РУСИЯ И БЪЛГАРИЯ - ЯДРЕНИ АМБИЦИИ

Няма източноевропеец, който да не познава примитивното състояние на руската техника във всичките й разновидности. Също така няма човек, който да не е запознат с маниакалната руска (преди всичко сталинска) нужда от секретност, тоест страх от каквато и да е публичност. Тази примитивност докара света до атомната експлозия в Чернобил, но целия спектър на опасности от огромна трагедия се отнася особено много и до атомния подводен флот на бившия Съветски съюз и сегашна Русия.

Когато България е изправена пред един такъв непосилен за нея избор, като строеж на атомна електроцентрала, примерът със съветските атомни подводници  би трябвало да бъде очеваден за отчайващо примитивните мозъци на пост-комунистическите управници на България.

До момента на края на Студената война американските военни институции са регистрирали 18 (осемнадесет) опасни случая с атомни съветски подводници – три потънали (клас «Комсомолец»), 11 подводници са преживели повреди на ядрените им реактори, както  и четири пожара.

Тези крайно опасни случаи са интересни с това, че много от тях са ставали в международни води, при които командването на подводниците доста открито е търсело спешна помощ от бойни единици на западните военно-морски флоти, следящи отблизо руснаците.

По начало стратегията на Съветския съюз за развиване на подводен флот, способен да действа във всички морета и океани, е била инспирирана от нацистката военно-морска стратегия. Съветският съюз е считал, че атомния двигател ще му даде възможност да оперира независимо във всички морета, без нужда от зареждане и с огромен оръжеен потенциал. Проблемът обаче не се състои в потенциала на тоя вид оръжия, а в уязвимостта на атомната енергия, която си остава трудно удържима от човешките възможности сила, да не кажем че е практично трудно контролируема и  до голяма степен неизвестна.

Ето как описва положението в съветската флота руската неправителствена организация «Белона», оперираща от Норвегия, чиято дейност поставя особено внимание върху атомната енергия в Русия днес и състоянието й в бившия Съветски съюз:

«Централизираната практика на раздаване на заповеди «отгоре» фактически лишава военно-морския флот от участие и контрол върху качеството на новите подводници. Те се строят под огромен натиск да бъдат завършени в определените срокове, спуснати от Централния Комитет на Компартията. Така някои от подводниците са предадени на флотата дори без някои компоненти в оборудването им. Често явление е например в новите подводници да липсват части или те да са дефектни. В 1989 например са регистрирани 529 оплаквания за неизправно оборудванеот екипажите на подводниците. В 1990 нова подводница е била върната в корабостроителницата заради многобройни дефекти в оборудването, а на друга са липсвали електрически ключове в кабините и в ракетната част.»

Немърливостта на руснака е известна на всички, но когато се отнася до такива комплексни съдове като подводниците, тази немърливост граничи буквално с престъпност. Белона пише:

«Колкото повече време минава, толкова повредите стават по-чести поради лошата поддръжка на подводниците, пренебрежение на упътванията и неправилни процедури за поддръжка на техническото оборудване и въоръжението на подводниците. Често екипажите биват принуждавани да се занимават с други, освен техните задължения. Имало е случай, когато командването на една подводница е подало оплакване, че 28 члена от екипажа не са говорели руски и следователно не са били в състояние да се справят с атомен реактор. Широко  разспространено е безотговорното отношение на брегови специалисти към подводниците.

Независимо от обстоятелствата, руската военщина очаква от корабостроителниците да гарантират пускането на нови съдове в определения срок, компрометирайки по тоя начин качеството на такава комплексна машина като атомната подводница. Подготовката на екипажите за спешни и опасни ситуации е плачевна. Към края на 1980-те Съветския съюз притежаваше повече подводници, отколкото всички останали страни в света. Активната операционна готовност и продължителността на живота на подводниците обаче е само половината в сравнение с американските. Това се дължи преди всичко на ограничените възможности за ремонт и на примитивното състояние на руската корабостроителна база.»

На тоя фон изглежда напълно логично, че съветското военно-партийно командване се е стремяло просто към увеличаване на броя на подводния флот, който да му даде възможност за бойна готовност при ядрен конфликт, независимо от техническата му примитивност. Напъните на такава държава да изглежда световна сила поставят целия свят в огромен случаен риск, освен преднамерен. Така например по време на кубинската криза в 1962 американската флота засича присъствието на четири съветски подводници във водите около Куба и започва следене с цел да изясни техните намерения. Вместо контакти обаче съветското командване заповядва на четиримата капитани да преминат на подводно плаване и ако срещнат агресивност да предприемат военни действия. Американската флота няма никакви намерения да бърза. Подводния живот на борда на една подводница в тропически води е истински кошмар – температура достигаща 60 градуса и чаша вода на ден. По международни правила американците взривяват четири ръчни гранати под  морската повърхност, заявявайки по тоя начин подкана за подводниците да излезат на повърхността. Трима от капитаните на съветските подводници се обявяват за торпедна атака срещу американците.

Да отворим скоба и да кажем, че само капитаните и няколко други офицери са знаели, че подводниците са били въоръжени с атомни торпеда, така че заповед за атака би означавала буквално хвърляне на света  в ядрена катастрофа.

Главният отговорен капитан за действията на четирите подводници е Василий Архипов, който заявява че такава атака би била безумие и отказва да даде заповед. След една седмица под вода три от подводниците изплуват, а четвъртата вероятно успява да се измъкне от преследвачите си следвайки под вода курса на един търговски кораб. Случаят е публикуван в подробности онлайн от американското правителство.

След завръщането си в Съветския съюз капитан Василий Архипов е унижен от командването си, което заявява на подводничарите: «Щеше да е по-добре ако бяхте потънали заедно с подводницата!»

На Запад и досега на Капитан Архипов се гледа като на човека, който спаси света от ядрена катастрофа. Той умира в 1998 в немилост, оставяйки съпруга, която споделя постъпката на мъжа си с истинска гордост.

Това състояние на епохална идеологическа простащина  с малки корекции продължава и днес. Русия не е мръднала изобщо от централизираната стратегия от времето на комунизма. За малка България това нямаше да има толкова значение, ако по волята на съдбата страната и днес не се управляваше от замъглените мозъци на комунистически профани от сорта на Бойко Борисов, Цецка Цачева, Румен Петков, Гоце Първанов, чиито изблици на любов към Русия пораждат във всеки външен наблюдател чувство за жалък политически инфантилизъм и определено желание да се изчака търпеливо появата на чувство за национална принадлежност.

Въпросът за състоянието на руския военен флот нямаше да има много стойност за България, ако не беше свързан със също така и с епохалната експлозия в Чернобил. Натрапническата стратегия на българските комунистически печалбари може да донесе неизмерими загуби, освен катастрофи, на една страна, която може да просперира дори и само от благоприятното си географско положение. И досега никой не може да предвиди за колко дълго време България може да бъде заробена финансово и откъсната от европейския си път на развитие, ако й бъде натрапена атомна централа, и то руска. Невероятен си остава и постоянния натиск, на който е подложено едно неподготвено за такива проекти население, оставащо чувството за неизбежна трагедия.