На Запад по Route 66 – тази Аризона няма край

И отново на Запад по Route 66. След като си бил на Гранд каньона в Аризона не очакваш кой знае какво по пътя. Но това е Route 66 - исторически, както пише и по табелите. Описан и митологизиран в безброй книги, филми и песни.

Магистрала 40 е заменила Път 66 и трасето й съвпада с него в голяма част през Аризона. Но във Флагстаф тя минава южно по периферията на града, а Път 66 го пресича като булевард в северната му част. Преспиваме за последно във Флагстаф в друг мотел, който се оказва точно на стария Път 66 в града. На сутринта просто тръгваме по него на Запад, без да гледаме никакви джипиеси. На няколко мили извън Флагстаф той се слива с магистрала 40. Оттук нататък тя свършва в Калифорния, на брега на океана в Санта Моника, Лос Анжелис.

След около 30 мили се отбиваме от магистралата в малко градче (Уйлямс ли беше, що ли), през което е минавал старият Път 66. Той пресича като главна улица градчето. Цялото трасе е украсено с американските знамена, встрани тук и там има стари постройки, със стари рекламни надписи, с изрисувано лого на Route 66, които се опитват да придадат историко-туристически вид на градчето. Не се вижда много живот. Едра чернокожа се показва за малко на улицата и влиза в стара триетажна квадратна постройка, иззидана от тухли. Оказва се църква – „Еманюел Тринити методист чърч”.

С това животът замира, а докато се оглеждаме какво може да се снима, отнякъде се появява двойка с мотоциклет „Харли Дейвидсън” и спира недалеч от нас. Направо отивам при тях и ги моля да ги снимам. „Аз съм Джак” - обяви усмихнат мъжът, препасал главата си с червена кърпа. И обяснява, че са от Лос Анжелис и просто си правят малка разходка с мотора. Малка, малка, ама са на повече от 400 мили от Лос Анжелис…
„Това е жена ми – представя Джак спътницата си. „Имаме 4 деца”, държи да уточни той и го повтаря, като повдига ръка с 4 пръста. Двамата имат вид на хипари и свободни хора, които не преследват богатство. Със сигурност и децата им ще станат същите свободни хора. Разменяме само няколко изречения, давам им имейл адрес, на който да ми пишат, за да им изпратя снимки и се сбогуваме. Повече обаче никаква вест от тях. Не получих никакъв мейл, сигурно Джак е загубил адреса ми. Впрочем малко по-късно ги видяхме още веднъж, по-нататък на Запад – в съседно градче на Път 66 – Селиман. Докато зяпахме атракциите по главната улица, Джак мина бавно с жена си на своя „Харли”, вдигнал едната ръка със знака „Виктори” и продължи на Запад към вкъщи.
 

На около 60 мили от Флагстаф има отбивка към стар участък на Път 66. Тръгваме по него и след 20-ина мили попадаме съвсем неподготвени в Селиман, Аризона. Неподготвени, защото не бях обърнал внимание, ровейки из интернет, какво точно е това на Път 66 в Аризона. Оказа се градче атракция. Цялото ориентирано към онези маниаци, които като нас пътуват по стария Път 66. Той минава като главна улица през градчето, а на нея почти всяка сграда е магазин за сувенири, кафене или кръчма. Имаше поне осем Gift Shop – стара бензиностанция, преустроена в магазин за сувенири, стара пожарна, преустроена в магазин за сувенири и т. н. Пред всяка къща има подредени стари автомобили, тук и там седнали кукли в естествена големина на Елвис Пресли, на Мерилин Монро.
Влязохме в една от най-големите сгради, чийто долен етаж беше огромен магазин за сувенири - направо удари в земята магазина в музея на Route 66 в Клинтън, Оклахома. А на всичкото отгоре продават и напитки. Още на входа се мъдреха бутилки с бира марка „Route 66”. Що да няма и бира с това име, то какво ли няма…

Но на тезгяха е истинската изненада. Нина започва да пърха и почти припада – машина за кафе еспресо – новичка, лъскава, италианска, среден размер за бар. Тя веднага си поръчва едно (2,50 долара). Тук са се сетили, че минават европейци и с радост ще пият еспресо…
Но за мен изненадата е друга. Продавачът е …Сашо Дончев. Българският газов барон. Негов двойник, без никакво преувеличение. Направо се втрещих. Същата физиономия, същата възраст, същите мустаци, светли очи, че даже и на глас го докарва.

Човекът е любезен, разпитва ни откъде сме, що сме, а аз не мога да спра да го зяпам с удивление. За малко да го попитам дали няма роднини в България, но осъзнавам колко нелепо ще прозвучи. Той обаче се интересува от България. Казва, че оттук минавали мнозина от Източна Европа – чехи, унгарци, румънци. Дори българи минали неотдавна. Кои ли са пък тия, чудя се, с известна ревност, че имало и други от България, тръгнали по тоя път. Не знам дали като мен открай до край, от Чикаго до Ел Ей, но…
Двамата си обясняваме интереса към Път 66 у източноевропейците с това, че някога сме били зад Желязната завеса. Сега сме като отвързани, пуснати на свобода. „Да, вие сега пътувате, защото не можехте”, повтаря сякаш на себе си човекът и пита: “И сега как е, като сте свободни?”. Абе, какво да му кажа – свобода, да, ама нещо с икономиката…
Пита откъде сме тръгнали. От Чикаго, казвам. Той се подсмихва и повтаря след мен, сякаш ме поправя - Чикаго. Някъде от Оклахома насам забелязах, че, докато в Чикаго произнасят името на града по-скоро като „Шикаго”, тук му викат съвсем по български – „Чикаго”. И дори с лека ирония се отнасят към произношението по друг начин.
Жената на селиманския Сашо Дончев ни пита обичайното – къде точно беше България, имаме ли си свой език и т. н.
Правим една обиколка на градчето. Отсреща е Black Cat Bar, кръчма, описана като историческа на Път 66. По-нататък виждаме семейство източноевропейци – мъж, жена и дъщеря им, която изглеждаше тинейджърка или най-много около 20-годишна. Говореха на чешки, разбрах, че пътуват с кола, като нас. Ти да видиш…
Наблизо спира още една двойка с „Харли Дейвидсън”, американци. Този път мъжът и жената са на два отделни мотора.
 

Тук е мястото да кажа, че в Америка човек може да се смае колко пътуваща и движеща се с всевъзможни устройства нация са това американците. От Чикаго до тук срещаме по пътя стотици и хиляди мотоциклетисти, като правило с „Харли Дейвидсън”. В онези щати, в които има езера, по пътя можеш да видиш коли, които влачат на теглич ремаркета със скутери, малки и големи лодки. Камиончета, возещи коне в специално пригодени ремаркета кабинки. Коли, накичени с велосипеди или влачещи мотоциклети на ремарке.
В Чикаго моята домакиня Мария се смееше с едни нейни приятели, които качвали два мотора „Харли Дейвидсън” на ремаркето, отивали до Южна Дакота – през два щата, на около 600 мили – там се качвали на моторите и препускали по празните магистрали с максимална скорост. Там почти няма движение, отиват да си начешат крастата.
В Калифорния в разни езера край брега се виждат паркирани малки самолети хидроплани. Из Америка непрекъснато всичко се движи - коли, мотори, велосипеди, ролери, прелитат хеликоптери, самолетчета…

След странното градче Селиман Route 66 завива на север и се отдалечава от магистрала 40. След дълъг преход през планински вериги и пустинна част на Аризона, пътят стига до един сравнително голям, но едно-двуетажен град – Кингман, където се събира отново с магистрала 40. И тук, след кратък размисъл, правя рязка промяна в маршрута. Не, не съм изоставил Route 66. Само направихме „малко” отклонение от около 250 мили встрани и се върнахме обратно на другия ден.

(Следва)