Обама продължава, Борисов има да се надява

Парадоксалното е, че научаваме за тези контакти не поради някакъв принципен порив към прозрачност в информирането на обществеността, а като следствие от склонността на Борисов и обкръжението му да парадират със своята значимост в очите на въпросните американски служби. Казвам, че е „парадоксално”, защото всъщност този толкова открояващ се на фона на липсата на друг вид двустранно общуване факт всъщност говори за обратното: САЩ прокарват пътека до една държава, която ги тревожи и търсят начини да противодействат на страховете си в областта на собствената си сигурност чрез превенция на място- не чак толкова, колкото с изпращане на войски на хиляди километри в Афганистан и Ирак, но достатъчно, за да превърнат този вид сътрудничество с България в приоритет.

Ако си спомняте една от разсекретените грами на американското посолство в сайта „Уйкилийкс” описваше странния контраст между готовността на българските служби да помагат на американските само по определени теми от значимост за американската сигурност, но не и по „някои” теми, свързани със ставащото на българска територия. Звучи като ревност или по-скоро като тих саботаж на партньорството в задния двор, в който по свои съображения българските власти искат да действат по свои стандарти и критерии без да им се пречкат.

И така, Барак Обама спечели втори мандат, но дали Борисов, който иска да постигне същото, е щастлив от развръзката? Ще продължава ли да се бори за титлата „човек на Америка” чрез ръкостискания пред камерите с директори на американски специални служби, които обаче никак не му помагат да бъде легитимиран на високо политическо ниво във Вашингтон по стандартния начин, по който това се прави чрез визити, разговори и пробиви в двустранните отношения ( какъвто така и не видяхме например в леда по въпроса за визите) ?

Бъдещето, разбира се, е непредсказуемо. Затова пък миналото, ако го разчитаме правилно, помага да се ориентираме кой какъв е и за какво се бори. Интересен щрих по този повод, който разбива спекулациите за сервилността на друг български премиер пред „големия брат”, внася днес Ейвис Боулън, посланик на САЩ в София тъкмо в онези бурни времена, когато БСП се сгромоляса от власт.

Ето какво казва Боулън в ексклузивно интервю за Дарик радио:

„В една от дипломатическите Ви грами, които Уикилийкс публикува, пишете, че тогавашният премиер Иван Костов е “авторитарен и непредсказуем”. Когато се разбра за това години по-късно, той пък отговори, че Вие сте съветвали тогавашния СДС да се коалира с БСП по време на кризата през 1997 г. Спомняте ли си за тези събития?
Не помня такава грама. Много уважавам господин Костов, той е един изключително умен човек, който разбираше какво е необходимо да се направи в България тогава. Невинаги беше много гостоприемен към съюзниците си и подхода му отблъскваше много хора. Нямам спомен да съм го съветвала да сформира коалиция със социалистите. Доколкото помня, имаше служебно правителство и всички бяха изключително притеснени за икономиката и за това какво би се случило с девалвацията на българския лев, ако има дълъг период без правителство. По-скоро, вероятно съм му споделила своите опасения да не оставя политическите страсти да го заслепят и да се вземат решения, които да доведат до лоши икономически последици за страната.”

Когато интервюирах Иван Костов за книгата си „Течна дружба” с въпроса как си обяснява, че въпреки някои негови пререкания с американската администрация президентът Клинтън избра да посети България ( малко след като това направи и британският премиер Тони Блеър) като един от символичните си външнополитически жестове в края на управлението си, отговорът на Костов беше: „Така правят големите политици”.
Сега си имаме начело на държавата гостоприемен ( на приказки) към съюзниците политик, който обаче не изглежда много голям в очите на големия партньор САЩ. Налага му се сам да говори за това колко добре е приет, без да бъде канен на гости, нито пък да е уважен с гостуването на онези, от чието име обича да се произнася самохвално.

Най-значимата българско-американска среща се състоя в София при светкавичното и кратко до куриозност посещение на държавния секретар Хилъри Клинтън в София на връщане от Германия на 5 март тази година. То стана факт малко повече от месец след като Борисов ( чрез машината си гласуване в НС, задействана в синхрон със социалистическото й подобие) забрани не само на американци да проучват в България възможностите за добив на газ от шистови скали, но и на българите да знаят, дали изобщо разполагат с този предполагаемо огромен ресурс поне като коз срещу руския газов шантаж.

Борисов беше толкова „впечатлен” от вниманието, че пренебрегна принципа на реципрочността и лично застана до Клинтън да говори пред микрофоните след кратката среща, измествайки от тази полагаща му се роля външния министър Младенов. Впечатлението от впечатляването му обаче остави силното подозрение, че иска да тушира едно друго впечатление: за голям гаф в търговията с приятелство в полза на трета страна- направо да си го кажем- в във вреда на стратегическите интереси на натовска България.

Една нова американска администрация едва ли щеше да „опрости” този гаф, но за старата, току-що подновена, е още по-малко вероятно да подпише подобна индулгенция. Предаденото доверие не може да се върне от онзи, който го е предал – особено, когато има също така и ефекта на „нещо лично”.

Не знам за чипа, но ако искаме напредък в отличните на думи, но сдържани на практика отношения с най-големия ни съюзник, май трябва си сменим премиера- не че това е най-важната причина, но определени би помогнало в двустранните, многостранните и странните отношения с онази държава, която се опитва да пришпори България за своите цели с газов камшик и недипломатичен език.