира.

 Нещо повече: изминалото десетилетие спокойно може да бъде наречено пришествие на бай Ганьо. Пришествие в живота, не само и не толкова в литературата. И тук е разликата: литературните герои се помнят, те не пришестват. Не ходят по улицата, не управляват държави, не търпят развитие. Бай Ганьо претърпя. Негативно, разбира се. България с Алековски размах и талант дописа и първата, и втората част от “невероятни разкази за един съвременен българин”. Как да не познаем родния шайкаджия в един български вицепремиер, който пак край тихата бяла Дунава твърдеше, че избори се печелят с пари и с бой? Или в един гущерово облечен депутат, дето присядаше на шведски маси и хващаше ангина, щото не знаел как се спира климатикът? Или в друг един негов чукоподобен събрат, преоткрил новото старо верую, че при първоначалното натрупване на капитала неговият произход е винаги тъмен, и възползвал се с пълна мяра от тази тъмнота? Или в друг един министър, който, председателствайки асамблеята на ООН, сричаше от листчета, написани с български букви, английски словеса? Или в цялата плеада български политически гении, дето едно обещаваха, друго правеха, за трето гласуваха и си обръщаха не само думите, ами и душиците като фурнаджийски лопати, дето не само на маймуни се обръщаха, ами не се свеняха и от червените си дирници? Или в думите на гнусния до повръщане наследник на партията, виновна за половинвековното затриване на България, дето щял на поеме вината на откърмилата и него кърмилница за бай Ганьовци, само че само с мезета? Или как да не доловим стила и манталитета на бай ти Ганя, Гочоолу и Дочоолу, четейки цял куп съвременни ежедневници, които буквално пред очите ни убиват и журналистиката, и българския език, и ни натрапват някакви безсрамни и смрадливи словеса, избълвани сякаш от някоя дебеловрата мутра? Или как да не си спомним за любовта на бай Ганя към кафанските песни от рода на “Зелен листец”, без да признаем, че неговите чада са отишли далеч по-напред с “Радка-пиратка”?

 Това второ пришествие още не беше започнало и Бай Ганьо още носеше ръкавели и ходеше по партийни събрания, когато Тончо Жечев написа втората си еретична книга – “Одисей или митът за вечното завръщане”. Този спираловиден епос (в който сама по себе си спиралата е централизираща метафора) започва своя глобален кръг с Одисей и продължава с други, не тъй ненакърними при своето възвръщане пътешествия: Дон Кихот, Фауст и родният ни бай Ганьо. Не е трудно да забележим, че спиралата е низходяща, че в своето слизане от миналото към съвременността и от мита към литературата ценностите стават все по-неустойчиви, целите на пътешествията – все по-парадоксални, а извлеченото от тях осмисляне – все по-съмнително, все по-малко универсално, все по опорочено от алчност и егоизъм.

 Една от възможните интерпретации на този подход е, че за Тончо Жечев самото развитие на цивилизацията върви от цялостност към фрагментарност, от единство към все по-голямо разделение и самота, от съвършенството на окръглеността към несъвършенството на раздробеното, разпокъсано съществуване, към неговата все по-ужасяваща недостатъчност. Одисей е цялостен, в него земното и духовното са уравновесени, трезвостта и практицизма съжителства с духовната извисеност – те не си пречат, а се допълват взаимно. Това единство вече липсва при Дон Кихот, духовното и земното вече се носят от различни герои – и все пак преливането между тях и способността на Санчо да се извиси до своя рицар все още съществуват. При Фауст духовното е вече накърнено, самата цел е изгубила моралните си опори, той е скитник без място за завръщане. В дъното е, разбира се, бай Ганьо, дотолкова преобърнат и снизен, че самата възможност за сравнение с реалния мит за Одисей е сериозно накърнена и поради крайната им несъвместимост – градяща само парадокси и нонсенси.

 Сравнението впрочем е сюрреалистично и защото при бай Ганьо изобщо няма пътешествие – той просто не отива никъде, дори пътувайки, си стои побит сред родната балканска простотия, не научава нищо, не преодолява нищо (освен някой и друг “конфуз”, което при него е само добър повод за блещене и попържни), не преживява душевни терзания и сблъсъци (за това му липсват и сетива, и духовни територии). Движи се само неговото тяло, суче мустаци, продава мускали и мурафети, трупа самочувствие за едно мнимо завръщане, в което ще лъсне истински и ще се прояви истинският бай Ганьо, но не защото се е завърнал богат от пътешествието в бедната си Итака, а просто защото му е дошъл моментът да покаже на света кой е той и въобще кой кой е.

 Но ако Одисей и бай Ганьо нямат не само общ език, но и каквито и да било допирни точки, то бай Ганьо и Дон Кихот си кореспондират повече от оживено. Наистина, те не могат да си говорят пряко, но единият говори за другия, защото е негативно копие от един позитив в дълбините на историята, в предишния кръг на вечното завръщане – по същия начин, по който и Алеко е позитив на Бай Ганьо в съвременността; пак по същата логика Дон Кихот от своя страна се превръща и в съизмерима фигура, и в основна метафора на Щастливеца. Особено важни за Тончо Жечев тук са паралелите между Бай Ганьо и Санчо – трагичната липса на каквато и да е възможност за контакт между Бай Ганьо и Алеко за разлика от духовното преливане от сърце в сърце между Дон Кихот и неговия оръженосец, чиито позиции са тези на Учителя и Ученика.

 Тук, в тази трагична несъвместимост, но и в символната сводимост между автор и герой, е същинският Тончо Жечев. Тук най-ясно личи и неговата гледна точка, позицията му на човек, който няма интерес към литературата сама по себе си, който съсредоточава цялото си внимание върху нейните нравствени послания и я товари с извънлитературната функция да бъде нещо като Пития при гадаенето над националната ни съдба. Тук няма да открием и дума за езика, жанра, сарказма, вътрешната диалогичност и прочее технически подробности. За сметка на това с пълен глас е изказан повече от основателния, но страхливо премълчаван преди това извод: ако написаното от Алеко се отнася не до някакъв си прото-джамбазин, а до българина като такъв, то тогава ние сме чада на една капалпава държава и един калпав народ.

 Този извод би прозвучал наистина убийствено в една колективно патриотарска среда и произтичащото от нея мислене, изпълваща Алековото време. Но в същото време той би бил не в по-малка степен убийствен и във времената преди Алеко да е написал и ред - само дето бай Ганьо тогава се е казвал другояче или по-точно е носел различни имена. Същият той е причинил върховни страдания на героите от Възраждането, тъй като и за тях, както за Тончо Жечев, българското е било върховната мяра в духовните им одисеи, докато българското като житейска непосредственост непосредствено е скверняло тъкмо тази мяра. За да се убеди човек в последното, не е нужно да прави експедиции в литературните предградия; достатъчно е да се препрочетат Левски, Ботев и Захари Стоянов. Там прото-Бай Ганьовци има достатъчно, и духовни терзания поради тях също; та дори нещо повече – нерядко байганьвското сполучва да надникне и иззад гърба на самия списовател.

 Прочита на “Одисеята на Щастливеца и Бай Ганьо” започва с признанието на един грях: “Лошо, лошо сме чели и четем ние, читатели и критици, Алеко Константинова – невнимателно, повърхностно, отгоре-отгоре, по байганьовски”. Разкаянието визира трагичната несъизмеримост между автор и герой в литературната и читателска памет, чезненето на Алеко в тъмната сянка на бай Ганьо, отглъхването и на двамата във времето. Тончо Жечев не само оценностява написаното от Щастливеца, сочейки ни неговата свръхтекстова потенция /”заплетен трагикомичен възел между автор и герой, герой и читатели, интерпретатори и автор, автор и читатели”/. На втори план той всъщност противопоставя историческия прочит на “Бай Ганьо” на своя собствен такъв – а това е прочитът на ужаса, на съпреживяването на свързаната с Бай Ганьо дилема като съдбовна в личен и свръхличностен план.

 И тук Дон Кихот се оказва монокъла, през който се чете Бай Ганьо. Ужасното при него е, че е “Санчо без Дон Кихот, оръженосец без рицар, овца без пастир”. Ако Санчо се издига до божествената лудост на господаря си, то Бай Ганьо никъде не се издига, и то не поради липсата на рицари в мизерните му мускални пътувания – издигането просто не е заложено в него, няма го зърното, което да се развие и израсте. Или, ако трябва да си послужа с точното определение на Тончо Жечев: “цялото му жизнено пътуване е просто мърдане в пространството, без друг багаж освен прословутите дисаги”. Самото му вмъкване редом с Одисей, Дон Кихот и дори късноренесансовия егоист Фауст смразява, защото самият величествен цикъл на отиване и възвръщане, на приключения, трудности, трупане на опит и мъдрост, на осмисляне на целия живот в неговата кръговост се е превърнал в своето отрицание, претърпял е очевидна и безвъзвратна деградация; като че чрез него осмислящият цялата вселена на Тончо Жечев мит за вечното завръщане /твърде различен от класическия образец на Ницше/ се разпада и обезсмисля, бива подигран и осквернен. И не би трябвало да пропуснем факта, че този код на разчитане на Бай Ганьовата Одисея би провалил самата книга, в случай че съществуваше сам по себе си, без позитивен контрапункт.

 Тончо Жечев разкрива и още нещо: своята собствена боязън пред бездуховното или по-точно пред липсата на алтернатива спрямо неговата наличност. И не се страхува да посочи, че всички негови опити да открие “нещо спасително и утешително” у Бай Ганя са претърпели крушение. Нежеланието да се изкаже по “многоспорния и неразрешен въпрос – социален или общонационален тип е Бай Ганьо”, съвсем не се дължи на липсата на отговор или на съзнанието за интелектуалната недостатъчност на въпроса. Напротив, отговорът отдавна е даден и Тончо Жечев го казва в прав текст: “И тъй като общонационалните черти на Бай Ганьо са вън от всякакво съмнение...” Проблемът обаче е в изводите, които можем да направим въз основа на този отговор. И тези изводи звучат максимално актуално и полемично двадесет години след написването на “Митът за Одисей”. Самото допускане на двете възможности, самото съотнасяне на бай Ганьо към “днес” е провокирало тогавашната критика така, както днес провокира максималистичният хоризонт, в който се търси отговор. Никой и до този момент не е проблематизирал който и да е герой от националната ни литература в такава степен:

 “Ако призная Бай ти Ганя поради всепобедното му шествие за общонационален тип, без да виждам спасение или утешение от заплашителната му сянка, това означава да призная, че сме пропаднали, провалили сме се като народ, че за нас няма изход. Диалектиката тук не спасява, тя може да успокоява П.Д. или Д.П., но моята душа, душата на моя народ тя няма да успокои. Въпросът е прост като молитва и иска прост отговор. Или Бай Ганьо е общонационалният ни тип и ние сме пропаднали. Или този народ е родил същевременно и неговото противоядие, противоотрова и ние сме спасени.”

 Тончо Жечев се заема тъкмо със спасението и го прави точно в стил Дон Кихот сред ветровитото тогава литературно поле. Не само поради литературната конюнктура, но и поради факта, че се заема с една неизпълнима задача – да раздели изконно българското от байганьовското, да ги посочи като несъвместими. Задавайки си горецитирания въпрос, той всъщност пита нещо от рода на: как ще живеем с този камък на шията – и го пита най-директно и в най-буквалния смисъл. Разбира се – сърце не му дава да направи най-лесното, сиреч да обяви Алеко за погрешен или пък само за частно и частично прав. Тъй като Алековата честност е подобна на собствената му, за него това е невъзможен изход.

 Но Бай Ганьо тежи и повлича надолу; везната, на която бейски се е разположил, понася България – или по-точно високата духовна представа за родината като свръх-оценностена свидност – а заедно с това пропада и самото самосъзнание на Тончо Жечев с всичките му етични йерархии, крепящи се на национално осъзнатото чувство за нравствена мяра. Затова и проблемът, който трябва да бъде разрешен в страстно наченатата дискусия, не е литературен, а в пълна мяра екзистенциален – нещо повече, той е въпрос на живот и смърт за многострадалния български интелектуалец. Тъй като другата везна на нравствената кобилица тъмнее застрашително празна, трябва нещо да бъде положено в нея, за да се постигне спасителното равновесие. И Тончо Жечев полага там… авторът.

 Само че Бай Ганьо тежи със страшна сила. Със сила, на която никой Щастливец не може да противостои. Самият Алеко го е знаел и това личи не само в автобиографичния подтекст на “Бай Ганьо прави избори”, не само от херувимно-донкихотовския и всъщност автоироничен образ на Иваница Граматиков – зрящ за идеала, но сляп за реалността – образ, който според Тончо Жечев се явява нещо като литературен протагонист на “противоядието”, но и от особената горчивина във финала на този очерк, в саркастичното и автоиронично писмо от приятеля на Иваница, чиито редове са сред малкото, призвани да изразят пряко Алековото верую. Това са думи, които не само че не пасват на Иваница Граматиков, не само че водят ожесточен диалог с него, но и разсичат като с меч самия Алеков образ – такъв, какъвто можем да го доловим, чрез неговите текстове. Чрез тях като че самият Алеко спори с нявгашното си оптимистично верую, с невинната си наивност на човек, вярващ във възможностите си да повлияе на околния балкански свят и да го промени за добро, непознал още мощта и вездесъщието на Бай Ганьовците – и това са думи, които винаги трябва да се имат предвид, когато става дума за Щастливеца:

 “…И тази сган, тази утайка от тинята на един див, бестиален, лишен от всякакво образование и отхрана граждански слой, готова за всяка бруталност, за която аз не можех даже да помисля, че съществува в самодоволния от своята “цивилизованост” и “европейщина” наш град, тази безпринципна тълпа, водима от разнородни ней игноранти и безхарактерности, които нито начала имат, нито могат да имат; и тази сган, казвам, има своите представители в Народното събрание, а хилядите избиратели…/…/ Ти ми казваше едно време, че вярваш още в българския народ. – Хайде де! Не се подигравай! В кого вярваш ти? В това ли рабско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му. Народа, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването за него е блаженство, тиранията благодеяние, раболепието геройство, презрителното хъркане отгоре – музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и тегли от други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той няма една твърда точка, за която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй “практичен” и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена…”

 Позволих си този твърде дълъг цитат, защото едва ли в цялата българска литература има по-актуална и по-горчива формулировка на собствената ни национална съдба от съдържащата се в тях. Между наивната и тотално непасваща на хайкаджийската балканщина представа за реките от мед и масло, дето ще потекат в България при лелеяната политическа победа, и тези горчиви думи, в които идеалите са вятър, а народа роб, лежи огромна пропаст: самият Алеко присъства в този очерк чрез две различни идентичности. Тончо Жечев ясно съзнава това и се опитва да хвърли мост над тази пропаст чрез думите: “Отворената за хула уста застива, почти готова да произнесе благослов, както смешната история на Бай Ганьо води до безутешен плач, до горко ридание.”

 Само че този мост е твърде крехък. По него може да мине едно осъзнато от малцина чувство за морално превъзходство, но не и критичната маса българи, които могат да постигнат нациионален поврат, реален реванш в битката между Алеко и Бай Ганьо. Това са го знаели всички, които не са допуснали в главите си патриотарски мелници или кречетала тип “висока мисия”. Знаел го е например Бешков, чиято карикатура “Бай Ганьо убива своя автор” дава най-високия възможен интерпретационен ключ, съвместяващ про-явлението Бай Ганьово и злощаствия му списовател. Знаел го е и самият Тончо Жечев – въпреки нежеланието си да го признае. И преди това, и оттогава насетне Бай Ганьо винаги е убивал своите автори – ако не физически, то поне вербално и психологически. Нещо повече, той е убивал и тези, които са сочели прежните жертви за пример. Които не са се примирявали да тропкат в ритъма на вандалското балканско хорце. Които са опонирали на старите балкански навици духовните проблеми да бъдат разрешавани с калъчка, като израсналите с една глава биват съкращавани със същата.

 Такива впрочем имаше – и ако нещо таи противоядието, то е именно в тях. Чадата Алекови, макар и обречени, са неизтребими докрай – поне тук, на Балканите, където цялата история се разгръща като обречена битка между вечно овластяваната простащина и вечно оспорващите властта й луди глави. Сам Тончо Жечев беше един от последните. Той не беше съгласен да се примири, нито да игнорира простаците и тяхната бай Ганьовщина, нещо повече: – в сакралната възходяща йерархия на молитвата, мотиката и Караджата той избра молитвата. Никога не му го простиха.

 Прав ли е бил той в дълбоко развълнуваното си търсене на Анти-Бай-Ганьо-то? Наистина ли Алеко е живата, действена алтернатива на тъмната, дива балканщина? От една страна да, няма как да бъдат отречени цитираните и от Тончо Жечев думи на Пенчо Славейков: “В живота Алеко излезе убит, изцяло победен от бай Ганя, в духа и нравствено – изцяло победител”. И тъй е завинаги – Алеко е рицар, той е позитив от негатива на своя герой, само че у нас няма място за рицари. Ако се изкушим да провидим “алеков тип българин” в противовес на оня с мускалите и нашарените от чорапи крачища, ще видим, че последният почти неизменно търпи поражение – поне от натирването на Волов от Оборище насам. Другото, което няма как да не забележим е, че всички тези обречени рицари говорят на два езика, като високия полет на духа обхваща само единият от тях. Другият е наситен с горчивина и сарказъм, с чувство за безизходица и обреченост, с болка и себеирония; това е език, способен да прости, но и безпощадно да низвергне нисшите духом. Това е езикът на Ботев от “В механата”, езикът на Алеко от последните редове на “Бай Ганьо прави избори” и много от фейлетоните му, езикът на Славейков и Гео Милев от тяхната критика, езикът на целия Коста Павлов, и на още мнозина други. И още нещо – реалните рицари по тези места са лишени от онази цялостност и автентичност, която е присъща на уж безумния Дон Кихот. Те са вътрешно разделени не само от вярата и неверието в победата на духовното; не, има нещо по-страшно – границата между Бай Ганьо и Дон Кихот, или респективно между Бай Ганьо и неговият автор, минава и през самите тях, те живеят в борба с оцелелите кътчета на байганьовското у самите себе си. Дори при Алеко словата на героя намират мънички процепчета и се промъкват в думите на автора – на не едно място в политическите му фейлетони например. Изразените чрез тях политически позиции на автора не могат да не породят следния въпрос: а към кой от двата типа българин да причислим Стамболов, който впрочем е политическият противник на Иваница Граматиков и би трябвало да бъде ни повече, ни по-малко основният закрилник на Бай Ганьовците и техните изборджийски шайки? И не беше ли тъкмо Радославов, лидерът на пратията, на която е привърженик Алеко, изобретател на рафинираната пост-Бай Ганьовска формула за управление: “Со кротце, со благо и со малце кютек”?

 Очевидно черно-белият подход не върши работа. И Алеко, и малцината други родни Дон Кихоти са разпнати между вяра и неверие, надежда и обреченост, молитва и саркастично обругаване на настоящето – при това с повече от очевидни основания. До какви трагични измерения може да достигне това раздвоение говори един жесток литературен казус, съзнателно избягван при подобни дискусии – поемата “Двойник” на Разцветников. Ако се позовавам на нея, това е не на последно място и защото двойникът е точно Дон Кихот. Един Дон Кихот, който се възвръща в осакатената душа на своя автор – но вече като проклятие. Разцветников се прекланя пред неговата жертва, пред неговия порив в името на хората – и същевременно съзнанието за обреченост и обсаденост, самотата на човека в онези времена, в които светът дебне като “засада”, го заставят да убие Дон Кихот и донкихотското в себе си – за да се впише сред байганьовското битие като “умен и много почитан”; едно престъпление, чиято територия е самото съзнание на поета. Дон Кихот възкръсва, а чрез него възкръсва и вярата в доброто, саможертвата в името на другите, отказът от циничното верую, че нищо не може да се направи - но само за да бъде двойно по-намразен. За Разцветников той вече не е убежище и спасение, възвръщането съдържа перспективата да бъде убиван отново и отново, докато нравствената непримиримост се превърне в нещо като камъка на Сизиф – митът, в полемика с чиято интерпретация от Камю е написана самата книга на Тончо Жечев.

 Тъй или иначе алтернативата автор-герой не решава проблема, а само му придава още едно измерение – чрез не по-малко екзистенциалното съмнение: винаги ли по нашите земи духовното ще търпи поражение? Отговорът, даден от българската литература, /или поне от онази част от българската писмовност, която сериозно може да бъде мислена като такава/, гласи категорично “да”. Да, Бай Ганьо е побеждавал по всяко време, и особено убедително напоследък. И винаги е убивал своя автор. Само че и възтържествуването му винаги е било в битиен, събитиен, брутално-материален план. И никога – в духовен. Да, Щастливците по тези земи винаги са били обречени и са потъвали в смъртта или в забравата. Но са били самотни просто защото са се издигали много високо. Да, балканското е силно като валяк, има здрави крака и тъпче. Но точно поради това – поради смазващата мощ на ниския егоизъм, материалните страсти, грубо телесната чувствителност, стадният патриотизъм и благоговеенето пред мускалите – тази тъмна земя е раждала и едни от най-прекрасните луди глави, които са съществували някога. Не светци, не – точно луди глави, способни на върховни полети и главоломни пропадания. Волов, захапал револвера на русчукското пристанище, Левски с безумния си вопъл “Народе!!!”, Ботев, размахал сабя над палубата, покрита с градинарски сандъци, солунските атентатори с решението си, че щом причиняват смърт, трябва и те да умрат… Винаги губещи, винаги охулвани, изчепатвани, забравяни. Но и винаги кълнящи сред една болна земя, чиято история може да бъде сведена само до сблъсъка между обречени духовни пориви и всеобгръщащата, всепоглъщаща простащина – един конфликт, пределно зрим под всички политически, социологически и културни труфила, с които се мъчим да го покрием.

 Накрая бих искал на свой ред да кажа: лошо, лошо сме чели всички ние Тончо Жечев. Набързо го натикахме сред коренотърсачите, положихме го на една лавица с някаква си импресионистична критика и прочее вехтории. Друго е искал да ни каже той – нещо, пред което думите са слаби, интелектуалните конструкции грохват, а привичните мерки, с които мерим съдбата си, до една се оказват нефелни. Искал е да ни посочи Алеко не като нещо отминало, а като нещо насъщно. Искал е да ни даде неговия кураж, за да се смеем, когато костите ни леденеят от ужас, и да прощаваме, когато животът ни сблъска с непростимото. Искал е да ни подготви за времето, което предстои – време, в чиято празнота отекват само Бай Ганьовите чизми. Искал е да ни отвърне от мускалите, да ни спре от търчането подир влака, потеглил към Европата с килимчетата ни, да ни посочи посочи достойнството на литературния рицар, на завинаги самотния и безприютния. Искал е да ни даде и пример за интелектуално поведение, тъй насъщно ни днес, когато сме затънали не до колене, а до шия в авгиевите обори на съвремието. Искал е да отхвърли пластовете от премълчаното през годините – защото тъкмо премълчаването беше жестоката съдба на неговото поколение.

 Спомням си последния път, когато видях един от най-достойните негови приятели – Кръстю Куюмджиев. Имаше някакво общо събрание на Литературния институт и бай Кръстю беше седнал заедно с нас, зайците аспиранти, на последния ред в претъпканата зала. Съвсем наскоро Тончо беше изхвърлен от ръководството на института и сега разни литературни ченгета и партийни ментори говореха от трибуната за своите си важни работи. И тогава Кръстю започна да се смее. Без причина, без повод, все по-гръмко и налудничаво. От предните редове започнаха да се обръщат, да шъткат, от трибуната някакви си шефове го запризоваваха да престане, тръгнаха, разбира се, приказки от рода на “пак е пиян”, а той се смееше и смееше и смееше. Вгледах се в очите му и видях сълзите в тях, видях самотата и отчаянието в този смях, усетих горчивия му вкус, усетих го като отхвърляне, като присъда, като послание към нас, които оставаме след него. Месеци по-късно Кръстю беше мъртъв, но и досега настръхвам, като си спомня този смях – и имам чувството, че точно така се е смеел и Алеко.

 Точно Жечев не е съвсем прав, като твърди, че както Бай Ганьо бил Санчо без рицар, тъй и Щастливеца бил Дон Кихот без оръженосец. Не е така – оръженосци имаше, макар и в друго време. Самият Тончо беше в тяхната свита, и отвреме навреме навличаше наследените доспехи поради липса на нови рицари.

Е.С.