Нежният декември на 1989-та. Панихидата

Ето, че дойде декември, наближават празници и става весело. Едни природни хора,както би казал Сьорен Киркегор, рекоха че СДС трябва да се върне към корените си. Един вид назад, към природата. Ха-ха, нещо са се объркали, завалиите. И със сигурност има връщане, но не към природата, а към бърлогата. Но нека ги оставим да си седят там и да държат козирките, да не би някое клонче да забърше фуражките им. А пък ние с вас да вземем да се върнем наистина назад към корените. Ама много назад, чак през декември 1989-та.
Само да не си помислите, че ще отворя дума за политика. Защото по онова време такава все още нямаше. И съответно не можеше да има политик с летни половинки, шлиферен панталон и стогодишна полушуба, както си ходех през онзи декември. Нали ?

Декември – месец на нови запознаства

Ако ме попитате какво съм правил тогава през тези първи дни на декември, веднага ще ви кажа – запознавах се. Запознавах се наред с бъдещите партийни лидери на бъдещото СДС. И се радвах на подчертано уважение от тяхна страна. По причина, че вече бях влязъл в устата на хората. От края на ноември, т.е. от първите събирания в квартирата на бай Иван срещу Румънското посолство, до 6 декември се запознах с поне десетина от тях. По-късно ,през втората половина на месеца, ръкостисканията продължиха със същата интензивност , защото в СДС влязоха нови партии. Например, Демократическата партия. Ама ще кажете, как така не съм познавал хора като Стефан Савов, д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев *, Димитър Баталов, Васил Гьорев, Крум и Иван Неврокопоски, Жорж Ганчев, Георги Марков и.т.н. ?

Ами така, не ги познавах. Нямаше откъде. Нито от вражеските радиостанции, нито от събранията, разтурени или неразтурени от милицията, нито пък от самиздатските брошури. Мамка му, така беше. Няма да си кривя душата. 
Единствените, които познавах по онова време бяха оцелелите, т.е. неекспулсираните политзатворници около бай Илия Минев. Стефан Вълков, например, бог да го прости. Пре пролетта на 89-та пък пък видях на живо земеделци в Стара Загора – групата около бай Тодор Кавалджиев. Даже си взех екземпляр от тяхното писмо до Тодор Живков с искане за реабилитация на Никола Петков. 
А къде са били другите, ще попитате сигурно ? Защо не не сме ги чули по западните радиостанции? Защо не са ходили по събрания? Защо не ги е прибирала милицията? Ами същото ги питах и аз по онова време. Не с лошо чувство, а от едното любопитство. Най-често чувах следния отговор: ако ние бяхме излезли, веднага щяха да ни прибират. Защото сме лежали по лагери и сме били противници на режима. Ще рече човек, че Илия Минев не е бил по затвори и лагери. Ама нейсе, млъквах слисан от съдбите им и от белите им коси.
Но, както е да е, след запознанствата, започна работата. А по онова време работата ни беше да притиснем яко вече пораздрусаното БКП. Докато се разцепи или окапе като другите комунистически партии в Източна Европа. Защо не стана ли? Ето ви три кратки история за познати и не толкова познати събития, пък вие сами ще си отговорите.

Конфузът на 15 декември

И така, датата е 13 декември. СДС съществува от 6 дни. А всеки от дните по онова време се измерва с години. Отминал е митингът на 10 декември и втори ден текат заседанията в дома на Люлина и Божидар Абрашеви на улица "Карнеги".  Докато ние се моткаме, студентите вече са тръгнали. И са обявили жива верига около парламента. В апартамента тече труден разговор: какво прави СДС в този момент. А СДС това са моите нови познати, сиреч лидерите на новите български политически партии, вече разцепеният Клуб за подкрепа на гласността и преустройството и десетина души от старите неформали.
Накрая се взема соломоновското решение – ще подкрепим студентите в качеството си на граждани. Следват спорове как да изглежда декларацията и дали трябва да искаме оставките на другарите – Политбюро, ЦК и всичко наред. Тук срещаме стена. И в крайна сметка оставките на другарите остават на заден план. Под декларацията** се подписват общо 26 човека. Осем от тях членове на Координационния съвет на новосъздаденото СДС. Осем от общо трийсет.! Ето и техните имена, по реда, в който са под декларацията: Желю Желев, Константин Тренчев, Олег Чулев, Петър Берон, Петко Симеонов, Пламен Даракчиев, Румен Воденичаров и Христофор Събев. 26-тият е техническия сътрудник на новосъздадения Съюз на журналистите „Подкрепа”, извикан по телефона от Дончо Иванов, за да отнесе декларацията в БТА. На път към агенцията, човекът се дописва най-отдолу в декларация. И така влиза в историята. Името му е Йоло Денев.
На 14 декември 1989 година може и да сте били на площад „Народно събрание”. Но дори и да не сте, знаете какво се случило. Не знаете, обаче, финала на тази история. А всяка история по онова време, задължително имаше тъжен финал. 
От онова, което сте прочели или видели, вече знаете, че от трибуната на Студентския дом, Желю Желев, Константин Тренчев, Емил Кошлуков, Петър Берон и още неколцина от лидерите, призоваха множеството да се прибере по живо по домовете си. Но пък в историята има едни такива малки и много важни подробности. И, ако ги пропуснем, няма да можем да разберем докрай величието или пък падението на тази, които я творят. 
За мнозина случилото се на 14 декември, свършва с призивите към огромното множество да си се прибере по домовете. Но малката подробност е, че то нямаше никога и по никакъв начин да си тръгне, ако на новоизбрания председател на СДС Желю Желев не бе му хрумнала една практична идея. И ако не бе казал ясно в микрофона, че на другия ден, 15 декември, митингът продължава. В същия час и на същото мястото. Докато не падне чл.1 от Конституцията и съответно ръководната ролята на комунистическата партия.
15 декември, рано сутринта. Телефонът ми звъни -- извънреден координационен съвет на СДС. На съвета Желю казва: така и така, имаме тъжна новина. Снощи е починал академик Андрей Сахаров. И продължава със смайващото заключение, че никак не е удобно в такъв ден да правим митинг. И е най-добре, член 1 да почака, а днес да почетем с панихида паметта на руския дисидент. 
Моите нови познати – земеделци ,репресирани и социалдемократи вдигат ръка като един. Клубовете и Екогласност подкрепят ентусиазирано идеята, врътва се и Емо Кошлуков. Христофор, светиня му, попада в небрано лозе, тъй като панихидите са в неговия ресор. Но накрая свежда глава пред богоугодното дело. След плах опит да оспорим идеята, ние от „Подкрепа” увисваме като прани гащи.

Как за първи и последен път бях регулировчик

Но пък в цялата работа има сериозен проблем. Софиянци вече знаят за мястото на митинга. Затова се взема мъдрото решение. След като вчера сме ги призовали да се приберат, днес пък да ги завърнем към правилното място. И така, на другия ден, аз съм войник на партията . На поста си. Стоя с лента на ръкава на кръстовището на „Раковска” и тогавашния „Руски”. И соча на множеството правилната посока – не напред по булеварда, а нагоре към площада пред „Св. Александър Невски”. Регулировчици като мен и още на „Шишман”,  при Академията, около кръстовището на Софийския университет и в градинката пред него. В крайна сметка, прииждащите са завърнати. Панахидата може да започне. 
Имам снимка от тогава – клекнал съм на стълбите до храма и пиша на коляно съболезнователната телеграма до Елена Бонер. Така реши Координационния съвет. Че на мен , като умеещ да дращи по вестниците, се полага тази чест.
Та така, с панихида, скръбно и елейно, приключи първата част от българската нежна ревоюлюция. Има и втора. Но за нея – утре.
------
* Бай Милан за разлика от Петър Дертлиев не гласува и подписа Конституцията до края на живота си. Стефан Савов и Георги Марков след време и тихомълком завъртяха по един подпис в оригиналния протокол, който се съхранява в сградата на "Дондуков". Първият, за да стане председател на Народното събрание, а вторият, за да бъде избран за конституционен съдия.

** Тя е кратка, буквално в две изречения. В първото се казва, че без отказ на БКП от монопола върху властта не може да се изгради демократично общество у нас. Във второто, групата граждани, подписали под декларацията призовават софиянци да вземат участие в живата верига на 14 декември от 17 часа, по времето, когато в Народното събрание заседава.Останалите подписа са на: Ал. Николов, Божидар Абрашев, Бойко Пройчев, Венцислав Дуриданов, Воемир Милков, Дончо Иванов, Емил Георгиев, Кирил Маричков, Костадин Георгиев, Любомир Бохачек, Любомир Павлов, Люлина Генова, Михаил Константинов, Никола Костов, Петър Георгиев, Стефан Гайтанджиев и Янко Янков.

На снимката най-горе: 15 декември 1989 год., панихидата тече над мен, докато пиша телеграмата до Елена Бонер, вдовицата на академик Андрей Сахаров.