ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ЕНЕРГИЙНИЯ БАЛАНС НА СТРАНАТА

            Въпросът за изграждането на новите електроенергийни мощности на площадката край гр. Белене има своята предистория в годините преди 10. ноември 1989 година. Тогава България, по силата на уставеното статукво (гео-политическо и икономическо) беше подчинена на дирижираната от СИВ цялостна политика на Източния блок в условията на схоластични планови модели и реализирана чрез неравноправие на страните в състава на Съвета за икономическа взаимопомощ. Именно през този период на страната беше наложена такава производствено-технологична и техническа структура, която по силата на своята дълбока същност не кореспондираше с наличните в страната природни дадености, както и с прозводствения, технически, технологичен и трудов потенциал на нацията. В пълно противоречие с нормалната икономическа логика и по настояване на СИВ (където доминираща роля играеше бившия Съветски Съюз) бяха развити преимуществено редица производствени звена на тежката промишленост. Тук се имат предвид огромни за нашата страна производствени мощности, като „Кремиковци“, „М.З. Ленин“ и Дебелт, Содовите заводи в Девня, торовите заводи в Димитровград, Стара Загора и Девня, заводите на тежкото машоностроене край Червена Могила и Русе и т.н., които по своята техническа и технологична ориентация бяха едни от най-енергоемките звена на индустриалния комплекс. Неслучайно енергийният компонент в състава на народостопанския оборот у нас беше относително голям. Изброените производствени звена и цели отрасли не бяха подсигурени с национален суровинен и най-вече енергиен природен ресурс и ориентираха дейността на целия производствено-икономически комплекс към едностранен внос от СССР. При това положение изграждането и експлоатацията на новите (за времето си) производствени мощности се извършваше в условията на ниска ефективност. Неслучайно България се нареждаше на първо място сред страните от СИВ (да не говорим за развитите европейски страни) по вносоемкост, капиталоемкост, материалоемкост, металоемкост, фондоемкост и трудоемкост на единица национален доход. При изреждането на проявленията на ниската ефективност от функционирането на националния комплекс до десети ноември 1989 година умишлено не споменах особено високата енергоемкост, допускана за получаване на единица доход, тъй като именно тя следва да бъде оценявана по-подробно като фактор за цялостното негативно развитие на България. В исторически план може с увереност да се твърди, че планирането и осъществявано ускорено нарастване на производството в условията на липса на национални ПЪРВИЧНИ енергийни ресурси съвсем естествено доведе до редица дисбаланси. В страната напълно умишлено се смесваха (а и сега се смесват) и отъждествяват две понятия – енергопотребление и електропотребление. Енергопотреблението е свързано с цялостния първичен и трансформиран енергоресурс, измерен в тона условно гориво, а електропотреблението е свързано само с разхода на електроенергия, измерена в квтч.

            При някои аналитични разработки през 60-те и 70-те години на миналия век, в условията на действуващата и предвижданата производствена и потребителска структура и при планираните темпове на икономически растеж, беше изяснено, че изградените електроенергийни мощности по това време ще задоволяват електропотреблението на страната до около 2005 година и на тази основа се мислеше за нови ядрени мощности. Сега, когато производствената и потребителската структура на България са променени и неперекъснато са променящи се към относително и абсолютно намаление на електропотреблението и към повишаване на неговата ефективност очевидно радетелите за доизграждане на новата АЕЦ „Белене“ свеждат нещата до реализацията на мита, че България е била и може да бъде и в бъдеще енергиен център на Балканите, който комерсиално да задоволява електроенергийните потребности на нашите съседи. Този мит трябва да бъде игнориран, защото една страна, бедна на първични енергийни ресурси, каквато е България, не е и не може да бъде енергиен център на цял географски район и толерирането на този мит измества тежестта на спора за изграждането на АЕЦ „Белене“. Не може страна, в чиито недра липсват (засега) нефт  и газ, която е бедна на черни и кафяви въглища, в която водният ресурс е ограничен и не разполага със собствено ядрено гориво да си поставя задачи да изгражда електроенергийни мощности като разчита единствено на печалбата от трансформацията на скъп вносен недиверсифициран първичен енергоресурс във вторичен – в случая в електроенергия, при която като правило има съществени допълнителни технологични загуби. Именно неразбирането на този основен постулат води до елементаризирането на спора за строителството на АЕЦ „Белене“ и свеждането му до това дали произвежданата от централата електроенергия би могла някога да се продава на конкурентни цени на външни крайни потребители. Не, спорът не е в това! Спорът е за това – дали огромните капиталови разходи, предвидени за изграждането на централата, впрегнати в други инвестиционни проекти няма да донесат много по-голяма и сигурна полза на България, отколкото въображаемия и несигурен от търговска и финансова гледна точка износ на електроенергия в съседни нам страни. И, ако по това може да има някакъв спор, то по въпроса за ядрената и национална сигурност при строежа на АЕЦ „Белене“ спор не бива да има. Изграждането на такъв рисков обект при недоказана необходимост е направо неоправдано и опасно за нацията. Въпреки многото изявления на проектанта, че АЕЦ „Белене“ е проектирана при възможно най-висока сеизмична активност и други специфични особености на терена, не бива да се подценяват природните рискове, които не винаги могат да бъдат залагани успешно като параметри в дадени гео-тектонични, физико-механични и други модели. Инцидентът може да се случи, когато най-малко е очакван – от деня на пускането до края на експлоатацията на централата. Само за сведение – при последното сравнително силно за нашите ширини разместване на земните пластове в района на Вранча разрушителният ефект не се разпространи радиално, а директно по линията Вранча – Свищов. Именно поради това разрушенията в България не бяха по остта Вранча – Русе, Две Могили, Бяла, Търново и т.н., а точно в самия град Свищов, където бяха разрушени напълно или в голяма степен сградите на Металснаб, общежитие, военно поделение, църква и т.н. и загинаха хора. В същото време високите сгради в Русе останаха с минимални увреждания.

            Ново доказателство за това, че все още има риск са предложенията на проектанта да повиши ядрената безопасност на централата като включи в проекта нови мерки за „пълна“ сигурност на енергийните мощности само и само те да бъдат изградени. Но забележете – на хиляди километри от Русия в България.

            Свидетелство за съобразяване с природните фактори в Европейския Съюз на сегашния етап след опустошителното земетресение в Япония е не загърбването на възможните рискове за евентуален ядрен колапс, а неотразимо мислене за ограничено изграждане на нови ядрени електроенергийни мощности и ликвидиране на потенциално опасни комплекси.

            И понеже в крайна сметка става въпрос дали да продължи изграждането на АЕЦ „Белене“ на големите радетели за големия ефект за България, следва да се заяви ясно и недвусмислено, че чисто техническата опасност за България от една нова АЕЦ край Белене по никакъв начин не е по-малка от геополитическата опасност за националната сигурност на страната. Сега, когато страната е пълноправен член на Европейския Съюз и се развива по силата на нови правила и с нови приоритети позицията „за“ не се вписва в общата енергийна политика на съюза, не намира подкрепа у западните инвеститори и поставя под съмнение лоялността на страната по генералните проблеми на общността. Това, че досега нашите партньори не изразяват ясно и открито позиции на неодобрение следва да се отдаде на политически такт и целесъобразност. Но този ден ще дойде! В подкрепа на казаното дотук е цялостното поведение на руската страна, която под прикритието на уж големия за тях спор по цената на АЕЦ „Белене“ са готови на какви ли не бонуси – цялостно кредитиране на проекта?, преработването му?, ритмични доставки на ядрено гориво?, решаване проблема с ядрените отпадъци?, осигуряване на строителен и експлоатационен персонал и т.н. Зад всичко това, обаче, ясно се вижда идеята на руската страна да стъпи веднъж на почти всякакви цена в страна от Европейския Съюз и по този начин в общността и да реализира по-сетнешни свои намерения. Твърдението на руската страна, че с изграждането на АЕЦ „Белене“ ще бъдат заангажирани 600-700 човека и с това ще се помогне значително за намалението на безработицата в страната е просто смехотворно. Та нали голямата част ще са руски граждни. При отказването от такава огромна инвестиция и пренасочване на средствата към други национални проекти може да се постигне много по-голяма заетост за националния труд.  И понеже стана дума за пренасочване на инвестиционен потенциал може и трябва да се мисли за повишаване ефективността при производството и потреблението на електроенергията чрез рязко оптимизиране на нейния пренос и съответно намаляване на загубите, чрез модернизация на електропреносната мрежа. Голям ефект може да се постигне по пътя на монтиране на електроспестяващи осветителни тела, чрез саниране на старите топлонеизолирани сгради, чрез създаване на стимули за вграждане на термоотоплителни помпи, за строителство - на „умни сгради“, къщи със слънчеви батерии и т.н. Тук е мястото да се посочи, че в условията на нормално действуваща пазарна икономика може и трябва системно да се върви към ценово регулиране на различните кондиционни бази за битово отопление на нацията. В този смисъл сегашните ценови равнища стимулират неоправдано електроенергийното битово потребление в страната като не се държи сметка, че местнопроизведената електроенергия фактически е скъп вносен енергиен ресурс, употребяван с относително нисък коефициент на полезно действие процес, съпроводен с много загуби при неговата трансформация и пренос. В практиката на модерните страни такъв момент е немислим. Много добре би се отразило на цялостния енергиен и в частност на електроенергийния баланс вкарването в енерготрансформационния процес всички отпадъчни енергийни продукти, получавани при селскостопанската и индустриалната дейност като например производството на брикети и пелети от царевичак, лозови пръчки, обелки от слънчогледово семе, от черешови и други видове костилки, от сухи дървени клони и издънки при регулярното и аварийно прореждане на горските масиви.

            Използването на вятърната и слънчевата енергия на настоящия етап поражда много спорове, но най-много се говори за финансова целесъобразност. И именно тук е голямата грешка. Това е един от малкото налични безплатни енергоресурси, с които нашата страна е надарена. У нас, поради географското местонамиране, слънчевото греене е сравнително продължително, а има райони, в които ветровете са постоянен компонент в съответния климат. Очевидно, опонентите на използването на тези природни ресурси се ръководят от това, че необходимите инсталации са сравнително скъпи, имат продължителна възвръщаемост на инвестициите и като такива произвеждат сравнително скъпо електричество. Но нека се замислим кое е по-доброто решение за нацията – гражданите да плащат сега по-високи цени за единица потребена енергия и да се полагат непрестанни усилия за намаляване на разходите (инвестиционни и експлоатационни) по изграждане и обслужване на възобновяемите електроенергийни мощности или да живеят непрекъснато в несигурност и страх от евентуални ядрени инциденти. Примери в това отношение има много, но най-ярък пример за балансиране между ползи и вреди дава Германия. Страната, в която има изградени 17 ядрени централи, си позволява да стопира, макар и временно, част от тях, за други обсъжда още по-кардинални решения, но не се отказва, а точно обратното – разширява машабите на модерни паркове за възобновяеми източници. В този смисъл препоръчително е за опонентите на този тип електропроизводство да се разходят само по магистралите на юг от Гера до австрийската граница при Пасау и да видят от двете им страни гори от ветрогенератори. Очевидно там се потвърждава максимата, че не винаги по-евтиното е по-целесъобразно, а точно обратното – въвеждат се модерни електроенергийни мощности, несъздаващи ситуации на несигурност и масови увреждания и по този начин не генерират несигурност в очакване на най-лошото.

            И тук е мястото да се вмъкне въпросът за спора относно използването на топлоелектрическите централи, работещи на базата на твърди горива. Много приказки (в редица случаи на едро) се изприказваха, че произвежданата в ТЕЦ „Марица“ електроенергия е в пъти по-скъпа от тази, произвеждана в АЕЦ. Да, това е вярно, но е вярно също така, че този комплекс работи с МЕСТНИ въглища, за доставката на които не се търсят противоимпортни продукти, а добивът заангажира местна работна ръка. Ако към това се прибави и факта, че се оползотворяват най-нискокалоричните лигнитни въглища (някои въглищни слоеве граничат с минимално допустимите технологични норми за изгаряне) ще стане ясно, че бедна на енергийни ресурси страна като България е принудена от обстоятелствата да използва всякакъв национален енергиен потенциал. Разбира се тук трябва да се спомене въпросът за екологичната сигурност на топлоцентралите, работещи на твърдо гориво, която също се нуждае от финансови средства, т.е. тя неминуемо оскъпява електропроизводството, но е жизнено необходима и нейната цена трябва да се заплати. Всички останали аргументи и съображения за „вредите“ от дейността на ТЕЦ са свързани с профанизирането и политизацията на спора и целят да осигурят „виртуалните предимства“ на ядрената електроенергетика и разкриване на ниша за цялостна реализация на нейния продукт, т.е. отново се връщаме на въпроса за интересите на определени кръгове в страната, които загърбват националния интерес.

            Все в тази връзка следва да се върви неотколонно към промяна на политическото решение за разрешаване въпроса за добива на шистов газ. Естествено, като първа крачка, следва да се разреши и стимулира дейността по установяване наличните запаси от шистов газ, а на следващ етап да се организира и неговото извличане, транспортиране и потребление по целесъобразност. Не може днес, в 21-ви век, когато редица страни (в това число и съседни) изпробват и реализират все по-модерни и щадящи природата технологии по добива на шистов газ, нашата да страна да остане встрани от очерталата се възможност за оптимизация на енергийния си баланс. Позволявам си да изкажа мнение, че е необходимо с приоритет да се организира стегнато работещо звено (вяроятно в състава на БАН) от модерно мислещи специалисти, което да следи постиженията на водещите в тази област страни и бързо да адаптира получените резултати. Колкото и парадоксално да завучи едно такова звено може със своя труд и технико-технологически умения да постигне огромен резултат, измерващ се в милиони левове.

            Колкото до това, че вече са направени не малко инвестиции по изграждане на площадката на АЕЦ „Белене“, то те трябва да тежат на онези, които са сторили тази нецелесъобразност, но в никакъв случай не могат да бъдат аргумент за нейното задълбочаване чрез инвестиране на огромни допълнителни средства за доизграждане на централата. По-добре е да се спре все още, когато не е необратимо късно, като се вземе предвид житейската мъдрост, че никога не бива една допусната грешка да се изкупува с извършване на скъпо струващи нови грешки.

            От всичко казано дотук следва, че в момента на страната е необходима прецизирана и действена средносрочна и дългосрочна енергийна стратегия. Тя трябва да е съобразена с ограничения национален енергиен ресурс на страната и от тук с възмжностите за обогатяване „приходната“ част на енергийния баланс посредством включването на нови технологии за производство на електроенергия на базата на вятърната, слънчевата и наличната водна енергия, посредством максимално оползотворяване на отпадъците от други производства и дейности и така нататък. На второ място следва да се върви към рязко свиване на разходната част на енергийния баланс посредством преструктуриране на националния икономически комплекс, чрез намаляване загубите при производство, преноса и трансформацията на електроенергията, въвеждане на нискоенергоемки производства и реформиране на високоенергийните производства, чрез оптимизиране структурата на битовото отопление и не на последно място, чрез решително и възможно най-бързо топлоизолиране на потребявания жилищен фонд най-вече в големите градове. Огромен резерв за подобряване енергийния баланс на страната може да се окаже търсенето и съответното разкриване на залежи от енергиен ресурс в земните недра и прилежащата ни морска територия. Реализацията на цялостната енергийна стратегия налага да се разработи прецизен хармонограм за действие, който да бъде съобразен с необходимите финансови средства по време и източниците за тяхното покриване.

*          Този материал с незначителни корекции е изпратен през февруари 2011 г. до Президента, Министър-председателя, Министъра на финансите, Министъра на промишлеността, енергетиката и туризма, до парламентарно представените политически сили и други институции в страната.

**        Авторът е съставител на първия статистически отчетен енергиен баланс на страната за 1964 г.