ЕВРЕИТЕ НА БЪЛГАРИЯ

България е една от страните, в които темата за съдбата на евреите не буди мрачни спомени.

Самата тема е преекспонирана. Ако потърсим аналогии, ще открием, че дори само в Европа и само през 20 век има престъпления, по-мащабниот изтреблението на евреите – например, Гладомора в Украйна. Той взема повече жертви, убити умишлено и по жесток начин. А самия Гладомор е само епизод от болшевишката хекатомба.

Ако разширим обзора, ще открием и още по-големи по количество унищожения – например, тези в комунистически Китай, все още слабо известни, или шедьовъра в бранша – опита на Пол Пот за изтребване на цялото население на една страна, Камбоджа. Този опит остава незавършен не по вина на извършителя, а относително малкият брой жертви е също случаен – авторът му просто не е имал под ръка по-голяма страна.

Ако пък се ограничим само до Балканския полуостров - в неговите географски, а не духовни граници – също ще видим, че етноцидът над българското или турското население през миналия век е далеч по-мащабен и продължителен, отколкото този над евреите.

Прочее, когато разглеждаме този въпрос, трябва да го правим на историческия фон на авторитарния двадесети век. И най-вече на една от господстващите в него религии, изповядваща робството като върховна ценност.

Очевидно, свръхинтересът към темата за изтреблението на евреите не е само резултат от размера на престъплението. Не е резултат и от старанията на жертвите, макар те да нямат нищо против това. Тази свръхактуалност е плод на информационния ресурс на Западната цивилизация, която - не без основание - възприема станалото като собствена вина. Другите изброени престъпления остават на заден план, защото причинилите ги култури и цивилизации нямат подобен ресурс и/или чувство за вина.

По същата причина и в периферийни общества като българското, ползуващи вносни културни образци, еврейската тема е добре представена. Понеже, както казахме, в България тя не е свързана с вина, дебатът се развива в две посоки: изтъкване на факта, че страната е опазила всички свои граждани с еврейски произход и опит да й се вмени във вина неопазването на чужди такива. Настоящата публикация е опит да се обективизира този дебат, като се изчисти от субективни наслоения.

Оцеляването на българските евреи се дължи основно на две прости обстоятелства: наличието на суверенна държавна власт и отсъствието на чувството, наричано антисемитизъм, у българското общество.

Дълго време беше внушавано непряко, че България през 1941-44 г. е била едва ли не окупирана страна. В действителност тогава тя има суверенно правителство и парламент, в който съществува опозиция. Присъствието на немски войски в страната е регулирано с протокола от Синая. При това, масирано присъствие на такива войски има само през пролетта на 1941. Съществува, разбира се, и обвързаност поради членството в Тройния съюз, както и опасения от мощния съюзник, наложил това членство чрез заплаха.

Никоя нормална власт не преследва гражданите си, ако не са извършили престъпление. Поради това българското правителство лавира между съюзническите си задължения и здравия смисъл. Издадени са антисемитски закони, но когато въпросът опира до депортация, то дава отпор. Сходно е и положението в Унгария. Докато Хорти е на власт, неговите правителства не допускат изселването на евреите. Едва след преврата през 1944 и фактическата окупация на страната започва масовото им унищожение. В България това не се случва само поради географското й положение – тя не е на линията на стратегическата немска отбрана.

Втората причина, липсата на антисемитизъм, се дължи на факта, че евреите винаги са били много малка част от българското общество – по времето, за които говорим, те са под 1% от населението. Те никога не са били заплаха, реална или въображаема, за българските национални интереси. Предубеждения към евреите има, но са на битово равнище и не успяват да се превърнат в доктрина. Затова в решаващия момент против тяхната депортация застават не само църквата, но и чисто националистически организации, като ВМРО.

Решаващото значение на това обстоятелство става особено видно, ако направим сравнение със страни, където този антисемитизъм съществува. В Румъния, където той е култивиран от легионерите, политическите боричкания през 1940-41 предизвикват спонтанни погроми над евреите. Такива се случват дори в окупираната Полша, където останалото местно население също е превърнато в хора втора категория.

А колко решаващо е първото обстоятелство - държавният суверенитет - ще стане ясно, ако си представим как след загубата му през септември 1944 обществото не опази дори собствения си национален елит.

Изводът е, че ако българското общество трябва да се гордее с нещо, това е фактът, че то запазва значителна степен на нормалност в периода между двете войни. То успява да отхвърли два опита за налагане на толкова модния за времето авторитаризъм – този на Стамболийски и на военната хунта от 1934. Крайният резултат е мекия авторитаризъм на Борис III, залагащ на диалога, а не на войната за решаване на политическите проблеми.

Оцеляването на българските евреи е едно от следствията на това състояние. Дали трябва да се гордеем с него? Има една поговорка, която казва: „направи добро и го хвърли в морето”. Опитите за извличане на дивиденти от него само могат да намалят въздействието му. Нека оставим фактите сами да говорят за себе си.