ЧАЛГА И БРЮКСЕЛСКИ ДАНТЕЛИ

Каква е разликата между Бойко Борисов и Цветан Цветанов? Че Бойко харесва чалга, а Цецо – песните на Веселин Маринов.

Това горното е такъв бисер, че пред очите ни се превръща на виц. Чух го от устата на един таксиметров шофьор в София. Много е полезно в такива сибирски времена да се наблюдават и да се слушат таксиметровите шофьори – тези оракули на неописуемата българска съдба. Когато таксиметровите шофьори са що-годе обръснати и не псуват на глас властта – има още надежда и за нас, и за властта. Когато обаче таксиметровите шофьори масово започнат да бачкат небръснати и замиришат на лук и вкиснало, а особено пък когато започнат да зеят, както те си знаят – тогай ойде коня у ряката, както казват в Радомирския край.

Но и властта се старае, спор няма. Където и да боднеш тази власт – все изхвърча гной.

То не бяха дюните, то не беше Иракли, то не беше „Пайнер” – да споменем само най-пресните скалпове, окичени на пояса на българската горест.

Министър Томислав Дончев бил казал, че формално нямало нищо нередно в това чалга-империята „Пайнер” да спечели европейски пари за развитието на бизнеса си. Наистина ли така мислиш, министре? А знаеш ли, че застрояването на дюните и на Иракли, и наливането на грешни пари в чалгата са явления от един и същ порядък. Едното бетонира природата, а другото бетонира душата. Чалгата води до бетониране, бетонирането жадува чалга.

Ако е само до мелодията и до песента, чалгата може да се преглътне. Но чалгата освен звукова среда е и светоглед. Неслучайно чалгата е дежурната украса на мутрите, тяхната роза в бутониерата. И щом сега чалгата преживява нещо като ренесанс, щом започва да дефилира яко и в европейски контекст, значи и мутрите са някъде наоколо, гилат си спокойно по брюкселските улици – и метафорично, и формално. Скрити зад камуфлажа на ситната брюкселска дантела, която май отделни еврочиновници плетат на една кука вече години наред.

Наместо държавата сама да пази природата, планините, дюните и крайбрежието, излиза, че тя е душманинът, а гражданите трябва да се организират като опълченци, за да спасят, каквото могат.

Как му се вика на това?

На това му се вика чалга!

Когато журналистите не пишат, както виждат и усещат нещата, а пишат, както им се спуска от ръководството, как му се вика на това?

На това му се вика чалга!

Когато българските поети мрат като мухи, а няма кой да им издаде поне посмъртно книгите, докато активисти и активистки на ГЕРБ с незавършено или дори незапочнато висше членуват в по три борда, как му се вика на това?

На това му се вика чалга!

Когато няма кой да подкрепи автентичния български фолклор и съставите, които се занимават с него, та отделните въгленчета на това най-скъпоценно и родолюбиво дело са оставени да тлеят едва-едва по места, в мазетата на неотоплените читалища, разчитайки само на човешката жертвоготовност, а най-новата чалга трътка, аха-аха засмукала брюкселския биберон, се чуди на какъв лифтинг и на каква спа глезотия още да се подложи, как му се вика на това?

На това му се вика срам!

На пъпа на Лондон, в един от подлезите на метрото, се натъкнах на един българин с акордеон. Той не пееше чалга. Той пееше една песен от Радомирския край, може би единствената народна песен, в която наречието се превръща в глагол. Тъжна песен – израз на пълната безизходица.

Ето я песента, чуйте я:

Какво сме се, пиле – миле, море, насобрали,

какво че се, добро ле, разделиме.

Кой нагоре, пиле-миле, кой надоле,

а язека, добро ле, накъдечем?

Накъдечем? Една-единствена дума, наречие, превърнато от вакуума на безходицата в глагол.

Бездънната българска безизходица.