Онова СДС беше Лед Цепелин; сегашното е Цеца Величкович

Стига ревали за кончината на СДС. По-добре чуйте Васко Кръпката: „Онова СДС беше Лед Цепелин; сегашното е Цеца Величкович”.

 Или, ето ви политическа метафора: месестите индивиди, бродещи из „Раковска 134” не са СДС, а – нещо като РЗС. И се запитайте: бихте ли ревали по кончината на РЗС, например? Или по това, че стана „За ред, законност и справедливост с Марешки”?

 Сегашното СДС избра да участва в позорния водевил, който тече из кьошетата на българската политика. Техен избор. Ние нямаме нищо общо.

 Още повече, че СДС умира отдавна. И си умря още на 15 май – когато Националният съвет, пълен с карикатури на Яне и Цв.Цв., скъса Синята коалиция. Некролога го написах още на следващия ден и го публикувах в „Преса”. Защо там? Ами защото по това време някъде спрях да пиша за „24” и „Труд”. Защо? Защото, след като именно там – най-вече в „24” – се възстанови цензурата в българския печат, аз години наред се опитвах да се промъкна между забраните, та да излезе нещо, подобно на онова, което си мисля. Отказах се, когато списъкът на забранените теми стана толкова дълъг, че нямах никакъв шанс да публикувам каквато и да е версия на онова, което мисля.

 Сега, след като Бойковците с поредната врътка окончателно си взеха контрола над тези бивши велики вестници, се свивам в единствените останали такива, в които не ми казват, какво не бива да пиша. 

Надолу ви представям онова, което напоследък писах за тях – има и за СДС и то доста – в последните седмици.