“НЕ КАЗВАЙ НА МАЙКА СИ”

            Така се казва втората книга на Николай Фенерски, определена жанрово като “роман в разкази”.  Не “от”, а “в”.  Това твърдение на автора го прави  част от т.нар. от проф. Никола Георгиев “романотърсачи”, защото т.нар. “български роман” е понятие неуточнено от Вазова насам. Разбира се, проф. Георгиев има предвид теоретиците, но същият въпрос стои и пред писателите, които автомИтично стават “писатели”, щом се убедят, че са написали “роман”… Това, разбира се, са закачки.

            Важното е, че романът все пак се е получил и не останал някаква заявена претенция. Колкото до фигурата на писателя – тя също търпи метаморфози в най-новите социално-политически реалности на “прехода” след революционната 1989-та. Но мисля си, че Фенерски се отвращава от такава перспектива – да бъде заможен “писател” в кабинет, съчинител на диалози за касови сериали или нещо подобно.  Първо, защото такъв писател е лишен от връзка с живота / си/, второ – защото в романа на Фенерски наблюдаваме отчетливо “руската връзка”, а именно: заветът на Ф.Михайлович – “не измисляйте, защото действителността е по-фантастична от всяка измислица”. /По добре “Шинел”, отколкото “Шанел №5”/.

А колкото до “професионализмът в литературата” – това не винаги означава високи хонорари или университетска синекурка, па макар уж да се стремим и към това – в това пусто капиталистическо общество, дето израства пред очите ни гордо, като корпус 206.

            Считам, че все пак Фенерски е от онова ново поколение писатели от типа на В. Пелевин, които съчетават изстъплеността на посткомунистическата действителност с високата традиция на руската класическа. Него в богатия, но скучен и “гладък” Запад  може и да не го разберат, но какво от това?

            Разбира се, призрака на чеховата  Палата №6, винаги е бродил из православните земи, образът на лудницата, в която затварят свестните, се мярка и в тая книга. Неуредеността на тоя тъй прекрасен живот тържествува и в тоя книга, тъжният и юродив  карнавал на балканското битие, в примитивната метафизика на – раждане, затъпяващо ежедневие, умиране, е намерил нов изобразител. Има и такива места – където бунтът и карамазовската жажда за живот се удавя в алкохол, в злостни пакостливост и кисело покаяние пред вечно неуточнен бог. Животът в абсурда ражда нов абсурд. Така и измислицата /романа/ става реалност от само себе си. Всичко е възможно тук – защото всичко е позволено, а е позволено, това балканецът е пресметнал добре. Дали това е добро и зло –  не знаем.

            Мисля, че тук е добре да се спомене тезата на Пелевин, че посткомунистическия човек е нещо доста по-сложно от буржоата. Защото при комунизма масата получи достъп до образование и свободното време да разсъждава по мировите отвлечени въпроси, приоритет на аристократичните слоеве. Така се роди героят-странник, онова “необяснимо благородство”, което Достоевски иронизира като нереалистично…опитът за летене, идеализмът, че не всичко е пари, и пр. и пр. Такива са например героите на Радичковия северозапад, където е израсъл и роденият в Архангелск Фенерски и с чийто сленг говорят някои от героите му.

            Иначе повествуванието тече гладко и увлекателно, поради сочния език, героите си пасват идеално на калъфите на своите традиционни биографични архетипи – женят се, размножават се, умират, като в умирането има някаква смачкана епичност, желание за живот, несправедливо прекъсван, но примирено приет в реда на нещата.

            Героят на Фенерски не е уседнал човек – той странства,често пъти без посока, /на автостоп/, като  Одисей, който не бърза да се завърне, там, откъдето е тръгнал, гонен от вятъра на промените като трън с отрязан корен…. Може би е осъзнал илюзията, че няма родно място, че човек се ражда гол и никой? “Родовата памет” все пак се оказва едно от въжетата, с което е привързан балонът на авантюризма. Но при Фенерски, а не само при него, тези въжета са доста – еврейски или украински, грузински или немски, всяка нация, внася по нещо в гените ни, но не обезсмисля именно това “родовостта” и не я ли превръща в космополитизъм?  Всъщност какъв е основният грях на космополитизма, че твърди, че всички хора са еднакви по душевна структура, че националните особености и религиозните различия са  придобити, че войните и неуредиците на тоя свят произхождат от фанатиците, измислили си исторически поводи да мачкат различните… Така “краят на света”, зададен като есхатологична перспектива на всички религии би се отдалечил в безкрайността… И тогава по-внимателно бихме се вслушвали в сигналите на битието, в гласовете на хората наоколо, бихме чули недоловимият полъх на страданието на всяко живо същество…

            Книга, която задава въпроси. Книга, която не ни назидава от позицията на взелия се в ръце и самодоволник. Книга, пронизана от метафизиката на внимание към другия. Внимателност, така нужна във всеки меандър на битността ни…

“Не казвай на майка си”, Н. Фенерски, изд. Ерго, С., 2012г.