Художник на неизчерпаемия потенциал на човешката душа

Божидар Кунчев е критик-философ, мислител. За него с пълна сила важат думите, които е изрекъл в статията си за Атанас Далчев: „Неговите мисли приобщават и вдъхновяват, карат те да изпитваш гордост, че на български са изповядани неща, върху които са размишлявали Паскал и Монтен, Ларошфуко и Вовнарг. Тук има всичко . чувствителност и поезия, етика и философия, красота и познание, до което се добират малцина.” Сърфирах в Интернет, за да разгледам какво е писано там за професора. Внезапно попаднах на размислите на студентка, която се е отървала с тройка на изпита по нова българска литература при професор Кунчев. Тя говори за пристрастието му към Далчев, но не разбира основното – че критикът съвсем не е човекомразец и черен песимист, а просто изстрадва светлите истини, които достигаме след като сме преминали през очистващото страдание. Достатъчно петдесет години звучаха тържествените фанфари, звучащи толкова фалшиво в обстановка, угнетяваща човека и превръщаща го в роб на насилието. Божидар Кунчев няма колебания, че отминалият ХХ век е „едно поражение, каквото историята не познава. То беше връх на усещането за безмислие и връх на човешката жестокост.” Затова той неизменно се стреми да описва трагичното в живота. Всяка негова студия е трагедия, представяща ни творец, който надмогва времето, в което живее и създава непреходни ценности. Силните поети отхвърлят измамите на „лакировъчното” изкуство, тяхната свобода е в осъзнаването на обусловеността на нашата участ.

Да, несъмнено Божидар Кунчев е творец-екзистенциалист, несъмнено той също като героят на Албер Камю Сифиз бута нагоре онзи камък, който , когато стигне върха, ще поеме отново към дъното. Но човекът все пак се стреми нагоре, той отлично осъзнава тленността, преходността на всичко и все пак не губи вяра. Девойчето с тройката, което харесва само късния Далчев от „Ангелът на Шартър” но не понася автора на „Дяволско” познава само едната страна на нещата, тя е сляпа за благодатта и отчаянието, за надеждата и абсурда, за просветлението и обречеността. Познавам Божидар Кунчев от дълги, дълги години и знам, че той не се е променил. Винаги е бил верен на максимата на Далчев, че „страданието единствено открива достъпа до другите, само то ни солидаризира с хората”. В мрачните години на тоталитаризма не се поддаде на съблазните на Рогатия, не измени на „един бял лист, едно перо”. Пишеше за любимите си поети, за Александър Вутимски и Иван Пейчев, за Александър Геров и за Радой Ралин, за Борис Христов и за Николай Кънчев... Пишеше така, че с написаното разрешаваше свои екзистенциални проблеми, съзвучни с проблемите на благодарните читатели. Винаги се е вълнувал от трайните неща в неспирния поток на времето, затова и е взел заглавието на новата си книга от прекрасното стихотворение „Кристали” на Александър Геров. Написаното от професора е човекознание, той не просто дълбае в стиховете, а извлича от тях чистата езерна вода, която не се постига с повърхностно четене.

Вярно е, че за него, а и за много от нас, както руската литература произлиза от „шинела” на Гогол, така и българската модерна поезия се ражда от „прозореца” на Далчев.Литературознанието на Божидар Кунчев е обширна територия, тя се простира от волните гори на Хенри Дейвид Торо до  откровенията на Карл Ясперс, като задължително преминава през „разбунтувания човек” на Албер Камю. Професорът е един от последните енциклопедисти, той е горд с българското в себе си, но не с маниакалността на отявлените националисти, а като го пресява през ситото на европейската и световната мисъл. Така се раждат прекрасните есета, които чета не като критика, а като художествена литература. В тях много силна роля играе личния спомен, тъй като Кунчев има щастието да се познава отблизо с героите си. До преди няколко години често можехме да го видим под ръка с Радой Ралин да обикалят Борисовата градина, той беше чест гост в дома на Иван Пейчев, остана верен на Александър Геров до последния му миг, дотолкова, че големият поет му подари тетрадките с безценните си дневници. И двамата живеехме с тревогите и озаренията на Николай Кънчев, скъпия ни приятел, който достигна върховете на европейската поезия. Изповедните моменти на близост са безценни в тази книга, няма да забравим образа на Ивайло Петров, който разсъждава за смъртта и за свободата. Божидар е до него с касетофона си, пак касетофона му е съхранил изповедите на Радой Ралин, който е толкова далеч от популярния образ на веселия шут, който му се приписва. Но размисълът за модерните времена в българската поезия започва с есетата за Димитър Бояджиев и за Димчо Дебелянов. В тази книга творецът успява да изгради здрав мост през времената. В болезнената чувствителност на Димитър Бояджиев се усеща близостта с отчуждилия се от епохата си и от себе си Александър Вутимски. Божидар Кунчев не остава сляп за творците, които разтварят широко прозорците на своята поезия и там нахлува живия живот, какъвто е например Далчев. Но особено са му близки самотници като Бояджиев, за когото животът остава докрай „нелеп и велик” кошмар. Страхотен майстор е той да представя трагедията на мъчениците, които носят „хилядолетния кръст” на неразрешимото в човешката участ. Но не по-малко значим е, когато описва надмогването, както при Дебелянов, изпълнен в стиховете си с вечната тревога на съзнанието, чувстващо се безпомощно пред света на противоречията. Нежният лирик постига „тихата победа” там, на фронта. Великолепно Кунчев разкрива как Дебелянов тръгва на фронта с предчувствието, че ще го убият, но същевременно е дарен с „онази благодат на светлото примирение, на щастието, да усети как над духа му струи „земната любов”.

Своеобразен център на книгата е студията за Атанас Далчев „Човешката душа разпната”. Тук критикът дава уверен отговор на студентката, която го критикува, на всеки, който би го приел за „черноглед”. Той гради виждането си за Далчев върху убеждението, че не може всичко да бъде само страдание, че трябва да има и някакъв изход. И набляга на Далчевия отказ да приеме човешката участ като проклятие. Ще цитирам: „Това се мотивира от живота на духа му, който жадува за чудесата на битието, за един modus vivendi, в който да има любов, събития и възвишеност.” Ето го Божидар Кунчев в целия му блясък, той майсторски рисува трагедията на отчуждените от жестокото общество индивиди, драматичния сблъсък между волята за друго битие и абсурдността на съществуването, но е с отворени очи и за полета на фантазията, за отдаването на красотата и простотата. Великолепно е есето за Александър Геров, неизменна част от което са дневниците на твореца. Срещаме се с един вярващ в идеалите на младостта си човек, който осъзнава цялата им илюзорност. Прав е Божидар, че „съзнанието му, което търсеше пристан в безкрая на времето и пространството, сега вече си почива, обгърнато от тишината на вечността... Сега духът му е като разцъфтялото глухарче, побрало в себе си целия космос.” Редове, които по нищо не отстъпват на поетичността на онзи, които ги е подшушнал с таланта си. Да чуем Карл Ясперс: „Четенето, слушането – казва той – сами по себе си са иносказания.” Иносказанията на професор Кунчев достигат до възможно най-широк кръг читатели, защото са изстрадани. Дори и онези, които не се вълнуват особено от поезия, ще бъдат потресени от прочетеното в дневниците на Геров, поверени на критика. В тях той не крие страшната си присъда за епохата, в която живее, честен е до безразсъдство, учи ни да вярваме преди всичко на себе си и на близкия човек до нас, с който животът ни е свързал.

Ще бъдем докоснати и от драмата на Иван Пейчев, живял като чужденец в обкръжаващия го абсурден свят и внесъл в поетичния ни пейзаж меланхолията на есента, мисълта за бързата преходност на чувства и пориви. Много е писал Божидар Кунчев и за Александър Вутимски, но винаги намира какво ново, значително да изрече. В есето „Утехата ни, че е бил” виждаме онзи, който стои най-близо до френските „прокълнати поети” като пророк, виждащ далече в бъдещето. Той – за разлика от събратята му по перо – осъзнава, че наближава жестока диктатура. Противопоставя на упадъка на времето своето бохемство и същевременно го спохождат мрачните мисли за бъдещето: „Скоро обществото ще наложи своя триумф над отделната личност. Държавата ще ни заповяда любовта и всички вкусове... Хората като мене ще бъдат пращани в луднациа или ще бъдат подлагани на  кастрация.” Колко е прав, а „възвишената естетика на уличния позив” му е дълбоко чужда. Също както и на неговия критик. Книгата си за Радой Ралин Кунчев е нарекъл „Насаме с Гъливер”. Става дума за онзи, който не желае да се намира в плен на лилипутите. Най-лесно би било да изваеш образа му посредством неговите великолепни епиграми. Но професорът избира друг подход. Той гради образа на поета, насочен към малките и големи драми на човека, към загадката на неговото съществуване, винаги пронизано от противоречия. Създаденият лик е по-жив дори от излятата статуя на гениалния скулптор Чапкънов, споменът се среща с откритото в стиховете. Незабравими са миговете, когато под горещото слънце приятелят-критик остава сам пред пресния гроб и мисли как поетът си е отишъл, без да предаде илюзията си за човека и илюзията си за поезията. В портрета на Иван Теофилов „Вярност към духа или значението на нещата” виждаме другото лице на Божидар Кунчев. Той намира най-точните думи за проникновения художник на фантастичния пейзаж, за бродещия в поетичните пространства на свободата артист на духа. Прав е, че има нещо ренесансово в светогледните представи на Теофилов за неизчерпания потенциал на човешката душа. Не се променя виждането му, че нашето време е подтискаща гледка, но умее талантливо да рисува антитезата, сложната съвкупност от поетовите видения и тъги.

Страшно трудно е да се намери верен ключ и за „бялата врана” в нашата поезия – непрежалимия ни приятел Николай Кънчев. Писал съм много пъти за чудесата в творческия му свят, но признавам, че Кунчев е намерил най-верния ключ. Той не крие колко го е обогатила дружбата с енциклопедиста Кънчев, който познаваше тайните на източната поезия и мистика, той заразяваше всички ни да дирим „семето на чудото”. Вярно е че като малцина други той улавяше миговете, когато светът придобиваше други форми и значения и летеше нависоко в небе, където можеше да се диша свободно. Един от върховете на цялата книга е студията за Борис Христов „Честният кръст на самопознанието”. Реки от мастило са изписани за автора на „Вечерен тромпет”, но никой не е редал толкова правдиво устремът на поета към тоталност, към неизразимото. Критикът точно пресъздава умението на Христов да представя онова, което Бердяев нарича „неизразимата тъга на всекидневния живот”. В стиховете му доблестно присъства усещането за социална и метафизическа принуда, невъзможността за духовно прераждане. Но критикът вижда и огромната страст за самоосъществяване извън тоталитарното битие. Прав е, че лириката му е събитие: „Преди да бъде сътворена – казва той, тя вече е човешка съдба, изстраданост и премисленост, което не се случва често.” Всъщност тези думи важат за почти всички герои на професор Кунчев. Когато ни отвежда в поетическите вселени на Първан Стефанов и Иван Радоев, на Иван Цанев, той обръща особено внимание на тяхното интимно изживяване на света, в който се открояват чисто човешки смисли, така различни от налаганата и патетична реторика на официалното слово. За него голямото изкуство е разкрепостяващ хуманизъм, борещ се за трайните и за истинските значения на човешкото съществуване. Силен в рисуването на поетични светове, Божидар Кунчев е не по-малко убедителен, когато осмисля прозаичните послания на Димитър Коруджиев и Любомир Канов, на Йордан Палежев, когато навлиза в незаслужено забравения критически свят на Йордан Бадев, когато създава своя проникновен реквием за професор Димитър Аврамов. Думите, които е изрекъл за последния важат с пълна сила и за самия автор на „Когато времето кристализира”: „Той е волева и целеустремена личност, осъзнала себе си и живота, историята и културата като непрекъсната борба за онази свобода, без която няма да го има духовния напредък, а човешкото съществуване ще бъде абсурд.” Томът, който в никакъв случай не е сборник, а цялостна, строийно композирана книга, завършва с триптих за Чеслав Милош, за Збигнев Херберт и за Йосиф Бродски – трима духовни събратя на героите на произведението му, които доказват, че търсенията на нашите най-големи поети и белетристи са съзвучни с прозренията на световните умове. В статията си за Бродски Кунчев отбелязва, че „за да устоиш в живота и да го напълниш със смисъл, трябва да си личност”. За Бродски личността е човекът с вкус и в частност „с литературен вкус”. Точно такъв е нашият критик, но да кажем само, че е индивид с тънък литературен вкус ще е недостатъчно, той е преди всичко личност, верен страж на свободата и достойнството на човека, който знае и успява да ни покаже къде се намират надвременните стойности, които ни помагат да бутаме нагоре онзи вечен камък, изразяващ нашето непримирение с абсурда.