По следите на пропуснатото време. За странната седмица преди преврата в Бояна

Октомври 1989 година беше необичайно наситен със събития: събранията в кино „Петър Берон”, пресконференции на „Екогласност”, „Подкрепа” и Клубовете, молебенът за жертвите на комунистическия режим в църквата в квартал „Хаджи Димитър, случката в градинката пред „Кристал”, всекидневните струпвания в Южния парк, а в началото на следващия месец – шествието и митинга пред Народното събрание. Седмицата преди 10 ноември, обаче бе необичайно тиха. Причината – Екофорума бе приключил, чуждестранните гости и журналистите, си бяха тръгнали. И вече вървяха слуховете за предстоящи арести и за евентуална разправа. Не с пиянството на един народ, защото все още нямаше такова. А по скоро с лекото опиянение, глътката възмъжаване,

подобна на онази, която днес тинейджърите усещат след една-две бири по пейките в Княжевската градина, близо до Шмайзера.
Да ме убиете, сега не мога да се се сетя какво съм правил във времето от 4-ти до 10 ноември. Румяна (Узунова) си беше тръгнала, а „борото”, което беше донесла – свършило, така че си бях отново на тогавашното „БТ”. Със сигурност съм спал ту на „Фритьоф Нансен” у Иван Пунчев (бог да ту прости!), ту в квартирата на Деян Кюранов или пък у Ирен Зафирова. Най-вероятно с глупавата надежда, че няма да ме намерят. За всеки случай в дипломатическото ме куфарче (имаше едни такива тогава, обикновено черни на цвят) бях подредил бельо, четка за зъби, самобръсначка (смятах, че първата им работа щеше да бъде да ми свалят брадата), Конституцията, Кодекса на труда и „Елмазен мой венец” на вдъхващия доверие Валентин Катаев. Все пак ме намериха сутринта на 10 ноември. Призовката беше от кърджалийската милиция – да се явя на разпит по следствено дело номер еди кой си. Тю да ме се не види – радост голяма! Не те прибират без обяснения, а ти пращат най-учтиво покана. Направо да не повярваш. Как да не си помислиш, че нещо има да става?
Но думата ми беше за този отрязък от време – между 4-ти и 10 ноември. Пак казвам – не мога да се сетя за позвъняване, за срещи, за събрание, за събрание ръководството на „Подкрепа” – все пак мъкнехме със себе си десетки, ако не и стотици заявления за членство, на хора, които все пак трябваше да приемем. За митинг – да не говорим. Две години по-късно, на 3 и 4 октомври пак имаше едни такива дни. Този път бяха само една нощ и един ден. На 3 октомври,след превземането на Московското кметство от пучистите, и ден, преди Борис Елцин да се появи пред Дома на съветите, качен върху танк, в София пак беше мъртвило. Вечерта от многолюдния (48 членове) Координационен съвет на СДС, пряко сили се събраха десетина човека. Най-вече по инициатива на Митко Коруджиев и Едвин Сугарев. И по тази причина, декларацията, която на другия ден „Демокрация” публикува бе на подпис от тези десетина човека, а не официално изявление на Синята коалиция.
Та ето за тези неща се сетих, снощи, докато стоях в Княжевската градина заедно с група граждани, около запалените свещи в памет на събитието и годишнината на падането на Берлинската стена. За периодичното ни потапяне и мехурите, изпусканите покрай някое и друго вампирясване на комунизма.
Днес пак преживяваме някакви такива никакви дни. Този път дълги и безконечни. Вече не от страх и от заплаха от репресии., А, заради най-обикновена безпомощност. И неспособност да изкажем в организиран вид и единодушно една ясно промислена оценка. Оценка не на Б.Б. и Ц.Ц. и на милиционеро-социализма, както би казал покойният Велко Верин. А на онова, което наричаме преход, на случило се или по скоро неслучило се през годините. Това последното не е моя мисъл. А на проф. Иван Младенов* (рядко ще го видите в телевизиите). Ето какво пише той в една от забележителните си книги с есета „”Сгрешеният код”: „ …през 1989 г., у нас бе сложено началото на едно голямо незапочване. Това беше година, през която у нас всичко не започна, с изключение на тоталното имитиране. Имитирането на всичко имитира дори собственото си начало. Защото имитирането не е действие, а бягство от действие, целият фокус беше в това да се построи машината за имитиране.”
Ето защо, нека слущаме внимателно новините. И днес, и утре, и в вдругиден. Не тези вътре в страната, а онези от Брюксел.
До къде я докарахме, а ? Ами, ако не беше той?
--------
*  Предходната му книга, пак прозорлив поглед към близкото минало бе„Трошене на матрицата”

 На снимката: стълпотворението на стълбите пред "Св. Ал. Невски" две седмици по-късно.