ДА ПОИГРАЕМ НА МОНОПОЛИ

 Преди това нека припомним що е монопол. За целта ще се обърнем към първоизточниците.

Адам Смит, един от бащите на икономическата наука, отбелязва, че хлебаря произвежда хляб не защото иска да ни направи добро, а защото иска да направи добро на себе си. Движи го не някакво чувство за обществен дълг, а просто желанието да се обогати. Той ще е толкова по-богат, колкото по-скъпо продаде хляба си.

Нека сега си представим град, в който има само един хлебар и няма начин за доставка на хляб от другаде. Пред този хлебар се отварят много възможности. Например, да продава хиляда хляба на ден по един лев парчето. Или сто хляба, всеки на цена десет лева.

Ако хлебаря е отец Иван от Нови Хан, той може да избере първата възможност. В останалите случаи ще продава хляба си на монополна цена. Каква е монополната цена? Не чак толкова голяма, че да се откажем от хляба и да минем на пасти, но достатъчно голяма, за да плувне въпросния хлебар в пари като кюфте в масло.

Виждаме, че стремежът към монополно присъствие на пазара е вътрешно присъщ на всеки производител, а също така и че монополът води до ниска производителност и доставя на обществото бедност и изостаналост.

Монопол може да има не само когато производителят е един. Да си представим, че в нашия град се появи още един хлебар. Би следвало количеството на хляба в него да се увеличи двойно и цената му да падне рязко. Но по-вероятно е друго - двамата хлебари да се съберат на чашка и да се съгласят, че е по-добре за тях да поддържат монополната цена на хляба. Монополът ще изчезне само ако производството се разпредели между достатъчно голям брой субекти, които не могат да формират обща воля и между тях се появи съперничество, т.е., конкуренция. В това е и смисълът на частната собственост – само тя може да осигури такъв брой субекти.

Какъв брой производители трябва да има в един отрасъл, за да се появи конкуренция? По теоретичен път това не може да се установи, затова обикновено ползваме една проста формула, получена емпирично, т.е., чрез налучкване. Тя гласи, че монопол има, когато сборът от квадратите на процентния пазарен дял на производителите е по-голям от числото 2000. Границата от 2000 ще е достигната, когато пазара се държи от пет субекта, всеки с пазарен дял от 20%. Тогава 20.20.5=2000. Следователно, най-малкия брой производители, при които пазарът престава да е монополен, може да бъде шест. Запомнете това число, защото ще ни потрябва по-нататък.

А сега нека се извиним на хлебарите. Тяхното производство е едно от най-трудно поддаващите се на монополизиране. Използвахме го за пример само защото хляба е насъщно необходима стока.

Затова пък други производства са сякаш нарочно създадени за да образуват монополи. Например, производството на електричество. Или водоснабдяването. Или, страшно е да го произнесем, топлофикацията. Някои ги наричат „естествени монополи” в което има доза цинизъм, защото монополът не бива да е естествено състояние в нито една област. Ако състоянието на пазара не може да го унищожи, трябва да се намеси държавата, която за това и съществува.

Един от начините да се демонополизира доставката на електричество е децентрализацията и диверсификацията – както на производителите, така и на доставчиците. Колкото повече независими, макар и дребни, производители на електричество има, и колкото по-различни са начините за добиването му, толкова по-евтино ще е то. Колкото повече са доставчиците на енергия, толкова по-ниска ще  е цената на доставката.

Няма нормална държава, която иска да осигури на гражданите си бедност и изостаналост. Затова тази държава ще създава условия горното да се случи.

Държавната политика на Република България в това отношение е тъкмо обратната. Държавата се напъва да строи атомни централи – възможно най-централизирания начин за производство на ток. А доставчиците му са само трима.

По-горе обърнахме  внимание на числото шест. Очевидно тези, които вземат решения в правителството също го знаят и много внимават броя на лицензите за доставка да е по-малък. Страната е грижливо разпределена между трите феодала ЕВН, ЧЕЗ и Енерго-про. Изглежда, тройната комбинация е оптимална, защото и при мобилната телефония монополът се осъществява чрез трима играчи - М-тел, Глобул и Виваком.

Какво пречи да има не три, а тридесет доставчици на гореказаните стоки? Очевидно, само нежеланието на държавата.

Няма да търсим отговора защо държавата не желае да го стори. Искаме само да изтъкнем, че ширещите се напоследък протести срещу високите цени на тока и топлоенергията не са насочени към когото трябва. Протестиращите обвиняват слугите, а не господаря. Не че слугите са ненапита вода. Но ако биеш самара, а не магарето, резултат няма.

Битува мнението, че по-страшен от държавния монопол е само частния такъв. Това не е съвсем вярно. Наистина, държавният служител не притежава гъвкавостта и изобретателността на частната инициатива, включително и когато става дума за крадене. Но държавата има едно предимство, за което частния бизнес не може и да мечтае. Тя може да облече кражбата в законова форма. Топлофикациите, например, са общински, т.е., държавни предприятия. И държавата си изкова закони, с които закрепости гражданите към тръбите, минаващи през и покрай жилищата им. За вечни времена.

Така, че днес българските граждани играят на монопол с държавата. Има една такава игра. Играли сте я. При нея периодично минаваш през определени места и всеки път се изръсваш определена сума пари на монополиста. Докато останеш без нищо.

Интересното е какво ще се случи, когато гражданите, сиреч народът, останат без нищо. Може би държавата ще последва съвета на Бертолд Брехт и ще си намери друг някакъв народ? Нима не знае, че този артикул не се предлага никъде?

Още от автора на www.kandimirov.com