Изкушенията на дясното

Или за това какво най-сетне, давол да го вземе, е това прословуто връщане на властта на гражданите

В края на миналата седмица „България на гражданите” анонсира основните положения в своята бъдеща предизборна програма. Три са основните стълбове в нея, както лидерът на движението Меглена Кунева: : гражданският, икономическият и „България на бъдещето”. Първият съдържа визията на партията за контрол върху властта и стъпки към приемането на нова Конституция. Вторият, артикулиран много силно е визията за икономически растеж, включително пределно конкретната заявка за постигане на 72 процента заетост. Третият е свързан с реформата в съдебната власт и конкретни идеи в тази посока, които партията развива последователно от самото си създаване.

Защо ценостите не винаги за гаранция за действие

Като прибавим и ключовото послание от срещата, че „България на гражданите” няма да влиза в каквато и да е коалиция с ГЕРБ, БСП и ДПС, за мен няма никакво съмнение, че у нас на път към властта е още една дясна партия.
Но това, че „България на гражданите” дава убедителни попътни доказателства за своята идентификация, още не означава качество. Преди няколко години като десница се прокламираха и сегашните управляващи. И поне в началото мнозина, включително професионални анализатори, привидяха десен проект в идеите на ГЕРБ. Сега, в края на мандата, някои от тях все още изтъкват някакви ефимерни разминавания между програма и реални действия. Но, ментото си е менте. И днес, когато ни боли глава от него трябва да сме наясно -- на спиртосания популизъм и оцветител – борба с корупцията -- да му сложиш, пак накрая ще те тръшне.
Далеч съм от мисълта да сравнявам новата дясна партия и нейния впечатляваш актив от млади и интелигентни политици с милиционерската армия на Бранкалеоне. Но, като оставим настрана ментето ГЕРБ, през годините грешки и заблуди в дясно, колкото искате.
Затова, ако днес искаме да разпознаем десницата, няма да са достатъчни само знаците, които дава тя в публичното пространство. Колкото и убедителни да са те. Не е трудно една група хора да изложат класическата визия за върховенство на закона, за ниски данъци и за конкурентен пазар, в който е вградена свободната воля на човека. Трудното е тази партия да провиди през своите ценности една бъдеща и съвсем конкретна България. А за да го направи трябва да отхвърли тонове заблуди социалистическа нанос във всеобщото ни двайсет и кусур годишно затъване.
Далеч преди да опрат нещата до властта, десните у нас са изправени пред вечните изкушения. Онези от евангелията, в които дяволът изпитва Исус. Нека пренебрегнем третото, в което изкусителят иска от изкушаваният да докаже, че е Син божий като се хвърли от храма в Ерусалим, тъй като ангелите, които бдят над него, ще подхванат не време. Не за друго, а защото това е изкушението на Яне и на маргиналното дясно. Такова винаги ще има. И у нас , другаде.

Всичката власт на царствата

"Тогава като Го възведе на една планина на високо и Му показа всичките царства на вселената, в един миг време, дяволът Му рече: На Тебе ще дам всичката власт и слава на тия царства…. ако ми се поклониш…” (Eвангелие на Лука, 4.5-7)

За да разберем по-добре за какво става дума, нека си представим „царството”, което ще наследи една дясна партия у нас, ако се сдобие с мнозинство в парламента. Едва ли трябва да ви убеждавам, че това е царството на всемогъщия държавен чиновник, на концентрацията на власт в центъра, на пирамида, която смазва всяка инициатива, подтиска енергията на милиони хора, обезлюдава периферия, изтрива безвъзвратно от картата цветущи в миналото села. Днес вече добре знаем, че открай време целта на всяко правителство е да покрие мащаба, да да обхване безкрайните детайли на обществения живот. И, разбира се, да роди безброй батковци и калинки, неизбежно следствие от пълноводието на на власт, пари и ресурси..
Изкушението пред дясното тръгнало към властта е дали в рамките на своя мандат е готово да проведе с необходимата последователност една „самоубийствена” реформа. Реформа, която ще ограничи собствените му възможности за директно и еднопосочно управление на процесите във всички сектори на икономиката и обществения живот. Или пък в името на добрите решенията, записани в нейната платформа,ще запази възможностите на центъра за маневреност и за пряко въздействие върху процеса на реформите. Нека сега погледнем въпроса от двете му страни.

Да загърбиш изкушението

Първо да конкретизираме съвсем нещата. Нека бъдем доброжелателни и си представим, че новата управляваща партия все пак няма да се поддаде на изкушението. И съответно ще започне бърза и добре обмислено реформа с цел повече субсидиарност в управлението. следователно и повече власт у гражданите. Да си представим, че това се случва още през първата година от нейния мандат. Че са определени правомощията, дейностите и публичните услуги, от които кабинетът се отказва в полза на регионалната и местната власт. Че са определени центровете на регионалното самоуправление и че е в ход съпътстващата бюджетна и данъчна реформа. Да си представим дори, че на втората или на третата година, президентът подписва указ и насрочва регионални и общински избори вече в контекста на новия модел.
В резултат на това се появяват самоуправляващи области, а разпокъсаните и оставени сами на себе си общини са интегрирани в новия регионален модел.
Какво се случва тогава ? От една страна правителствотото и централната администрация се лишават от привични правомощия и механизми за въздействие. Дори и от голяма част от своята администрация. От друга страна, обаче следва не толкова бърз, но благотворен във времето процес. Появява се нова власт, нови субекти на управление, които вземат в свои ръце местното и регионалното, с което правителството не може да се справи. Като болниците в Оряхово и Девин, пътищата в Родопите, държавните професионални училища, планирането на местни ресурси и пр. пр. Заедно с това регионалите и местните власт поемат своите отговорности на място и за секторните реформите, които правителството предприема..
Но разбира се този добър сценарий не би могъл да се случи, ако дясната партия не е взела своето решение още преди да е тръгнала към властта. Ако не е рамкирала ясно визията за тази тежка реформа. Ако не е пречупила намеренията си за промени в отделните сектори през идеята, че част от тях ще бъдат споделени на местно и регионално равнище Ако не е наясно, че реформата ще е дълга и мъчителна. Че става дума за разбутване на държавата и отпушване и освобождаване на енергията на хората по места без надежда, че процесите може да бъдат управлявани по стария начин. При това енергия, която не винаги държи сметка цялото и често пъти ще предпоставя местните интереси.
В случай, че партията е предвидила всичко това, тя вече е готова за най-големия възможен дискомфорт в едно управление. За същинска децентрализация, за същинска административна реформа и за целенасочено търсене на субсидиарност в управлението.
Колцина са у нас десните лидери, които са готови да поемат този благодатен за всички ни път, но трънлив за самите тях?

Да се поддадеш на човешката слабост и да поемеш пътя към Девинската болница

Другият сценарий е партията, да отстъпи пред изкушението и да поеме по изпитания път. Защото задачите са безброй, Защото секторите искат реформи, реформите решения, а решенията – власт, за бъдат превърнати в практика. В този случай, макар и с добри намерения, управляващите ще бъдат самотни в реформаторския си устрем. И пред тях ще се изправят познатите проблеми. В здравеопазването – примерно съдбата на болниците в Девин и в Оряхово. В образованието – как да подобрят успеваемостта на учениците в Северозападна България или в Родопите. В екологията – хаоса с регионалните депа за отпадъци и с водните басейни. В регионалното развитие – разбитите местни и областни пътиша. В обществения ред – недостигът на полицаи в малките населени на места. В социалната сфера – помощите и безработицата. Неизбежно над главите им ще бъде дамоклевия меч на корупцията, примерно на обществените поръчки, в по-голямата си част местни по предназначение, но централни начин управление. Тяхна грижа ще остане и вечният проблем с еврофондовете, пари, предназначени за конкретни краища на Родината, но управлявани абстрактно от целокупното чиновничество в министерствата. И така така, но не до края на света, а до края на България. Северозападна, Източна или Югозападна – все едно.

За равномерния и за бързия ход

С други думи, след като имаме двата примера не е трудно да стигнем до основния въпрос. А той е: дали въпросната дясна партия иска да управлява, въвличайки гражданите във властта, споделяйки я с тях или залага на изпитания през последните 20 години модел. Модел, който в началото на 90-те един стар социалдемократ, следователно опитен демагог, характеризира със знаменитата фраза: „Ще управляваме с таланта и трудолюбието на целия народ!”. Модел, който по ирония на съдбата, днешния „президент на регионите” в началото на мандата си като министър разкритува силно. И в едно интервю за „Неделя 150” определи България като последната свръхцентрализарана останала Европа. С многозначителнота добавка, че това е признак за недемократичност.
Разбира се, изборът на изпитания път не значи непременно провал. В това отношение можем да се доверим на Алексис дьо Токвил, който преди век и половина пише в „Америка и американците: „Централизацията лесно успява да наложи равномерен ход на текущите дела; да управлява умело подробностите на обществения ред; да наказва малките безредици; да държи обществото в неподвижно състояние, което е нито упадък, нито прогрес;…”. И пак той малко-по-нататък определя нейната основна слабост: „Когато става въпрос да се преобърне дълбоко обществото или да му се наложи бърз ход, нейната сила я напуска.”

Камъните - в хляб или икономическият растеж

"И дяволът Му рече: Ако си Божий Син, заповядай на тоя камък да стане хляб. А Исус му отговори: Писано е: "Не само с хляб ще живее човек, но с всяко Божие слово" (Eвангелие на Лука, 3.4-5)

Това изкушение е неразривно свързано с предходното. Но, преди това да уточня – не става дума за популизма, т.е. за 800-дни на царя или за магистралите на неговия следовник. А най-вече за това дали едно дясно правителство е решило да освободи пазара и от собствената си опека и от нездравословната намеса на политиците. Което си е едно и също.
Нека отново бъдем доброжелателни и да си представим, че новата управляваща дясна партия не се е поддала на предходното изкушение. И съответно се е погрижила за повече субсидиарост в управлението. Нека си представим, че дори там, където са необходими регламенти, тя е оставила това а местните, запазвайки за себе си само най-необходимото и това, което е от значение за сцеплението на цялото. Нека след всичко това приемем, че управляващите започнат реформа в двата най-тежки сектора, от които наред с политическата намеса, страда най-много българския бизнес и пазарът като цяло. Става дума, разбира се одържавените системи – пенсионната и здравеопазването. Със сигурност едно дясно правителство ще заложи на втория и третия стълб от пенсионната система, но няма да бере плодове от нея. Хоризонтът на тази реформа в най-добрия случай се измерва с пълнолетието на една генерация българи, родени в годината, в която тя е стартирана. Здравната реформа също ще надхвърли мандата на дясното управление. Тя най-вероятно ще се измери с усилието на новото управление да премахне монопола в осигуряването, да освободи частната инициатива и да остави изборът в ръцете на осигуряващите се.
Опитайте се да си представите всичко това. Заедно със съпътстващите и неизбежни стъпки а пазара на труда. Със синдикатите в опозиция, а може би и на улицата. Със сблъсъка на поколенията. С устрема на бизнеса в една нова сфера – осигуряването и социалното застраховане. С приватизацията на болници. С премахване на ведомствените привилегии. С едно цяло и коренно различно отношение на българина към живота. Защото живота това е и здравето, и нелеката старост.
И, ако ме попитате какво общо има всичко това с икономическия растеж, аз на свой ред ще ви задавам въпрос? А какво общо има икономическия растеж с тоталната грижа на държавата за хора, които са способни да го направят сами ? С изземването на доход, с огромните мъртви пари, които всяка година наливаме в бюджета ? И какъв, разбира се, е резултатът от тази всеобща, изтощителна и прескъпа за данъкоплатците грижа?
В случай, че новото управление се поддаде на изкушеиието, най-вероятно ще направи минималното. Ше спре осигуителните плащания от бюджета за определени категории държавни служители, ще усили третия стълб в пенсионната система, ще вдигне възрастта за трудова активност, ще ограничи ранното пенсиониране за някои професии и със сигурност ще наложи добро управление на парите в Сребърния фонд. Това последното с едничката цел да бъдат осигурени пари за бъдещата и неизбежна радикална пенсионна реформа. Ако междувременно пък се е поддало на първото изкушение и е съхранило „царството”, дори и да е премахнала монопола на Здравната каса, пак ще се блъска със стената от проблеми. С болницата в Девин, с реда и начина, по който фукционират могобройните оситурителни каси, с безплатните лекарства за бедните и пр. и пр.
Тук е мястото отново да попитам: колцина са у нас десните лидери, които имат волята да не се поддат на това изкущение ? И да строшат главите, но да успеят в тези тежки реформи ?

Какво ми казват програмните акценти на новата партия

И понеже започнах с анонса на „България на гражданите”, време е да се върна към началото на моите разсъждения. Признавам, изкушен съм да свържа тези моите размишления с „България на гражданите” най-вече заради наименованието. Заради асоциациите, които то буди, заради това, че по подразбиране то е опция към гражданите към тяхната власт, за която ще стане дума малко по-нататък.
Все пак, запазвам своите съмнения в трите стълба и анонса на партията. Трудно е, например човек в първия от тях и във възможността на гражданите да упражняват контрол върху властта, ако тя не е на една ръка разстояние от тях. Макар да е модерно напоследък тежнението към пряката демокрация, аз все пак не мисля, че тъкмо там е заровено кучето. Казано по простичко: всичката Мара втасала в представителната демокрация, та опряла до пряката. Пряката, която да припомня е в ръцете на политическото представителство. Определило между другото, достатъчно високи изисквания към желаещите да я упражнят и за капак един невъзможен таван, за да бъде признат предстоящия първи в новата ни история рефереду.
Запазвам си съмнение и за втория стълб, по причини, които вече изтъкнах по-горе. Не, разбирам, понятието „бъдеще” в третия стълб. Не, заради мониторинговия доклад на ЕК, който предстои в края на идната година. А най-вече заради зловещата корупция и заради това, че в обществото ни има крещяша нужда от справедливост и порядък буквално с днешна дата..
Въпреки това съм убеден, че най-силният анонс на „България на гражданите” е именно в този стълб. Също така знам, че нито тя, нито пък старата десница след толкова горчиви уроци биха се поддали на изкушението за управляваемо и насочвано в „правилната” посока правосъдие.

Как все пак се връща власт и за кого това е жизневажно

Доста отдавна десните у нас търсят начина как да върнат властта на гражданите. И в очите им --все пряката демокрация, регионите, в които са събрани много граждани, в отворените врати и приемните, където то могат да бъдат изслушани и да дадат своите полезни съвети. А истината ще им избоде очите. И никога досега през изминалите години не е имало по-крещяша нужда истините да бъдат изречени а глас, отговорността да бъде поета, а доверието дадено тъкмо по тази причина.
Та има ли по-голямо връщане на власт от реформа, която да установи у нас веднъж за винаги върховенството на закона? Не е ли равенството пред закона фундаменталното и най-важното качество на гражданина в една либерална демокрация? И кой е овластеният в една държава, ако от една страна нейният премиер, лобира за бирена фабрика, а от друга полицаи нахълтвал в дома на невинен гражданин и го пребиват. И в двата случая безнаказано. Колко власт има у нас гражданинътт, след като тя се измерва с това, доколко е в състояние да си плати за онова, което му се полага свише – справедливостта?
Колко години още трябва да си говорим за властта като такава? И за това, че управниците ни преяждат, не защото всички до един са тръгнали към властта с такова намерение. А най-вече по причина, че тази власт е прекомерна, лошо разпределена, функционално неприсъща, отнета от други граждани и поради това изобилна. Нима не значат нищо традицията в управлението – българското Възраждане и Следосвобожденска България ? Нима не виждаме, че сме последните, дори в Източна Европа, които живеем в условията на домодерно, дори патриархално управление ? Нима ще продължим да твърдим, че административната реформа е единствено въпрос на функционалност, както настоя преди известно време един от десните лидери, пояснявайки неравномерното разположение на областите? И ще си затваряме очите пред това, че става дума, колкото за по-ефективна администрация, толкова и за исконното право на хората да управляват самите своите дела там, където са избрали да живеят.
Дали десните у нас имат отговор на тези въпроси е въпрос на живот и смърт за самите тях. Ни повече, ни по-малко. Защото, банално казано, тъкмо на десницата е съдено да призове способните, предприемчивите, можещите, знаещите. Но къде са тези хора? Не са ли тъкмо те обезвластените. Не са ли тъкмо те порядъчните, потърпевши от правото на силния? Не са са ли безпомощни тези хора, разпръснати по градове, селца и паланки, когато става дума за собствените им краища, за собствените им интереси, неизменно опиращи не до местната власт, а до далечна и голяма София.
--------------
Впрочем изкуството на връщането на власт обикновено се играе на голямата сцена на историята на народите. А най-голямата е във времена, когато протагонист е улицата и опомнилите се граждани. Днес времената са различни. И сцената е друга. Но може и да е за добро. Защото, ако някога, в онези далечни сърцето е било сляпо, днес разумът бавно и мъчително се завръща. Засега повече у хората. Хората, за които има гнило в Дания, но слава богу, не и в избора, направен преди години.
И май само това ни крепи все още.

На снимката най-горе: Уилям Дефо и Харви Кайтел във филма на Мартин Скорсезе "Последното изкушение на Христос"