Какво искат избирателите?

Като гледа новините човек лесно може да си помисли, че България е не просто център на вселената, а съществува откъснато и независимо от света, развива се по собствени обществени и природни закони и следователно, непрекъснато й се налага да открива топлата вода. Затова е полезно от време на време да се оглеждаме какво става в света около нас. Ако не за да научим нещо, то поне за да разберем, че не сме сами - един вид, групова терапия.

Например, докато България се тресе от протести и призиви за „смяна на системата”, в Италия имаше избори. През есента на 2011-а година премиерът Силвио Берлускони подаде оставка, под силен международен и вътрешен натиск, а управлението пое експертното правителство на Марио Монти. Медиите, разбира се, предпочитат да го наричат „технократско”, за да подчертаят, че не е избрано от народа и не се ползва с доверието му. Задачата на правителството беше една единствена - да върне доверието в страната, защото натискът на финансовите пазари заплашваше да превърне Италия в поредната и твърде вероятно последната „спасена” страна в еврозоната, която, потъвайки под тежестта на огромния си дълг (128% от БВП) да завлече единната валута със себе си.

В това отношение кабинетът Монти свърши работата си - лихвите по италианския дълг спаднаха чувствително, а реформите, макар и едва започнати, вече дават първите признаци за надежда- последната икономическа прогноза на Европейската комисия отчита намаляващо свиване на икономиката през тази и малък, но все пак положителен ръст през следващата година. Няма и как да се очаква повече, защото проблемите на Италия, за разлика от тези на Ирландия и Испания, например, не са от вчера. Италианската икономика от години губи конкурентоспособност, а производителността на труда намалява. По данни на Европейската комисия в периода 2001-2007 г. средният реален ръст на БВП в Италия е около 1%, което е наполовина от средното за еврозоната, а в периода 2008-2009 икономиката се е свила със 7%. За да отлепи от дъното, страната се нуждае от дълбоки промени в чувствителни области като социалните блага, данъчното облагане и пазара на труда, при това в условията на строги бюджетни ограничения.

На този фон, не е изненада, че италианците не гласуваха в подкрепа на Марио Монти, който се яви на изборите с програма, близка до курса на експертния кабинет. За сметка на това, те подкрепиха лявоцентристката коалиция и забележете, Силвио Берлускони. Човекът, който докара страната до ръба, екс премиерът с дела за  корупция и секс с непълнолетни, политикът, сравняващ себе си с Исус Христос, който се подиграваше на германския канцер Ангела Меркел за сексуално неатрактивната й външност и на американския президент Барак Обама за цвета на кожата му - да, същият този Берлускони с боядисаната коса отново е на сцената. Заплашващ да разследва световния заговор, свалил го от власт и обещаващ да намали данъците и да върне надвзетото на хората.

Берлускони изостава съвсем малко от резултата на левицата, достатъчно, за да претендира да участва в управлението или поне да има решаваща роля в парламента. Както и да се развият събитията анализаторите предричат период на политическа нестабилност в Италия, включително дори нови избори, а това е последното, от което страната има нужда. А що се отнася до волята на избирателите, има само два варианта – Берлускони да изпълни обещанията си, с което ще изправи срещу себе си и без това недолюбващите го европейски партньори и ще срине крехкото доверие към страната (финансовите пазари реагираха красноречиво веднага след оповестяването на първите прогнозни резултати от изборите) или да прояви политическо благоразумие и да не изпълни най-съблазнителните си обещания. Кой от двата варианта биха предпочели италианските избиратели? Кой от двата варианта е в полза на италианските граждани? Както се казва, внимавай за какви обещания гласуваш, може да се изпълнят.

Хората искат сигурност, стабилни доходи и нормален живот, ще ми кажете, те не се интересуват от икономическите показатели и котировките на финансовите пазари. И със сигурност сте прави. Въпросът е доколко способни са хората да формулират сравнително реалистични желания. Доколко са наясно, че цената да получиш едно благо е това, от което се отказваш. Или простичко казано, цената на по-високите доходи е по-малко почивка, например. И от друга страна, доколко може да се очаква от политиците да предложат разумни алтернативи, вместо просто да яхнат полета на фантазията на своите избиратели. Последното, както знаем и от собствената си история, е предпочитаната стратегия, защото изстрелва директно на властовия връх. Следва неизбежният сблъсък с реалността, поредното разочарование на избирателите и търсенето на нов волен ездач, който да яхне народните въжделения.

На фона на популистките лозунги на протестиращите по българските улици и предвид факта, че предсрочните избори са твърде скоро, за да се появи поредният народен герой, можем да очакваме буквално повторение на италианския сценарий. Не се сещам как да нарека подобно поведение освен електорален садомазохизъм. Съзнавам, че не можем да очакваме от протестиращите да са експерти по икономика или право. Не можем да очакваме от хората (изцяло) рационално поведение, както не можем да го очакваме от „пазарите”, от „държавата” и от която и да е система, измислена, управлявана и движена от хора. Но можем да очакваме от хората, да изискваме от себе си като граждани и избиратели поне проява на елементарен здрав разум. А здравият разум показва, че няма как да повтаряш едни и същи грешки и да очакваш различен резултат. Защото смяната на частните монополи с държавни, на партиите - с граждани и на институциите – с граждански комитети (по мотиви от исканията на протестиращите) може и да притъпява симптомите, но не прави дори опит да коригира голямата грешка.

А голямата грешка на последните две десетилетия е, че никое правителство не заби ножа в раната и не направи нужните промени веднъж завинаги и необратимо, защото не искаше да плати високата политическа цена за това.  Да, прави са хората, политиците ги излъгаха многократно, но то беше, за да им кажат това, което искат да чуят. И това, както кризата ясно показа, далеч не се случи само с българите – цяла Европа беше разтърсена от разкритието за (непосилно) високата цената на държавата на благосъстоянието. Българите така и не чуха цената на прехода към демокрация и пазарна икономика, затова още дълго ще плащат цената на фасадната демокрация и привидно пазарната икономика. И ще твърдят, че не искат нещо, което всъщност никога не са имали.

Каквото и да е следващото правителство, пред него вече има дълъг списък с нелеки задачи. Препоръките на ЕС към Италия (виж по-горе) важат с пълна сила и за България, плюс още ред допълнителни специфично български предизвикателства, от които на първо място образованието (по очевидни причини). Освен това намаляване на безработицата, съживяване на икономиката, реформи в здравеопазването и социалната област. Последното включва увеличаване на пенсионната възраст, защото разходите за пенсии започват да тежат непосилно на бюджета, предвид намаляващия брой на работещите. Или предпочитате увеличение на осигуровките за пенсия? Но за да се случат тези неща трябва политически кураж, време и най-вече, обществена подкрепа – все дефицитни артикули. Но пък винаги можем да излезем от Европейския съюз - като не ни вдигна заплатите, поне да не ни разваля рахата, нали?

 Да си кажем истината. А и да не си я кажем, изборните резултати в последните десет години са красноречиви: ние не гласуваме за достоен живот, сега или в бъдеще, не гласуваме за промяна и развитие – изобщо, гласуваме все по-малко и все за илюзии. А двайсет години илюзии са скъпо удоволствие, което сега си плащаме с лихвите, а децата ни ще продължат да плащат. Сега демокрацията ни е крива, че не я използвахме. Но демокрацията не е вълшебна дума- стига да я кажеш и хоп! Тя е правила и процедури, активно действие, целенасочен и постоянен труд, като една градина, която трябва да се копае, плеви, полива. Ама ние не щем мотика, искаме чудо. Вярата в онзи, който с три риби нахранил цялото човечество, е религия, не демокрация. Надеждата, че нещата ще се случат от само себе си, благодарение на премиера - спасител, на държавата (партията) - майка или на Европейския съюз не е нищо повече от наивност и по-лошо, бягство от отговорност. Позата „от мен нищо не зависи” е удобна, но съчетана с очаквания за ползи, вече е нагла.

А скокът от безразличието и примиреността до опияняващото усещане за „цялата власт в ръцете на народа”, е свободно падане към дъното. Но както казват оптимистите, дъно няма, винаги може и по-надолу. Доказваме го непрестанно, с опитите си да подменим политическия процес с шоу, правилата и процедурите - с евтин тарикатлък, икономическите реалности с инфантилни фантазии. Без необходимата доза здрав разум, реализъм и самокритичност от страна на обществото, сегашните протести ще бъдат използвани за продължение на тази подмяна с други средства, за инсталиране на поредната лицеприятна фасада, в чиято удобна сянка ловенето на риба в мътна вода да продължи необезпокоявано. Докато това са правилата на играта, избирателите винаги ще са излъгани. Но пък винаги имат шанс да открият някой, който да ги лъже толкова хубаво!