Проблемът (на) Доган*

 Полоний: Какво четете, господарю?

Хамлет: Думи, думи, думи

Мисля си какво ли би се случило, ако в обозримо бъдеще Ахмед Доган за пореден път наруши политическото си мълчание и изрече пред събралите се журналисти краткото: „Две плюс две е равно на четири.” Очаквано възмутените реакции биха били, че лидерът на ДПС е откровен до цинизъм, че е виртуоз на тънките сметки, че се опитва да лансира нов модел на разширена коалиция за управление на страната с четири политически субекта и т.н и т.н.

Болезнената реактивност на обществото към думите на вечно присъстващия с отсъствието си от парламента политик си има определение. Умберто Еко я нарича „свръхинтерпретация” и обяснява, че това общо взето е случай, при който „намерението на автора и създадения от него текст се пренебрегва напълно от читателя”. А в последните години у нас, когато Доган е автор на какъвто и да е текст, то читателите и слушателите са много – твърде много.

Създадената с времето обществена готовност (а и решимост) думите на Доган да се възприемат от гледна точка на скрития в тях манипулативен потенциал, скрит смисъл и неизречени прагматични цели са на път да се превърнат в интепретационно проклятие за лидера на ДПС. И до днес се задава въпросът прословутата реплика за „кръговете на влияние”, допълнена с усмихнатото: „Аз раздавам...!” добре обмислен стратегически ход ли бе или просто открит урок по политическа икономия пред симпатизанти на ДПС.

По повод механизмите за циркулиране на публичната информация Ерих Фром беше казал, че „медиите препредават една случайно попаднала в тях новина”. Само дето философът обяснил защо така охотно бягаме от свободата не продължава съждението си с това, че журналистическото препредаване предизвиква лавина от смисли и значения, които бедната новина не е съдържала. Този механизъм е ясно обясним с култовата фраза, така добре позната от научни обсъждания: „Аз не съм чел дисертацията, но ще взема отношение по въпроса.”

Нека си представим какво бихме разчели в думите на Ахмед Доган от прословутата пресконференция в Кърджали, ако...не бяха изречени от Ахмед Доган. На първо място – проблемът за „неправилно зададени принципи за търсене на държавност на властта, на нова форма на държавност в едно демократично гражданско общество”. Точно формулирано и стратегически важно. Ако едно общество е приело за даденост отговорното си участие в наднационално геополитическо формирование, каквото е Европейския съюз, то би трябвало постепенно и умно да преформатира и модернизира идеята за национална идентичност, национални приоритети, цялостната си формулировка за национализъм. В този смисъл класическата национална държава, родена в кървищата и войните на отминалия двадесети век, е патетично и емоционално разтърсващо (но все пак) минало. Защото, оказва се, че убитият и погинал в двете балкански войни национален блян за „излаз на Бяло море” е мирно и безкръвно постигнат с членството в ЕС и всички българи, препичащи се всяко лято по гръцките плажове най-добре знаят това. Без да се замислят за него.

Това, разбира се означава, че когато получаваш едно, то трябва да се разделиш с друго. Раздялата е трудна, особено, ако е станала част от възпитанието ти, обучението ти, образованието ти. В такъв момент винаги се сещам за слънчевия балчишки площад преди няколко години. Градът честваше празника си - 21 септември – денят, в който през 1940 г. Балчик се връща в пределите на България след дългогодишната румънска окупация. Докато в центъра тържествено гърмеше военният оркестър, навсякъде по улицата звучеше...румънска реч, автомобилите с румънски регистрационни номера бяха навсякъде, придошли пред отдавна отворената граница. Отворена в двете посоки, разбира се...

Та, така за „неправилно зададените принципи за търсене на държавност”. Наистина, някак нелогично е търсенето и укрепването на ерозиралата българска държавност да преминава преимуществено през исторически събития. Това, за съжаление, е знак единствено за детска безпомощност и липса на нови идеи. Факт, е че този модел ни е завещан от Паисий Хилендарски, но атонският монах просто е нямал други опорни точки и ориентири. Точно двеста и петдесет години по-късно да действаш по същия начин е доста наивно. Още повече, че е популярно позната и фразата: „Икономиката, глупако!”

Така или иначе, получи се, че отбелязването на стогодишнината от Балканската война преекспонира проблема за национализма в едни очаквано архаични измерения. Разбирайки целият риск, който поемам с изказването на подобна теза, искам все пак да кажа, че лично аз и моето семейство научихме нещо от съпътстващите честванията инициативи. След оповестяването на документи от Националния архив, разбрахме кога и къде е загинал и къде е погребан нашият прадядо. Това обаче не променя, а дори потвърждава онази част от думите на Ахмед Доган за: „болките на тази война, живите спомени и всичко, което е свързано с нея”. Перефразирайки Жорж Клемансо и Уилям Шърман, че войната е твърде сериозно нещо, за да бъде оставена само на военните, ще допълня, че и историята е твърде сериозно нещо, за да бъде оставена само на историците. В този смисъл тезата на лидера на ДПС, че въпросът за осмислянето на Балканската война не може да бъде решаван през парламентарни прения с решаващото участие на газирания оперетъчен националист Волен Сидеров (това уточнение и определение е мое, а не на Доган), а: „може да се постави на национално равнище от президента на републиката... от гледна точка на обединяващи принципи и фактори” е логична, да не кажа правилна.

Смут настъпва и емоции избухват обаче, когато в кърджалийското слово прозвучават думите „етническо прочистване” и „възродителен процес”. Факт е, че тези понятия имат свой самостоятелен живот, независимо от контекста, в който са поставени. Факт е, че те по-често работят на принципа на лампата за кучето на Павлов – тоест, предизвикват безусловни реакции, отколкото да търсят път към разума и осмислянето. Спокойният поглед към миналото учи, че разпадането на всяко наднационално образувание, каквито са империите в началото на миналия век и СССР и СФРЮ в неговия край, са задължително съпътствани от насилствено преселване на различния етнос. И тук няма нито справедливост, нито патетика, нито милост. Има само страдание за хората, оказали се в окото на бурята от насилие, а пътищата им са в различни посоки. Всеки към своите.

Виж, употребата на термина „възродителен процес” е може би единствената неправилна постановка в думите на Доган. Този термин, изкован в идеологическите лаборатории на тоталитарна България от Тодор Живков и компания, бе цинична подигравка с идеалите на Българското възраждане. Той смислово принизи идеите на Възраждането, съизмервайки ги с милиционерското и административно насилие над турците в България отпреди четири десетилетия. Тук и само тук Доган попадна в капана на собственото си минало чрез терминологичната грешка. Нещо непростимо, все пак, за един философ в политиката.

И накрая. Може ли някой да отрече правилността на прогнозата, че предстоящите избори ще минат под знака на национализма и, че: „се захранват с енергия различните национализми във връзка с предстоящия изборен процес. А почти всички партии ще яхнат вълната на национализма”. Ами, пак е прав и това стана ясно само дни след като тези думи бяха произнесени. И ще добавя, за съжаление, защото разумът за пореден път ще бъде залят от калните потоци в словоблудството на ерзацнационалисти, търсещи пътя към вече добре познатия им житейския лукс.

Това е и проблемът Доган и проблемът на Доган. По отношение на първата част от съждението – той ще си остане решителен факт, фактор и проблем за опонентите си в българската политика. Вторият е по житейски тъжен. Няма да го чуват, да му вярват и да го разбират. Дори и когато е прав...

*В заглавието на текста е използвано името на романа на Ървин Ялом „Проблемът (на) Спиноза”