Ars longa

Доста вяло тази година отмина датата 10 ноември. Улисани около злополучния избор на конституционни съдии и кончината на патриарх Максим партийните щабове и оперативното държавно ръководство този път я отминаха без никакво внимание. Тук там в пресата се появиха някакви прашасали разкази за събитията от есента на 1989-та, но те, съвсем очаквано, останаха в сянката на историческия джакпот от Тото 2 и преизбирането на Обама за президент. Дали това е странно, или е по-скоро логично? Изглежда логично и странно едновременно.

В историята на всяка страна има някакви бляскави и исторически значими мигове, натоварени с обилни обществени очаквания, които обаче с времето губят своето обаяние, оказва се, че блясъкът им е бил фалшив, а историческата им значимост -  двусмислена и хората започват да се чудят какво да ги правят. Как да ги отбелязват, след като вече не вярват в тяхната епохална значимост или пък как да спрат да го правят, след като в продължение на години са го правили? Как да приемат, че новото летоброене се е оказало лишено от харизма? Точно такава дата в новата българска история май ще се окаже и 10-ти ноември 1989. Допреди десетина години тя все още предизвикваше известен ентусиазъм, отразяван в медиите с леко патетични ретроспекции на събитията от онази паметна есен и след това. Постепенно патосът отстъпи пред очевидното - 10-ти ноември отдавна не е това, което беше, както и демократичният преход се оказа не особено демократичен, но за сметка на това (или поради това) краят му изглежда неясно отместен във времето.

Когато животът не върви, на помощ идва изкуството. Точно то може да помогне, за да се каже истината за прехода, да се разкрие неговата скрита същност и действителна цел. Изкуството е лъжа, която ни помага да разберем истината, твърди Пикасо. Занаятът на художника е да превръща очевидното в очевидно, беше казал друг голям артист. (Спестявам името му, защото... не го помня.)

Възможно ли е преходът да бъде поставен в художествен контекст и да бъде видян като произведение на изкуството? И дали това няма да освежи помръкналия блясък на така вдъхновяващия преди години 10 ноември?  

Имам идея как това може да стане при някоя от следващите годишнини. Тъй като не съм в състояние да я осъществя, готов съм да я споделя публично. Щом няма как да се направи, нека поне си го представим. Става дума за мащабен и концептуален художествен акт, съчетаващ различни течения на модерното изкуство като пърформанс, хепънинг, стрийт арт, попарт, видео и разни други.

Ето го и проектът. В нощта срещу 10 ноември група млади артисти като онези, които миналото лято декорираха паметника на Съветската армия с образи от американската масова култура, влизат в подлеза до софийския хотел „Плиска“ (може и друг, но този ми се струва най-подходящ) и го преграждат точно по средата със стена. Може да е от гипсокартон или друг подобен материал. После върху стената рисуват разни работи. Не съм измислил точно какво. Може да е изображение на онази част от подлеза, която остава зад стената, т.е. витрини, плочки, сергии, хора, но всичко това с характерния за стрийт арта 3Д ефект. Или пък нещо като фототапет с природна картина. Бяха много модерни преди 10-ти ноември. Или пък „тучната зеленина на голф игрището”, както се казва в една доста тъпа реклама. Като стана дума за голф, може да нарисуват също Кънчо Стойчев и Андрей Райчев с нимбове като светци просветители. Вместо евангелие, единият може да държи книгата „Какво се случи”, а другият - стик за голф. От устата на Райчев в балонче излиза репликата: „Преходът свърши.” Може и други закачливи неща да се измислят, но това са подробности. А може преградата да се направи от стъкло, без нищо да се рисува върху нея. Това май ще е най-стилно. Важното е през подлеза да не може да се минава и на сутринта, когато хората тръгнат по обичайните си дела, за работа или за училище, няколко камери да снимат ефекта от артистичната провокация. Някакви хора влизат и излизат в подлеза от двете страни на „Цариградско шосе”, както обикновено. На пръв поглед нищо особено, както всяка сутрин. Влизат хора, излизат хора. Постепенно се разбира, че са едни и същи хора. Да се чуди човек защо влизат и какво правят долу? Влизат сънени или умислени и бързащи, но все пак вярващи в предвидимостта на новия ден, а излизат от същото място объркани и ядосани. Но отдалече това не се разбира. Разбира се по-късно. Както в началото на прехода много неща не се знаеха или се знаеха в тесни кръгове, но постепенно се разбраха и в по-широки. После времето понамести действителния образ на нещата, както и в арт инсталацията движението на камерите постепенно ще извади провокацията наяве. Чрез променящите се ракурси на видеото играта с пространството всъщност ще изобрази играта с времето на властващите в годините на прехода политически и разни други елити. Хитро, нали?  

Сещате ли се как ще се казва артистичната провокация? Точно така - „Краят на прехода”. Но може и някое по-оригинално заглавие да се измисли. Ясно е, че няколко часа след началото на арт провокацията във и около подлеза ще има полиция, репортери, камери на разни телевизии и час по-късно новината ще се излезе в ефир. Може да се появи по CNN или Euronews. Ако в Министерството на културата проявят въображение, може и да хоноруват проекта. Добре, де, знам, че няма да го направят. Само им подсказвам как би било правилно да се постъпи.    

Ето как демократичният преход може да се превърне в модерно изкуство, в мащабна, интерактивна художествена творба. Така датата 10 ноември може да се отбележи по достоен за нейната историческа значимост начин. Всеки художествен образ е един мит, какъвто се оказа и българският преход. Но когато историческо събитие или период бъде превърнато в метафора и щом може да се осмисли като художествен образ, това означава, че е надживяно. Това може да се окаже истинският край на прехода, защото все пак е по-лесно да се измисли метафора, отколкото да се живее в нея.