Членство по удобство

Обществените поръчки са вече символ и сред най-сработените механизми за откровени кражби и преразпределение на ресурси в страната. Криминалната им профанизация на практика поставя под съмнение смисъла от управлението, постоянно лишава от стимул немалка част от българските предприемачи, кара хиляди хора да си задават въпроса защо въобще плащат данъци. Въвеждането на поне частичен ред бе сред по-малко видимите, но не по-малко очаквани ползи от членството ни в евросъюза. Арогантните злоупотреби с фондове по време на предишния кабинет и замразяването им беше завършена илюстрира на проблема. От този провал обаче не следва, че нещата са се променили. Последното доказателство е тихичко приплъзваната тема с новите стари изтребители, които България се кани да купи на стойност около 400 милиона долара без конкурс.

На теория правителството подкрепя продължаващия контрол на евросъюза върху съдебната ни система и МВР, полага усилия да изпълни препоръките и дори вече започна с половин уста да мърмори за отпадане на механизма. На практика натискът върху съдиите се усилва, вербалните нападки на вътрешния министър по техен адрес приключват без последстия в съда, а вътрешното министерство си остава най-защитената територия, до която европрепоръки не достигат. Дългата двойна игра по отношение на програми като „Натура 2000“ пък са пословично известни. На теория отдаваме почит на критиките за ужасното състояние на обществените поръчки и държавно управление, но на практика сигналите и независимите оценки за състоянието на нещата сочат продължаващ регрес. На думи евросъюзът ни помага да се развиваме, инвестира в страната ни, укрепва позицията на страната в света. На практика членството ни се оказва единствено по удобство. Тогава, когато изнася на властта.

Повечето детайли около готвения гигантски скрит разход са добре известни, макар да могат да бъдат намерени в една шепа медии. Темата за купуването на нови изтребители изплува от време на време и постепенно бе създаде верига от твърдения, която да предпостави нещата. Искаме ново, но то е скъпо, затова ще купуваме старо. Старото пък според официалната интерпретация не изисква публичен търг и затова ще си говорим директно с тези, които го имат и ще се разберем с тях. Парламентът ще даде мандат и в резултат на никому неизвестни преговори за около 700 милиона лева ще се поздравим с нови стари изтребители.  Междувременно военният министър вметна, че разходът ще бъде от „политически съображения“, а не след състезание на предложения. С други думи, България се кани да поднесе финансово приношение под нечий политически олтар, вместо да инвестира значимата сума според критериите на разума и управлението. Така горе-долу изглежда начина, по който кабинетът се кани да похарчи около 2% от БВП на страната за тази година.

Управленският абсурд на историята с новите стари изтребители е впечатляващ. Преди края на мандата на „тройната коалиция“ и в първите години от управлението на ГЕРБ премиерът ни продъни ушите с приказките за корветите и „втора атомна“ като безумия, за които няма съгласие и пари. Обилно се обясняваше как подобни дългосрочни и стратегически решения не се предприемат на последната права преди избори и колко важно е те да бъдат вземани на открито. С подготвяния огромен разход този кабинет е на път да си създаде „военен гьол“, чийто последствия очевидно ще станат ясни след задаващите се избори. На фона на тежката данъчна паника, която е обзела финансовия министър картинката със сигурност ще бъде доста нелицеприятна. Тишината отива обаче отвъд самата сага с новите изтребители. Ако евросъюзът стана привлекателен за сегашните управляващи с фондовете си, то членството ни в НАТО е на прага на замръзването. Липсата на активност и идеи е такава, че ако утре страната тихомълком напусне организацията сигурно в България никой не би забелязал. Всякакви приказки за военна реформа също заглъхнаха, само от време на време се чуват откъслечни неща за разместване на поделения или съкращения. Тази идейна пустош съвсем лишава от контекст готвените разходи и ги приравнява до някакъв търг за войнишки галоши.

Постоянно нарастващото внимание към обществените поръчки в рамките на евросъюза може да бъде видяно чрез различни процеси. На общополитическо ниво това става през темата за „доброто управление“ и все по-честия мониторинг на управленски практики. Това пък от своя страна непрестанно влияе върху правилата за инвестиране на европейските фондове. Натискът от страните донори в това отношение се повишава и поради все по-големия интерес на собствените им данъкоплатци към ефектите от цялото това начинание. Най-интересен е обаче успеха на инициативата на европейската комисия да започне мониторинг на страните-членки по отношение на корупцията със специален фокус именно върху управлението на публичните финанси. Но не само за парите от ЕС, а и за националните такива. Подобна идея се въртеше в главите на различни „ястреби“ там още преди 7-8 години и те накрая успяха да я осъществят. Така в средата на идната 2013 година, точно около парламентарните ни избори, комисията ще представи първия доклад за корупцията в съюза и България със сигурност ще се окаже сред страните, които я очакват неприятни изненади. По този начин освен критиките, които си получаваме редовно по линия на механизма за контрол се появява още една „писта“, по която ще се случва същото. Проблемите с харчене на парите на данъкоплатците продължава да си стои остро именно в редовните доклади на комисията за България и езикът там става все по-остър. Но кой ли пък толкова гледа...