КОМУНИСТИ СРЕЩУ СОЦИАЛИСТИ

Интересен факт е как едно кръвожадно животно като БКП иска да мине за херувимче  просто като си смени името. Интересен факт е също така как една руска присадка като Сергей Станишев продължава да развява червеното знаме на това кръвожадно животно и да мисли, че ще мине за социалистическо ангелче.  Ако  журналистиката  беше поне малко на мястото си, тя би трябвало да го попита не защо е комунист, а защо не е комунист. С други думи, да обясни какво значи да си социалист, а не комунист. От своя страна, ако българите бяха с акъла си, те трябваше да гълтат всеки ден по доза антикомунизъм, та белким им просветне кои са ги връткали - връткали, връткат и сега, цели петдесет години!

Някои ще кажат: «Тоя използва нецензурни думи!» А да попитаме тия някои цензурна дума ли е комунизмът?   И понеже комунизмът в цялото великолепие на неговата нецензурност продължава да разиграва българите чрез двете основни понятия – комунизъм и социализъм, да видим каква точно е връзката или по-скоро шизофренията, между тези две понятия.

Какво точно накара едно нагло и умствено посредствено ченге като Гоце Първанов да счита, че думата «социалист» подхожда повече за неговата партия, отколкото «комунист»? Заслушайте се в бръщолевениците на  Сергей Станишев – това саксийно творение на комунистическото диктаторско политбюро –  и вижте как в устата му се търкаля често думата «социалната държава», а не «комунизма». За целия половин век комунистически бандитизъм тези две понятия – комунизъм и социализъм, бяха взаимозаменяеми, макар че социализмът минаваше за по-примитивния, тоест подготвителния строй преди настъпването на рая. Всъщност, някак си в морето от пропагандна комунистическа простащина, в която беше удавен животът, малцина са знаели, че между комунизъм и социализъм е съществувала цяла пропаст от омраза.                                                              

Враждата, или по-точно казано недоверието и омразата между комунисти и социалисти, не е от вчера. По начало разликата между тези две политически определения се състои в коренно различното им отношение към съществуващата власт. За социалистите това е приемането на реформи и постепенни промени за подобрение на съществуващия статут, докато комунистите са известни с техните радикални, екстремистки и преди всичко насилнически методи за промени. Ранното българско социалистическо движение е идеален пример за комунистическа подлост в нейния най-гнусен вариант, тъй като е една от най-ранните жертви на комунистическата идейна и физическа агресивност. Интервенцията на Коминтерна в България (1923), Унгария и Германия е проява на това желание за агресивна промяна в обществото.

Тази агресивност  се проявява най-брутално още когато Ленин и неговите болшевики губят изборите за руското Учредително събрание (руския парламент) през ноември 1917 година. Изборите са били подготвяни още от лятото на същата година, но са отлагани два пъти и накрая са проведени през ноември. Междувременно болшевиките решават да проведат своя преврат през октомври, тоест само месец преди изборите, срещу и без това вече безжизнената руска монархия.

Това,  което болшевиките и техните български марионетки никога не са обявили публично, е информацията за резултатите от  изборите. Те са били спечелени от есерите, тоест социалистите-революционери (ПСР), с  299 депутати срещу 168 на болшевиките и 236 депутата от останалите 12 партии и групировки. Руското селячество в огромното си мнозинство поддържа есерите. Нещо повече - мнозинството от депутатите осъжда октомврийския преврат, представян от комунистите като революция, и го признава за незаконен.

Това е моментът, когато споменатата по-горе разлика между комунисти и социалисти изпъква най-ярко: болшевиките са били принудени или да се съобразяват с резултатите от изборите или да преминат към масови репресии и терор. Те избират второто – подпомогнати от по-голямата си работническа поддръжка в Петербург, събранието  е разтурено, демонстрациите в негова подкрепа са разпръснати брутално и с жертви. Започва червеният терор. Нещо повече – те очакват всеки ден, че пролетарската революция ще избухне, първо в Германия, а след това и в целия свят. Очакванията на Ленин и Троцки са били, че след революцията Германия като индустриална страна ще помогне на примитивна Русия икономически, за да може тя да достигне до социализма.

Верни на марксизма си, болшевиките на Ленин и Троцки управляват с декрети, тоест наредби отгоре. Също така верни на марксизма си, те гледат с презрение на руския селянин и не му вярват, особено Ленин. Пролетариатът, тоест идеализираната от Маркс работническа класа, те считат за главния двигател на социалния прогрес, но...  само ако е оглавен от макар и малка група «професионални революционери». Така започва най-невероятният, най-своеволният и най-трагичният икономически  експеримент  в историята на човечеството. Последователността на ленинските идеи за болшевишка власт има следния вид:

- преди преврата през октомври 1917 Ленин обещава власт на работниците и селяните;

- след преврата той обещава власт на работниците и БЕДНИТЕ селяни ( в тази промяна е отразен провалът на болшевиките в изборите за Учредително събрание (руския парламент) и злобната и отмъстителна природа на Ленин към средните и едри земевладелци);

- след разтурване на Учредителното събрание Ленин налага власт на една партия, тоест болшевишката. От този момент нататък всички решения се вземат от партийното бюро, на което са подчинени всички останали органи и институции в страната, включително и така наречения Всесъюзен Съвет. Така прехвалената «пролетарска диктатура» се превръща в пълен диктат на една партия и нейното политбюро. В това политбюро отсъстват напълно както работници, така и селяни.

Меншевиките (руските социал-демократи) и есерите (социал-революционерите) многократно предупреждават Ленин да не прилага терор с аргумента, че терорът ще доведе само до нов терор. Предупреждения валят и от европейски лидери на социалистически партии, но без резултат.

«КОГАТО СВЕТОВНАТА ПРОЛЕТАРСКА РЕВОЛЮЦИЯ ПОБЕДИ, ОБЩЕСТВЕНИТЕ ТОАЛЕТНИ ЩЕ СА ОТ ЧИСТО ЗЛАТО» – ЛЕНИН.

Болшевиките (по марксистки) са уверени, че работниците са носители на по-висше обществено съзнание и трябва да притежават средствата за производство, тоест фабрики, заводи и машини. Освободени от капитализма, те сами ще могат да разполагат с произведените от тях блага, да реализират максимални печалби от продажбите им и да повдигнат високо своя стандарт на живот.

Става обаче точно обратното: първото нещо, което правят работническите съвети, е да увеличат надниците. Съответно производството и производителността на труда спадат неимоверно. Ленинските и троцкистки комунисти премахват работната седмица и я заместват с шестдневна (на шестия ден се почива). Не след дълго икономиката се връща отново на седемдневна.

 За няколко години настъпва пълна икономическа безизходица; в страната бушува гражданска война;  за да оживеят, болшевиките и всички останали воюващи сили подлагат на поголовен грабеж селяните. Стоковото стопанство свършва. Парите стават безсмислени и са премахнати от икономическия живот. Започва купонната система: магазини няма, има само складове, откъдето се раздават храни с определени дажби.

 Кронщадското възстание е последната сламка, която прекършва гърба на камилата. Работниците и селяните от базата отхвърлят безцеремонно болшевишкия диктат и искат свободни и тайни избори, но те са избити и заточени от същите комунисти, които са дошли на власт с тяхната решаваща помощ. Богатите в градовете заменят бижутата и кожените си палта за каквато намерят храна. Настъпва масов, многомилионен глад с огромни жертви. Няколко западни страни и преди всичко Америка  организират помощни акции за спасяване на населението.

Притиснат до стената, Ленин само броени месеци след Кронщадското възстание отпуска колана и дава път на така известния НЕП (Нова Икономическа Политика). И – о, чудо - като из земята изниква свободната инициатива: отварят се магазини и ресторанти; търговията бумти, на пазара постепенно се появяват всякакви храни; по улиците се виждат модни жени и добре облечени хора; пост-революционното изкуство изживява своя най-голям разцвет. Независимо от това, в страната бушуват  глад и селски възстания.

Ленин фабрикува невероятен брой извинения, използвани като теоретични обяснения за апокалиптичните гнусотии на неговата партия. Те звучат обаче като  право да продължи по същия път, независимо от ужасите на неговото управление. Ето някои от тях:

«Ние допуснахме много грешки и би било направо престъпно да не признаем, че прекалихме!»;

«На икономическия фронт ние бяхме победени, жестоко победени!»;

 «Нашият опит неотложно да постигнем комунизъм ни струваше повече, отколкото всички загуби, които претърпяхме от Колчак, Деникин и Пилсудски (полския лидер)!»;

«Общо взето ние мислехме, че е възможно да започнем да строим социализъм без преход!».

Последното извинение, с почти същите думи, те ще поднесат след още 60 години грешки върху гърба на много народи.

От висотата на неговото списание «Новая жизнь» обаче социал-демократът Максим Горки, познаващ отблизо Ленин, има  съвсем друго мнение за това злобно и непознаващо компромиса човече: «Ленин и неговия кръг мислят, че имат правото да вършат каквито си искат престъпления... Руският пролетариат е подложен на експеримент, за който плаща с кръв, с живота си и – което е най-лошото – с пълно разочарование в идеала на социализма. Ленин иска да мине за спасител, но е циничен шарлатанин без изобщо да го интересува честта или живота на пролетариата».

Периодът на НЕП-а не е дискутиран и почти никога не е споменаван през целия режим на българската комунистическа партия, понеже неговият успех  е свидетелство за пълния  провал на ленинския икономически модел. Изобщо периодът от началото на НЕП-а до началото на Втората Световна война, тоест времето на ленинизма и сталинизма, се подминава престъпнически безмълвно.  

След тоя период на кратко икономическо отпускане би било логично комунистите да си извадят съответните поуки. Такова нещо не само не става, но започва ужасът на сталинската колективизация и унищожението на средния и едър земевладелец (т.н. «кулак»), унищожението на старата болшевишка прослойка, унищожението на командния състав на Червената армия и унищожението на две трети  от състава на Коминтерна. Джелатите на Сталин стигат дори до там, че обвиняват в кулачество хора, които просто има какво да ядат.

Разкулачването се извършва по особено гнусен начин, типичен за партийния гангстеризъм на Сталин: чрез масова кампания хората на НКВД отнемат от руския селянин две неща – личните документи и конете, превръщайки милиони селяни в живи призраци и считайки че по този начин селяните няма да могат да намерят никъден другаде работа и ще стоят на село; избиването на конете е с цел да се предотвратят евентуални опити за сформиране на въстанническа конница. Въпреки това обаче, хиляди безименни селяни  се втурват към няколкото големи града на Русия и Украйна, за да избегнат гладна смърт. Градовете са пълни с изпосталели и измъчени хора, спящи където намерят.

Алармирани от тоя наплив, сталинското НКВД организира огромна хайка, събира безогледно когото намери от улиците на Москва и праща 4,000 бездомници на далечен сибирски остров. Следва втора хайка, която праща още 2,000 души. Така се ражда историята на ужаса за Острова на Канибалите.

След окончателния възход на Сталин, всички болшевишки комисари постепенно изчезват, те са избити или заточени; цели партийни делегации към Коминтерна, като например полската, са унищожени до такава степен, че неговия слуга Георги Димитров се оплаква, че няма с кого да обсъжда проблемите на полската компартия.

След тия масови кланици Сталин, като добър ученик на Ленин, става буквалния немесис на всичко, за което са претендирали болшевиките. В Европа социалистите  дори го наричат «най-големият контра-революционер». Гангстерските прийоми на това чудовище го правят единствения способен да наложи волята си над постоянните партийни борби и над пълната идеологическа бъркотия на руския комунизъм. Сталин не само унищожава всеки що-годе замогнал се човек, но  намалява наполовина и надниците на работниците, а за закъснение на работа от 20 минути изпраща в Сибир. В Русия обаче никой никога не е успял и няма да успее да се справи с алкохолизма. Сталин, както и Ленин преди това, също е изправен пред стената и решава рязко да увеличи заплатите на специалистите, като по тоя начин полага началото на болшевишки елит с привилегии, къщи, слуги, вили и специализирани магазини. Периодично обаче той събира тая прослойка и я изпраща в Сибир, само за да я замести с други, слугински верни наивници.

Ленин и Сталин имат и друга прилика – тяхната пълна непоносимост към социализма във всичките му разновидности в Русия и в Европа. За тях социалистите са «ревизионисти», «опортюнисти», «ренегати», «предатели», «конюнктуристи» и «социал-фашисти». В българските партийни школи и в университетите промиването на мозъци се води точно по тая терминология. Всички меншевики и есери изчезват, рано или късно, от руския политически хоризонт – те или бягат в чужбина, или гният в Сибир. В Европа и навсякъде където може по света Сталин опитва с пари (много пари), шпиони и интриги да разделя социалистическите партии (особено тия, които са му верни) и да ги приобщава към комунизма.  

На българска почва фактът,  че Сергей Станишев  днес се пробутва за социалист означава, че неговата партия отдавна е приела пълния идеен крах на комунистическите идеи и методи на управление и иска да се залепи колкото се може по-безболезнено до социалистическото движение на ЕС, първо за камуфлаж и второ – защото без Европа неговата партия днес е идеен евнух, който не може да предложи никаква програма без да изпадне в капана на старите марксистки щампи. Той дори забравя, че е социалист и неволно вади на показ комунистическата си природа когато публично декларира, че кадровата политика в миналото е допускала грешки като е приемала такива като Бойко Борисов.

Всички бивши социалистически «опортюнисти», «ренегати», «ревизионисти» и «предатели» сега са параванът, зад който БСП-БКП се мъчи да спаси репутацията си от бездънната си икономическа тъпотия, продължила десетки години. Тази партия днес дава мило и драго да мине за социалистическа или социалдемократическа. Те използват всяка фото-възможност, която ги представя за нещо като социалисти.

Доверчивият  български гласоподавател, чиято опозиционна дейност е била мачкана безмилостно цели четиридесет години, не може да разбере и друга опасност, този път фатална, засягаща самото съществуване на българската държава. Това е възможното постепенно приложение на стратегия за изкуствено поддържане на бавно и мъчително развитие на българската икономика, особено селското стопанство,  за да бъде улеснено влиянието на путинския империализъм на Балканите и да се руши постепенно и без това крехката връзка на България с обединена Европа.  

В тази стратегия московският доведеник Сергей Станишев има да играе особено важна роля като проводник на путинския нео-империализъм. Безочието на това същество, чийто баща е комунистически терорист, се състои  не само в пълната му липса на етническа връзка с българската нация, но и в подкрепата му от Държавна сигурност, която го поставя на едно ниво със сталинизма на баща му. В държава като България, в която комунистите успешно са заместили всякакъв национализъм и патриотизъм с пълно подчинение на Съветския съюз, неговата роля едва ли ще бъде трудна.