Мъртъв, но деинституционализиран

Ето как изглежда хармонизираната в съответствие с европейското ни членство теория. Ще цитирам думите, с които започва националната стратегия „Визия за деинституционализацията на децата в Република България”: „Институциите за деца са част от тежкото наследство, оставено от тоталитарната държава, в която се утвърждаваше политика, основана на идеята, че държавата е в състояние да се грижи по-добре за отглеждането и възпитанието на децата, отколкото техните семейства. Тази политика, продължила в течение на повече от 40 години, оставя трайни следи върху обществените нагласи и манталитета на хората в страната.” И т.н. все в дух, че отглеждането на деца в домове е социалистически предразсъдък, с който европейска България трябва да се пребори. Как? Ако прочетете втория мониторингов доклад по изпълнението на стратегията (107 страници на кух и непроходим бюрократичен жаргон от типа copy-paste) вече ще сте наясно, че не знаем какво искаме да правим и не сме наясно защо го правим, но едни хора пак ще се събират на семинари в спа хотели, ще ходят на учебни посещения във Великобритания, ще вземат пари за безсмислени проекти.   

А ето как изглежда практиката. Радко се ражда като осмо дете в ромско семейство в село Сотиря, в което две деца вече са починали като бебета. Това не е потресаваща новина за селото, тук такива неща се случват. В Сотиря преди време бебе остана без ръка, защото му я изяде плъх. На година и три месеца Радко е толкова анемичен, че социалните работници го настаняват в дом. По горната терминология – институция. Там, в това „тежко наследство, оставено от тоталитарната държава, в която се утвърждаваше политика, основана на идеята, че държавата е в състояние да се грижи по-добре за отглеждането и възпитанието на децата, отколкото техните семейства” Радко укрепва.

Когато навършва три години родителите му решават да си го приберат. Според стратегията и визията, майката и бащата на Радко не са сред хората, повредени от „тази политика, продължила в течение на повече от 40 години, оставя трайни следи върху обществените нагласи и манталитета на хората в страната.” Напротив, майката и бащата са убедени привърженици на деинституционализацията, защото искат да вземат обратно в дома си детето, където междувременно се е появило ново бебе, деветото.

Майката и бащата на Радко и представа си нямат от стратегията и визията, а думата деинституционализация не биха могли да я произнесат за нищо на света. Те знаят едно: когато Радко е в дом, не получават 35 лева детски. Като си го приберат вкъщи, ще получават 35 лева. Радко може да живее с по-малко от 35 лв. месечно, значи са на далавера. Социалните работници са длъжни да подкрепят това решение на родителите, тук интересите съвпадат. Това, което за родителите е далавера, за социалните работници е деинституционализация. Майката и бащата на Радко раждат бебета за далаверата, а социалните работници получават заплата, за да деинституционализират.  При тази „печеля-печелиш” ситуация, Радко се връща в семейната среда. При мама, татко и седем братчета и сестричета.

Обаче Радко плаче. Лелките в институционализираната среда са оставили у него впечатлението, че когато е подмокрен, трябва да го подсушат, а когато е гладен, трябва да го нахранят. В семейната среда положението е различно. Всички живеят в една стая. Трите най-големи деца ходят на училище, иначе помощи няма. Най-големият е в шести клас, но не може да чете. Бащата събира пластмаса край Сотиря, където е сметището на Сливен, единствен поминък за многобройното ромско население на селото. Вода в къщата няма, както няма в повечето къщи в Сотиря. На 25 ноември майката е навън, Радко изнервя баща си с това, че иска хляб. В този ден, около два месеца след деинституционализацията на Радко, баща му го убива. С юмруци, с шамари, с блъскане, с тръшкане, с голи ръце в една гола стая.

Социалните работници не могат да бъдат упрекнати в нищо. Изпълнили са повелята за деинституционализация, при това отговорно. Те са поискали подобряване на условията за живот, за да върнат детето в семейството. И то е направено – бараката вече не е дървена и даже има прозорец. Всичко е в съответствие  със стратегията и визията.

Димитър Андонов е кмет на Сотиря трети мандат. Когато го питат какво е семейството на убитото дете, казва: „Амии, добро семейство”.  Селото е с 2 400 жители, 1970 от тях са роми. Кметът Димитър Андонов знае малко за селото. Секретарят на кметството Стела Георгиева знае всичко за селото – тя е винаги на линия, нея търсят всички, тя помага за всичко. За нея със сигурност се знае, че има две висши образования: инженерно и след това публична администрация. За кмета Димитър Андонов се знае, че май е учил средно образование, но май не го е завършил. Диплома? „Не сме виждали.” Тук нарушавам всички правила на политическата коректност и казвам, че кметът е ром, а Стела българка. Дискриминацията по етнически признак е отвратително нещо. А овластяването по етнически признак? Кметът Димитър Андонов е избран не защото е наясно какво може да се направи за селото и знае как да го направи, а защото е от „нашите”. А Стела може ли, питам хората в Сотиря? „Ааа, тя Стела знае и може всичко. Ама...българка.”  В същото време много млади, образовани, амбициозни роми не могат да си намерят място в администрацията из страната защото „знаят и могат, ама...цигани.” Колкото е отвратително едното, толкова и другото.

Кого да упрекнеш, че за кмет е избран такъв човек? Всичко е в съответствие с демокрацията.

Сотиря е най-бързо разрастващото се селище в Сливенската община. През миналата година тук са се родили 79, а са починали 16. В разрез с всякакви правила телевизионна водеща, докато наблюдаваше репортажа за убийството в село Сотиря, каза, че проблем е, че тези примати (цитирам!) раждат толкова деца. (И журналистите са хора, когато всички граници са минати, те също минават граници.) Никой не говори с циганите в Сотиря за раждаемост. Никой освен пасторите. А пасторите казват, че абортът е грях. В Сотиря има две евангелски църкви с корейски пастори, които са идвали веднъж в месеца, сега по-рядко. Вече са достойно замествани от местен пастор. Когато го питам какво говори на хората, казва: „Ние, сестричке, пазим реалността на Библията”. В училището има 370 деца. Имаше период, в който всяко пето момче там се казваше Исус. Откакто хората от Сотиря тръгнаха на гурбет в Италия Исусовците се поразредиха с Антонио.

И няма кого и в какво да упрекнеш. Всичко е в съответствие със спазването на човешките права, религиозните свободи и свободното движение на хора.

Това, което е Сотиря, не е изключение. Така е в много села и все повече ще става. Тази действителност крещи: решението не е в папагалски стратегии и визии, не е в шаблонните формулировки, не е в сляпото имитиране! Трябва да търсим наши, наши решения за нашите си страшни проблеми.

В. „Преса”