Десети ноември отново

През май 1989 г. (тогава 13-годишна) пътувах със съученици в Норвегия. На връщане, при една от многобройните смени на превозни средства, на гарата в Берлин, незнайно как сред нас се появи слух, че някой казал, че в някакъв вестник пишело, че Тодор Живков е паднал от власт. Без да ни е много ясно какво значи това, не го приехме за драматично събитие нито тогава, нито после, когато разбрахме, че не е вярно. На 10 ноември баща ми каза: Тодор Живков е паднал от власт. Да бе да, отговорих аз.

23 години след 10 ноември 1989 г.идването на демокрацията в България все още е непотвърден слух. Портретите на Тодор Живков не са по-малко, даже са по-големи (не помня навремето да имаше билбордове с лика му). Нещо повече, носталгията по социализма вече надхвърля лично-битовите сантименти в стил „ходехме на море всяко лято” и „парното беше евтино” и се превръща в новата официална идеология, тенденциозно и съзнателно излъчвана от управленския център и ретранслирана от медийното му обкръжение, което (точно както едно време) поглъща все по-голяма част от медиите и става все по-монолитно.

Есента на 2012-а даде достатъчно поводи да смятаме, че миналото не просто не е отминало, а ни връхлита отново със страшна сила. При това не става дума просто за субективно усещане- дори в Брюксел стана очевидно, че у нас разделението на властите не е на почит. А това е тревожно заключение, когато те делят само 23 години от времето на партията-държава, управлявана от един човек на върха, а зад него безличен, но мощен партийно-административен апарат. Тъй като е наясно с рисковете, Европейската комисия зорко следи реформите в областта на правосъдието и вътрешните работи. И предупреди, че ключов тест за устойчивостта на реформите ще бъде изборът на новия Висш съдебен съвет и новия главен прокурор.

Вероятно България щеше да издържи теста (поне като зачот) въпреки основателните критики: кандидатите на съдиите и прокурорите не бяха избрани пряко (на принципа „един човек-един глас”), а от делегати, въпреки изричното настояване за това както от професионалните среди, така и от страна на ЕК; претенцията за прозрачност при избора на кандидатите от парламентарната квота, макар и стъпка напред, си остана предимно претенция, защото въпреки над 12-часовото изслушване на кандидатите, излъчвано на живо на сайта на парламента, процесът на оценка и подбор си остана тайна за обществото, а удобно сформирано мнозинство одобри очакваните имена. И още един интересен детайл, показателен за актуалните обществено-политически тенденции у нас: „по степен на представителство във ВСС Академията на МВР е вторият най-влиятелен ВУЗ у нас”, отбелязва в коментара си „Портрет на един съдебен съвет” Иванка Иванова, директор на правната програма на институт „Отворено общество”.

И ако приемем, че все пак в избора на ВСС имаше стъпки в правилната посока, парламентът не закъсня да докаже, че това е било ако не случайно, то напълно не(свое)волно. Изборът на двама членове на Конституционния съд от парламента изправи обществеността на нокти, а калта от блатото изпръска чак Брюксел. Въпреки изричното предупреждение на ЕК, че парламентът трябва да провери твърденията за корупция, търговия с влияние и конфликт на интереси за един от кандидатите (съдия Венета Марковска) преди избора, това не беше направено. Острата обществена реакция по случая беше подкрепена от незабавното предупреждение на Брюксел, че е възможен нов, извънреден мониторингов доклад за България.

София отговори с томително (шестранично) писмо от председателя на правната комисия в парламента Искра Фидосова лично до председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу, в което освен лошото владеене на български език личи пълното неразбиране на проблема: почтеността на кандидата трябваше да е извън всякакво съмнение преди избирането му, при това в резултат на проверка, извършена от парламента, а не на обясненията на самия кандидат, дадени пред правната комисия след избирането му. За да е още по-пълна излагацията, управляващите се усъмниха дали изявлението на говорителя е официална позиция на ЕК или е негово лично мнение и дали пък ЕК не си позволява твърде много като ни размахва заплашително пръст. А премиерът, след като се скатава няколко дни, съвсем замаза нещата като каза, че помолил съдийката да следи внимателно какво казват от Брюксел и „ако има нещо, от което се срамува или й петни името”, да се оттегли. Всичко това накара мнозина основателно да се запитат с какво конкретната личност е толкова важна за управляващите, че са склонни да рискуват заради нея доверието в съдебната система и престижа на държавата в ЕС..

И докато чакахме съвестта на г-жа Марковска да проговори или пък институциите да проверят сигнала срещу нея, бяхме изправени пред ново предизвикателство. Смъртта на предстоятеля на Българската православна църква партиарх Максим постави църквата в нужда от избор на негов наследник, а обществото- в неудобното положение да осъзнае, че 23 години след 10 ноември все още не е решило отношенията си с БПЦ. И докато официалните лица и официозните медии лееха славословия и преливаха от демонстративна скръб, в социалните медии и блогосферата се развихриха остри дискусии: след като България е светска държава дали трябва да бъде обявен официален траур заради религиозен водач и дали е уместно смъртта му да се отбелязва с минута мълчание в училищата; за отношенията на патриах Максим с Държавна сигурност и бившата комунистическа партия и изобщо за ролята на БКП в БПЦ; неизбежно- за агентурното минало на мнозинството от висшия клир (от който трябва да бъде избран следващия партиарх); за обществения образ на църквата (линкълни, ролекси и имоти) и ролята й в българското общество в годините на демокрацията (или по-скоро, отсъствието й). И тъй като нямаше как за часове да решим въпроси, удобно потулени дълбоко в общественото подсъзнание през годините, резултатът беше крайни, полязизирани мнения и отричане, вместо размисъл и осъзнаване. А това, както ще ви каже всеки психоаналитик, гарантира на миналото безпроблемна власт над настоящето.

През това време за наместник-председател на БПЦ беше избран варненския митрополит Кирил (известен още като агент Ковачев и Владислав), а междувременно се заговори за промяна в устава на БПЦ, така че да стане възможно за патриах да бъде избран пловдивският митрополит Николай (който по сегашните правила е твърде млад за патриарх, а иначе е известен освен с фанатичните си изявления, така и с любовта си към луксозните коли и часовници). Прелюбопитно е, че изявления в този смисъл дойдоха и от страна на държавата, в лицето на директора на дирекция "Вероизповедания" Емил Велинов. Нещо повече, според г-н Велинов на църквата й трябва една здрава ръка, човек, който да тропне по масата и да бъде уважаван и от миряните, и от клира.„Подобен начин на действие напомня вмешателството на комунистите в управлението на Църквата от близкото минало. Абсолютно недопустимо е при сега действащото българско законодателство директорът на вероизповеданията да прави целенасочено и многократно публични внушения за промяна на устава, за "вратички" в него и т. н.”, коментира сайтът Dveri.bg.

Очевидно изпълнителната власт не просто обезличава законодателната, опитва се да кадрува и да влияе върху съдебната власт, но проявява нездравословен интерес и към църковните дела, който твърде напомня близкото минало. А известно е, че което се е случило веднъж може и да не се повтори, но случилото се два пъти със сигурност ще се потрети: „От първите си дни възстановената българска държава се оказва изправена пред един неразрешим управленски проблем. Тя изпитва огромна нужда от грамотни хора, които да настани на различни нива в държавната администрация. На практика така необходимата администрация на средни и ниски нива е рекрутирана от полуграмотни, пауперизирани и лумпенизирани селски и занаятчийски среди, които след загубата на големия имперски пазар остават без предишното си препитание и са принудени да търсят ново на държавната трапеза. Този процес в голяма степен предопределя безпринципните партизански борби през следващите десетилетия, той ражда и вездесъщата фигура на Бай Ганю не просто като литературен, а като поливалентен социален типаж (търговец, политик, общественик, журналист). Тук е и коренът на българския полуинтелигент, който е нещо принципно различно от парвенюто и сноба, и чийто генезис често е занимавал изследователите на българската култура,” пише Ясен Бориславов в статията си „Българската журналистика – възходи и падения (1844-1944).

Образът на облеченият с власт полуинтелигент, роден след Освобождението и разцъфтял по време на социализма, е символът и на днешна България- от все още незасенчения по мащабите си скандал „Желева”, през станалите обичайни случаи на фалшиви дипломи на хора от високите нива на администрацията, до многобройните примери на лично невежество и управленска некомпетентност, всичко свидетелства за възхода на полуинтелигента. Не знам колко години са необходими и дали изобщо е възможно българският полуинтелигент да стане цял интелигент- по социалистическо време така ставаше само с полупроводниците. Нямам обаче никакво намерение да го чакам още 23 години, докато той се опитва да ме убеди, че последните 23 години са били изгубено време за мен и моето поколение и да ми пробутва полуистини, полупромени, полусвободи. И ако днес баща ми отново ми каже „Тодор Живков падна от власт”, ще му отговоря: И пак ще падне.