Умерено оптимистична теория за българския тъпанар-патриотизъм

Не умерено, ами е даже повече от умерено оптимистична. Защо оптимистична ли? Ами защото и на мен ми се иска да бъда поне малко от малко оптимист като Иван Хаджийски, светла му памет. И не че е точно теория, а по-скоро е надежда. Колкото до тъпанар-патриотизма, изфабрикувах тази сложна дума без усилия. Тя сама си дойде от тъпан, „ударен музикален инструмент с форма на голям цилиндър, от двете страни на който е изпъната кожа”, според тълковния речник в нет-а. Тъпанът на българския пишман-патриотизъм думка и лумка толкова силно и кресливо, толкова прегракнало и фалшиво, особено пък напоследък, че тъпанар-патриотизъм ми се струва сравнително подходящо определение. Разбира се, всякакви други алюзии и асоциации за тъпанар-патриотите са съвсем уместни.

А сега да погледнем високо-високо нагоре към небесата на европейското развитие на България. Да, най-, най-високо. Задръжте поглед за малко.

От едната страна:

Усмихнатия дебил
Дебила
Далаверата
Чехльо
Нахиления рапон
Нахиления мухльо
Самодоволния тъпак
Жалкия смешник
Куклата на конци
Ухиленото невежество
Кръглата нула
Плазмодия
Инфантила
И така  нататък.
От другата страна:
Тиквата
Тиквоча
Тиквуний
Тиквоний Първи Мутрафонски
Мутрата
Кратуната
Рапона
Ряпата
Праните гащи
Борсука
Смешника
Лентореза
Асфалт паша
И така  нататък.

Да сведем очи, да се отпуснем.

Това са само съвсем малка част от безброй думички, които циркулират в общественото пространство. Събрах ги за пет минути от два-три възпитани форума. Бихме могли да ги приемем за нещо като прякори, ако тези думички бива да се нарекат така. Можем да ги обозначим и като квалификации, като оценки за нечия работа и не само за работата. Не е важно какъв етикет ще пришием на думичките. И то на тази незначителна извадка от целия арсенал думички и изрази. Крайно незначителна извадка.

Внимателният читател няма как да не е обърнал внимание, че съзнателно не съм включил стотиците жизнерадостни словосъчетания, получени чрез коварно използване на името или фамилията, на месторождението, на някои физиологически характеристики и т.н. на „едната и другата страна”. Не цитирам цинизми, не копипействам откровени дебелашки гаври и пр.

Впрочем, никакви гаври не копипействам. И още нещо: всеки читател, дори и невнимателният, е забелязал, че сред европейски развитите най-високи небеса на България не фигурират цял куп нови и свръхнови звезди. Умишлено е. И не само заради краткост. Да, липсва председателят на Народното събрание, но тя е дама, а за дамите или хубаво, или нищо. Липсва госпожа Искра Фидосова – по същата причина. Няма го Тъпия вифаджия, няма я Постната пица… Ще минем и без тях.

За опозицията, с извинение, от всички цветове и бои, както и за минали „величия”, не съм и помислял да ги турям в този умерено оптимистичен текст. Само „обемът” на Мангала, пак той и Мавъра, ще надхвърли обема на сайта. Ами ако добавим и Хамстера? Ами ако добавим и Гнусния Мадридски крадец? Ами Гоце? Или пък нежния борец с твърдата корупция, по-известен като Димката и с още стотина прозвища, но нали караме без порнография?

Така че нека си останем с първите ни небесно-европейски мъже. Онзи от едната страна на „Дондуков”, както и другият, от другата страна на „Дондуков”.  

А сега да се върнем при тъпанар-патриотизма. Архичудовищното е, че няма четящ, гледащ и слушащ вменяем българин, който да не припознае веднага за кого иде реч само като мерне „оня списък”. Да не говорим за липсващите огромни части от списъка, ако ги мерне. Архиироничното на чудовищното е, че тъпанар-патриотите също използват – вкупом, постоянно и с удоволствие – тези пищни думички, когато говорят за лидерите на страната си. Лидерите, олицетворяващи страната, която тъпанар-патриотите иначе боготворят до безумие. В буквалния смисъл на клиничното понятие. И не усещат противоречието. Нищо не ги ръчка отвътре. Не им е некомфортно. Всичко им е тамън. Убогото, порочното и (едновременно с порока) лукавото съзнание изтласква всичко, което не го устройва. То пък едно съзнание…

И така, докато пиша тези редове, днес, понеделник, 29 октомври 2012 г., българският тъпанар-патриотизъм или действа, или е готов да се задейства при най-малката тъпанар-патриотична искра. Обещавам, няма да се впускам в никакви подробности – за всичко това умни хора пишат и говорят много, често и загрижено; няма да привеждам и никакви аргументи за очевидното.

Само ако се озърнем, в момента върви дело срещу едни лоши хора в Пазарджик. В момента правилното Кърджали е готово да въстане срещу душманите от неправилното Кърджали. В момента турчеещите се циганчета „с портретите” са на образователен пост чрез „индивидуално обучение” и треперят дали няма да ги заколят някои по-серт войводи, милеещи за „българщинàта” – с ударение на предпоследното „а”. В момента пловдивските ултраси са готови пак да палят, ако се наложи; и не само в Катуница, навсякъде ще палят, където фюрерите им покажат с изпънатите им десници. В момента стотици хиляди са готови да разфасоват и „възродят” всички безродници, дето уж посягат на свещените ни учебници. В момента стотици хиляди си искат своята тъпанар-патриотична ядрена централа. В момента стотици хиляди искат да сме извън НАТО само и само да не сме с в един кюп с Турция…

И така нататък.

А на тротоара пред фен-клуба на футболния клуб „Левски” на централния столичен булевард „Тодор Александров” стои плакат със следният цитат на Апостола ни Васил Левски, цитат, архичудовищно изваден от контекста: „…или с нас и народа, или ще ви пратим при черните души!” Там си е и в момента. Плакатът. Жив цесекар да не си. И жив левскар да не си, ако минеш покрай фен-клуб на скинеещи цесекари.

Всичко маркирано по-горе е дневният ред на българския тъпанар-патриотизъм. Както и още много, много и много, което не е посочено по-горе. И хич не го смущава тъпанар-патриотизма, че начело на „българщинàта” стоят ония, чиито имена отдавна не се използват, а са заменени с разни думички. Ония, които бяха избрани от недрата на въпросния „патриотизъм” с неговата най-активна „родолюбива” подкрепа. Да, следва си дневния ред българският тъпанар-патриотизъм и през ум не му минава, понеже няма откъде да мине, простичкото сравнение като как би се чувствал британският гражданин, ако нарича кралицата си Елизабет ІІ и премиера си Дейвид Камерън с подобни думички. Бидейки патриот при това. Или немският гражданин, ако нарича президента си пастор Йоахим Гаук и канцлера си Ангела Меркел с подобни думички. Бидейки патриот при това. И така нататък. Такива въпроси тъпанар-патриотът никога не си задава, съответно и няма как да си отговори. С какво да си ги зададе, с какво да си отговори?

Така е то отколе.

И какво му е оптимистичното, ще попита внимателният читател. Държава няма, общество няма, почти (слава Богу – почти!) всичко читаво спи или се е свряло в ъгъла си в отчаяние, примирение, безразличие, безсилна злоба. Или е хукнало към „терминалите”. Какво му е оптимистичното? Па макар и умерено оптимистичното?

Отговарям веднага и приключвам.

Когато едно живо същество, а българският тъпанар-патриотизъм е жив дявол (все още), се намира на дъното на своето падение, стигнало е предела на глупостта, мерзостта и безмозъчната агресивност, когато това все още живо същество вече се въргаля в калта и мръсотията на сътворената със собствените му ръце кочина – това същество няма бъдеще. То вече е обречено. Може и да изкара още някой и друга година, може и повече да се гърчи предсмъртно, понеже е инат и проклето, но краят му вече се вижда. И дълг на всеки читав човек в тая многострадална страна е да съдейства с каквото може болникът да освободи най-после земите ни от смрадливото си присъствие. Дълг на всеки читав човек е да помогне на клетника по-скоро да си иде при Отца ни, та белким поне там разбере какви ги е надробил приживе, да се покае, да помоли за прошка и да намери покой в небитието.

Толкова. Ако изляза прав, добре. Значи умереният ми оптимизъм е бил основателен. Ако греша в прогнозата си, лошо. Тогава ще си я караме по старому, ще си съжителстваме с тъпанар-патриотизма, тоест ще живуркаме, ще се давим в смрадта му, докато самите ние не си се приберем при Отца ни, за да намерим покой. А Поетът на поетите ни все така ще продължи да римува и в небесата „патриоти” с една друга думичка, също завършваща на „иоти”.

Та затова си мисля, че ще е хубаво, ако изляза прав.

П.П. Писах и пиша тези редове на фона на Григ, Пучини, Вивалди, Моцарт, Бах, Алегри, Менделсон… – изобщо както са си подредени в сваления отнякъде музикален файл с топлото име „Най-отпускащият класически албум на света” (The most relaxsing classical album in the world). Повярвайте, помага да се пише такъв умерено оптимистичен текст.