Коалиции на националните маймунджилъци

Разчитайки на феноменалната му памет и способност за имитация, двама учени от Оксфорд се захващат да „очовечат“ едно схватливо шимпанзе.

Маймуната е запленена от телевизията, тъй че задачата им е улеснена. След като светкавично наизустява стотина клишета, тя се оказва способна да държи дълги речи, без да каже нищо. Особено талантлива е в увъртането и тъкмо това обстоятелство води до успешния завършек на необичайния експеримент:

В нощта преди обявяването на Кен Уайт за новия министър-председател на Великобритания, двамата учени го отвличат и подменят с шимпанзето. Така то започва да управлява от името на трите конкурентни партии, които чрез задкулисни договорки съставят „правителство на националното обединение“.

Отначало никой не забелязва подмяната на Кен Уайт с шимпанзето Уайт Кинг, но след няколко седмици вече всички са наясно, че премиерът на Великобритания е маймуна. Британците обаче предпочитат да си замълчат, тайните служби си затварят очите, а антуражът на „министър-председателя“ дори започва да го имитира.

Постепенно хората възприемат фигурата на Уайт Кинг одобрително („Най-сетне нещо различно, нещо ново!”; „Няма да е по-добър или по-лош от другите“) и стигат до извода, че всъщност няма нищо по-безопасно от един премиер-шимпанзе. Маймуната не плете интриги, не се корумпира и няма да напише мемоари („Ах, какво облекчение!). По-важното - зад нейния космат гръб всеки министър от правителството на националното обединение може да източва публични ресурси...

По ирония на съдбата политическата сатира на писателя Георги Марков (да, същият, който беше убит с „чадър“ в Лондон през септември 1978 г.) излиза на български език едва 30 години след смъртта му, в разгара на управлението на тройната коалиция.

Написан в съавторство с журналиста от Би Би Си Дейвид Филипс, романът „Достопочтеното шимпанзе“ дава пародиен ракурс към местенцата и начините за сплетни и пазарлъци на абонираната за властта елитна каста, за да представи деградацията на политиката като организиращ механизъм на държавата (по Цвета Трифонова).

Алегорията с шимпанзето срутва благовидната фасада на партиите и институциите, зад която демокрацията и политическата идея се оказват ловко подменени от демагогия, конформизъм и политическо инженерство. Щом всички са във властта и никой не носи пряка отговорност за нея, защо някой, обучен да повтаря кухи декларации, да не стане лице на целия този маймунджилък?

Както сигурно сте се досетили, целта на безпринципната коалиция е да прикрие безпомощността на трите партии – лейбъристи, либерали и консерватори, да управляват самостоятелно.

Всички вече са се издънили по няколко пъти, така че размитата формула на властта обслужва изцяло техните интереси. Те хем са на кранчето, хем са разтоварени от конкретни ангажименти. Идеологии няма. Няма и следа от каузи. На отвратените избиратели е пробутана „Програма за управление на правителството на националното обединение“, която гласи: „Лявото ще стане дясно, а дясното ще бъде ляво.“

Впоследствие шимпанзето-премиер я свежда единствено до реформа на... уличното движение, но въпреки тоталния хаос министрите от кабинета продължават да бъдат единодушни: „Да се постави под въпрос авторитетът на министър-председателя, означава да се подложат на опасност собствената позиция, власт и престиж!“ Даже най-близкият приятел на Кен Уайт, който пръв забелязва подмяната, „е напълно доволен от статуквото”, след като получава висок пост в кабинета по нареждане на маймуната...

Романът излиза във Великобритания само няколко седмици след убийството на Георги Марков и жанрово е определен от критиците като сатира с елементи на научна фантастика. По-проницателните критици обаче тълкуват хиперболизирания риск от надпартийно управление като иносказателна антиутопия от ранга на Оруеловата  „Животинска ферма”.

Нали помните какво направиха прасетата, веднага щом взеха властта?

Разположиха се на дивана на господарите! Всякакви приказки за алтернативи, свобода и равенство останаха на бунището, защото първата им и единствена цел беше да се докопат до благините, които властта предоставя.

Но „Достопочтеното шимпанзе” отправя и друго предупреждение - за това какво би могло да се случи, когато уж конкуриращи се партии стъкмят циничната завера да изтикат под прожекторите експертни фигури, които не са консолидирани от ясна политическа платформа.

Този мътен ляво-десен буламач, в който няма и половин лъжичка политика, е „имитиращ продукт” по подобие на сиренето без мляко, етикетирано като деликатес. На опаковката му пише „национално спасение/обединение”, което представлява същата нагла и абсурдна подмяна като да заместиш с човекоподобно избрания да взима решения за живота на колектива с чувство за дълг и съзнание за отговорност.

Преувеличено ли ви изглежда?

Ако се абстрахираме от художествената измислица, точно такава имитация ни се предлага в момента, при това от страна на две политически сили:

-В края на миналата година (27 декември) Движението за права и свободи внезапно се активизира и използва традиционния възпоменателен митинг за годишнината от „възродителния процес” край Тюркян чешма, за да лансира „експертно правителство от най-добрите кадри на всички партии, като ДПС ще даде най-доброто от себе си, за да участва в него” (по депутата Юнал Тасим). Зам.-председателят на партията Лютфи Местан пък видоизмени формулата, като допълнително я омъгли: след парламентарните избори вариант за алтернативно на ГЕРБ управление било „правителство на широката коалиционна подкрепа, без да е задължително да бъде строг коалиционен формат на кабинет от гледна точка на ярки партийни фигури.”

-Освен, че смело прогнозира надпартийния характер на следващия кабинет, в интервю за в. „Стандарт” (4 януари) лидерът на БСП Сергей Станишев отправи призив за общ политически фронт под модуса “Всички срещу Бойко Борисов”. С обяснението, че за целта „трябва да се мобилизира обществена енергия и интелектуален потенциал, далеч по-широк от този на една партия”, той се обърна към „всички хора, милеещи за България, с протегната ръка за сътрудничество”. Нямало значение, каза още Станишев, дали това ще е "правителство на националната отговорност", защото важно било не названието, а същината – „правителство на разума, на нормалността, на правилата.”

Вероятно тези приказки биха прозвучали убедително, стига същите тези две партии да не бяха мандатоносител (ДПС) и гръбнак (БСП) на злополучната тройна коалиция, която силно напомняше на онази от нямащите нищо общо помежду си „лейбъристи, либерали и консерватори”. Елементарният въпрос къде тогава бяха скрити най-добрите партийни експерти ще прозвучи заядливо, но справедливо, доколкото не си спомняме за такива, но пък все още помним лицата на участниците в десетки корупционни скандали, както и самодоволната физиономия на Доган, който се хвалеше, че разпределя „порциите в държавата”.

Твърде съмнително е, че днес ДПС е в състояние да предложи нещо друго, освен нарасналия си апетит да се завърне във властта, защото дори пребивавайки в нея движението не успя да представи вдъхновяващ проект за развитие. Нещо повече: лидерът на ДПС не постигна нищичко за собствените си избиратели, а районите, контролирани от неговата партия, останаха сред най-мизерстващите в страната. Напълно умишлено, разбира се, за да бъдат държани в зависимост.

Всъщност трудно е да се повярва и на Сергей Станишев, когато обяснява, че управлението на Бойко Борисов „олицетворява и доведе до абсурд всички дефекти и пороци на прехода”, което налага мащабен отпор и мобилизация на обществената енергия.

Първо, светлите примери, които даде тройната коалиция в подкрепа на разума, нормалността и правилата, бяха по-скоро изключения, така че позата на недокоснати от дефектите и пороците на властта изглежда крайно неуместно.

И второ, съвсем наскоро повечето депутати от БСП и ДПС на бърза ръка сформираха с ужким остро критикуваното парламентарно мнозинство така наречената коалиция „Марковска”, което показа, че е едно да декларираш опозиционност спрямо ГЕРБ и съвсем друго реално да я практикуваш.

Естествено, когато нито вляво, нито вдясно или в центъра има ярко изразено лидерство, а силите на двамата основни претенденти за победител са (почти) изравнени, вариантът след изборите да бъде сглобен кабинет на широка коалиционна основа е много вероятен. По тази причина битката за съюзници ще бъде ключова, а изкушението отговорността да бъде размита – особено силно.

Искате доказателства?

-Колкото и Бойко Борисов, например, да се кълнеше, че ако няма мнозинство, ще остане в опозиция, тия дни лично той открехна вратичка към движението на  Меглена Кунева и за първи път не беше категоричен, че партията му ще управлява самостоятелно.

-Паралелно с това Сергей Станишев се обърна към „ВСИЧКИ партии и неправителствени организации” с витиеватото уточнение „които искат да се защити основният фундамент на една демокрация – хората да гласуват свободно”, защото перспективата БСП да спечели изборите с малко и да се озове директно в кълчищата не е за подценяване.

Кой тогава е най-удобният вариант едновременно да консумираш власт и да не те закачат за действията ти? Още повече, когато имаш представа за реалното състояние на държавата, но нямаш смелост или идеи как да я измъкнеш от кризата?

Ами да, експертите!

Надпартийните спецове, които знаят как, кога, къде, защо, а най-ценното им качество е да служат като пешкир за неспазените предизборни обещания. „Маймунките”, с извинение, на които публиката ще се смее или които ще освирка, ако представлението, рекламирано по афишите като бляскаво, се провали с гръм и трясък...

„За мен следващото правителство не трябва да е "червено" или на някакъв друг партиен цвят, а с цветовете на трибагреника”, казва иначе лидерът на БСП и прави уговорката, че не иска да се измъкне от отговорност. Само че продължението на „алтернативата”, която предлага, говори за обратното:

Цитат №1: „За да се задвижат нещата, е нужна ясна национална програма за спасяване на България и извеждане към нова перспектива.”

Коментар: Абсолютно вярно, а и се предполага, че докато три години и половина е била в опозиция, БСП е набелязала основните параметри на програмата и е положила усилия в посока спечелване на съмишленици.

Цитат № 2: „За да се случи това, ни е нужна убедителна победа на изборите. Оттам насетне в кратки срокове в диалог със синдикати, работодатели, други партии трябва да се приеме програма, зад която да има достатъчна парламентарна и обществена подкрепа.”

Коментар: Тук най-слабата дума би трябвало да е „озадачение”, тъй като излиза, че до момента няма програма. Такава очевидно ще се пише постфактум, а предизборната платформа на БСП тепърва ще претърпи много редакции съобразно интересите на риби, раци и щуки.

Цитат №3: „Водещият критерий за следващото правителство трябва да са личните качества и способността ефективно да изпълняват тази програма. Смятам, че на различни нива от управлението трябва да бъдат включени честни и почтени професионалисти, които споделят каузата му.”

Коментар: Противоречието в случая е повече от очебийно – трябва да има програма, ама няма програма, но според тази програма ще бъдат събрани честни експерти, с които тепърва ще се пише програма (?!?). На този фон споменаването на „кауза” звучи направо трагикомично...

Преодоляването на патовата ситуация, която се очертава на предстоящите избори, безспорно е трудна задача, но ако заявилите се като алтернатива на сегашното управление следват различна логика, тя не би трябвало да е невъзможна. Тази „различна логика” се нарича идеология, конкретност, последователност и отговорност – тъкмо онова, което партия ГЕРБ се отказа да прави, защото не иска или не може (а вероятно и двете).

Управляващите, с други думи, могат да бъдат „бити” не с празни приказки, разтегливи формули, увъртания и уговорки, а с ПОЛИТИКА. Хората са дотам уморени от демагогията и така унизени от популизма, че имат нужда от ИСТИНА. Те предпочитат някой да се обърне към тях с „Чакат ни години кръв, пот и сълзи” и ще оценят такава ЧЕСТНОСТ.

Пиша тези думи с главни букви, защото така се представя пред избирателите „правителството на националното обединение” в романа „Достопочтеното шимпанзе”.

С тях, а всъщност чрез отрицанието им, правителството се подиграва на разума, нормалността и правилата, докато в един момент глупавата (уж) маймуна схваща дълбочината в техния смисъл и се усеща как я пързалят.

Забележителна е сцената, когато подмененият премиер Кен Уайт и неговият дубльор Уайт Кинг хвърлят монета кой да се завърне на „Даунинг стрийт” 10. Тъй като са осъзнали каква сладост, но и гадост е властта, двамата се молят преди всичко за... себе си.

Ези или тура?

Монетата пада, пада, пада...

Ясно е: един от тях – маймуната или човекът, ще заеме премиерското кресло. Изборът ще е решаващ, но случаен, както и случаен, но решаващ.

Романът обаче приключва преди падането на монетата. Финалът остава отворен.