В очакване на дясното

Така и така съм на вълна медии, та се сетих, че нищо не съм препечатвал тук от публикациите ми в "Труд". Ето ви едно четиво за дясното, публикувано на 12 декември, миналата година. И струва ми се, все още актуално.

Естрагон: Аз повече не мога така.

Владимир: …

Естрагон: Какво ли ще бъде, ако се разделим? Може пък нещата да тръгнат на добре?

Владимир: Ние утре ще увиснем на въжето. (пауза). Ако не пристигне Годо...

Естрагон: А ако пристигне?

Владимир: Ще бъдем спасени...

Самюел Бекет, “В очакване на Годо”

Oтминаха изборите, късна есен е, време, изпълнено с печал и тъга по автентичното дясно. По форуми и сайтове тече дискусия, с всяка отминала изборна година все по-приглушена и езотерична. Оглеждайте се, ако вървите по “Раковски”. Може и да видите под унилите кестени Естрагон и Владимир в очакване на дясното. То може да бъде съвсем близо, там някъде, зад ъгъла. Може да бъде и много далече, но се знае със сигурност, че е тръгнало. В случай че дойде, всичко ще е постарому, тъй като е било. Или ще е поновому, т. е. както още не е било.

Позитивният дебат

Простете за лиричното отклонение, но спектакълът вдясно наистина е пълен с абсурди.

Първият от тях е, че дебатът е позитивен. Разговорът е центриран неизменно върху способността на все по оредяващата автентична десница да се обедини, да се организира, да развие идеите си за добро управление и да обърне страната в правилната посока. Ако следваме едно прословуто определение на Айзая Бърлин, то този дебат е за свободата “за”, т. е. свободата, която по-добрата държава ще ни осигури, за да уреждаме живота си и да правим добри неща. В рамките на тази постановка, автентичната десница, както сама тя се нарича, плува в свои води - живеем в страната на победилия антикомунизъм, постигнатото в края на 90-те, а по-късно и членството в ЕС е фундаментът, върху който стъпваме, независимо от трудностите по пътя. И доброто управление, макар и изпълнено с неизбежните трудности, е на една крачка разстояние.

Обърнем ли този дебат, т. е. поставим ли другия аспект на свободата, т. е. свобода “от”, т. е. намеса в нашия живот, неизменно излиза на преден план въпросът за институциите, за справедливостта и най-вече за очертанията на гражданина и най-вече за пространството на гражданина. Все изначални неща, които поставят тревожни въпроси. Тъкмо избягването им превръща познатата риторика за дясното в банално бръщолевене. Защото какво друго може то, ако непрекъснато призоваваш гражданина да вземе съдбата в свои ръце, ако той ти отговаря, че в тази държава от него нищо не зависи.

Неприлично предложение

В този смисъл предложението на автентичната десница към избирателя е неприлично.

То е като подсвиркване към хубава жена с обещанието за кратко и пълно щастие. Защото другият абсурд в поведението на десницата е грижливото отделяне на идеята за краткото щастие, или както още го наричат - доброто управление, от дълговечния институционален контекст, в който то трябва да бъде осъществено.

За ГЕРБ, необременена от миналото и промисъл за бъдещето, това е естественото състояние на нещата, но за СДС и ДСБ, е комплекс и бягство от проблема. В дъното на този комплекс, изтласкван грижливо в подсъзнанието на дясномислещите хора, с извинение за израза, е равносметката. Никой не обича да губи. Един по причина, че демокрацията е дошла и вече не ни бият, друг заради сантимента и вкуса на живота в самата зора, трети, защото тайно в себе си се надявам, че все пак всичко в този макар и не от най-добрите светове върви към добро.

Вън от този дебат обаче истината е страшна. Сред гражданите, онези граждани, които призовава десницата (а и левицата, разбира се) битува твърдото убеждение, че преходът е имитация, че властта е все така непонятна и безконтролна, че от тях нищо не зависи. Битува даже и сред тези, които на свой риск, с труд и усърдие са се наредили сред печелившите.

В случай че сме реалисти и приемем истината такава, каквато е, непременно ще разберем терзанията вдясно. Достатъчно е да загърбим прословутата светлина в тунела, да се качим на влакчето на ужасите и да профучим обратно към самото начало. Там нещата са от ясни по ясни.

За разлика от другите източновропейски страни у нас най-важните неща в прехода се случиха без участието и дори при съпротивата на демократичното движение СДС. Ако приемем използваното в транзитологията популярно разделяне на прехода на три етапа - пробив, изграждане на новите институции и тяхната консолидация, то няма как да отречем очевидното. Вместо пробив и нежна революция, видяхме задкулисни пазарлъци, което позволи на бившата комунистическа партия единствено в България да оцелее и да се трансформира. Вместо нова България видяхме фалшифицирани избори, червено мнозинство и силово наложена конституция, гарантирала подотчетността на обществото на държавата, а не обратното.

Скелетите в гардероба

Разбира се, след 22 години тези истини са вече банални. Но ако продължим ретроспекцията и отворим гардероба на дясното, непременино ще видим скелетите.

Също толкова банални бяха тези истини и през далечната 1991 г., когато СДС на вълната на бунта на 39-те, спечели “с малко, но завинаги”. Ентусиазмът от тази фраза отвя от публичното пространство казаното преди това от депутата мниистър Иван Костов - че конституцията на прехода е наложена, за да увековечи властта на комунистите. А той самият пое финансите в новия кабинет.

От днешна гледна точка изглежда малко странно по сетнешното поведение на СДС, а именно загърбването на проблема с наложената конституция и събитията от лятото на 1991-ва. Но както и да е, можем да го наречем приемане на реалностите такава, каквито са. Приех ги и аз, но със закъснение от някой и друг месец. По-точно след един анализ на конституцията в тогавашния официоз “Демокрация”. Два дни след публикуването му на същата страница и на същото място излезе статия не от кого да е, а от премиера и председател на СДС Филип Димитров. В нея се казваше, че конституцията е такава, каквато е, ние сме длъжни да се движим в нейните рамки и, разбира се, да я спазваме.

Както и да е. Винаги съм смятал, че Филип Димитров постъпи правилно, като поиска вот на доверие. По-добре демократично правителство, слязло от сцената с достойнство, отколкото такова, пометено от стачки.

Но заедно с това през годините неизменно съм се питал кой дявол внуши в главата на тогавашните лидери на СДС, че при наличието на солидно червено мнозинство в парламента, институции, скроени от него и неразградено ДС демократичното правителство има какъвто и да шанс?

Другият скелет в гардероба е управлението на ОДС, дощло на власт с голямо мнозинство след падането на Виденов и събитията през зимата на 1997 година.

Ако човек отвори известната по онова време “България 2001” ще види, че изначалният въпрос на прехода, въпросът за властта, т. е. политическата реформа отново не е на дневен ред. Макар и с мнозинство в парламента, което едва ли някой ден ще видим пак, десницата отново отказа да разбере, че най-важното условие за нейното (а и не само за нейното) съществуване е правовата държава. Тук не става дума за примера с Филчев, а най-вече за същината на властта, за онова, за което хората в зората на демокрацията пълнеха площадите.

И логично удобството по онова време да бъдеш Командир днес е запазена марка за Генерала, сдобил се на свой ред с мнозинство в парламента.

Цената

Липсата на равносметка и визия за бъдещето имат своя цена. И тя е бягството от действителността. Бягство, което води до тежка форма на шизофрения, при която, от една страна, изричаш знаковото “фасадна демокрация”, а, от друга, пледираш за добро управление. И, разбира се, подкрепено от неизбежната танцова стъпка в нашенското си политическо тресавище. Раздвоение, намерило своя завършен вид в личността на един от старите лидери в десницата, обявил през 2004-та успешния край на прехода, за да го определи само преди броени дни за “посткомунистически”.

Тъкмо това раздвоение и отказът от равносметка на отиващата си десница я изправя пред нерешимата дилема: как, от една страна, да бъде преподреден демократичният ни дом, а, от друга, да бъде подложен на основен ремонт, така че вече да не е само една фасада. Първото е призвано да я държи на повърхността като десница, да я отграничава като ценности и идеи, второто, обратното - я изтръгва от идеологията и я праща в полето на гражданското.

Първото изисква ясна идентификация в управлението, второто я отрича - дотолкова, доколкото идеята за разделение на властите няма как да бъде обозначена партийно. Едното поставя ултимативно необходимостта от влизане в регламента и придвижване в определения порядък към поредните избори, другото обезсмисля тези действия. И поставя поредната дилема - сътрудничество в името на големите промени или пък конфонтация до спечелване на необходимото надмощие за реализацията им.

Иначе казано, що за десница може да бъде тази, която, вместо да охранява уставения ред, издига в платформата си същностни искания за разделение на властите и съдебна реформа? И възможна ли е изобщо десница, която, от една страна, бие в най-същностната точка на политическата система, а, от друга, се старае да остане отграничена, автентична и способна да води нормален политически живот. В същата тази система.

Антиполитика

Разбира се, въпросът не е само за дясното. Имаме предостатъчно основание да се съмняваме и в автентичността на лявото. И даже в автентичността на всичко що е партия. Искреното отвращение на обществото от политическите партии не е отвращение от институцията. То е онова състояние, която Дьорд Конрад нарича антиполитика. Това не е аполитичност, а състояние, в което обществото е с изострени сетива и търси първоначалното си състояние, в което моралът предхожда, какъвто и да е политически ред..

В това общество обикновено партиите закърняват и започват тежненията към гражданското начало. А с него идват и протопартиите. Но като всичко друго у нас и това състояние на обществото може да бъде експлоатирано. На два пъти идеята бе експлоатирана от неясната формация на Симеон Кобургготски, а експериментът продължава сега със също толкова неясната ГЕРБ, родила се като гражданско движение.

Чака се третата. Тази, чиято идея ще бъде отвъд доброто управление и ще плати цената с краткото си съществуване. В този случай дълголетието е противопоказно. Справка: “Раковски” 134.
---------
Снимка: вестник "Труд"