Невидими победи

Точно в седмицата, когато започнаха протестите се случи нещо, на което малко хора обърнаха внимание. Към списъка на здравната каса за лечение на хората с редки заболявания бяха добавени още осем състояния. Тази битка се води от поне пет години и начело на нея бяха различни организации, което сега са обединени в Конфедерацията на пациентите с редки заболявания. Подобни събития преминават през „информационния поток“ без внимание извън тези хора, които са непосредствено засегнати. Те нямат бляскавата обвивка на големия граждански протест, не претендират за носители на големия катарзис на нацията, изпадат встрани от проядената от бутафория и фалшива актуалност нашенска „публичност“. Но зад тях стоят авторите на невидимите победи на гражданското действие, на отказа от потъването в безизходицата и отчаянието на неизбежното, на трудното гражданско израстване. Техните победи стоят невидими, търпението им изглежда неподходящо за бързата гражданска революция, усилията им неадекватни на фона на олтара на „пълната промяна“. В тях обаче е рецептата на успеха на начинанието, защото истинската промяна няма да се случи във взривовете на недоволство, а в тяхното междувремие.

Ако човек погледне така на съвременната ни история ще види доста подобни победи. Без да бъдат степенувани те включват най-различни неща. Големият пробив в достъпа до информация и постоянните атаки срещу нейното покриване. Миниреволюцията в културата и практиката на защита на лични права и бумът на подобни дела както и на организациите, които се занимават с тях. Създадената, макар и по неволя, паралелна мрежа за гражданска здравна подкрепа, която протяга ръка на болни хора и постоянно притиска държавата със своя пример и изисквания. Единната система за дарения, която даде структура и ред в този толкова важна област. Промените в управлението на училищата, които поне отлепиха някакъв процес на раздвижване. „Зелените каузи“, които показаха едно ново лице на страната и култура на протест.  Списъкът може да бъде продължен.

Да, те всички са крехки, обратими, несигурни, с малък системен ефект, сигурно често маскират лични амбиции или лобистки интереси, но създават този граждански гръбнак, без който никакво количество ярост или смяна на институции няма да произведе по-добър живот. Отделно от всичко това самоорганизирането на хора срещу различни безобразия е вече ежедневие. Докато вървеше мрънкането по изтеглянето на големите донори от България възникваха първите реални граждански структури. Все още малки, състоящи се от няколко души, с повече енергия, отколкото средства. През последните години те намериха и подходяща за момента формула за по-голяма публичност и влияние – конфедеративната (например, „За да остане природа в България“ или „Конфедерация за защита на здравето“). Плашливостта на все още актуалния премиер на страната даде допълнителен кураж на активните, че натискът може да бъде успешен. Сегашните протести генерират още увереност в смисъла от противодействие. Отсега се вижда, че част от сегашния протест ще прелее в политическата система и това, нека си припомним, е част от дълбокия смисъл на демократичното начинание. Немалка част от исканията ще се озоват в платформите на познатите ни партии. Най-полезни ще бъдат обаче тези, които използват вълната, за да създадат ефекта на един колективен граждански борд за натиск.

В България се пише трудно по такива, граждански въпроси, защото за много хора тези победи са не повече от малки спечелени битки в една загубена война. Изключения в потвърждение на правилото. Нещо повече, независимо колко е успешна гражданската реакция тя не може да компенсира липсата на качествено управление, партии с поне минимални идеи и воля за управление, елити, гледащи отвъд собствения си хоризонт. Склонни сме обаче твърде леко да подценяваме свършеното от другите, да го давим в общата тъмнина, да отнемаме нечия автентичност. Да не обърнем внимание на хора, които са тръгнали от драмата на своя проблем и са се опитали да извървят пътя до по-общата му значимост. Опитали са се да обърнат решението на личния казус в малко по-системна възможност.

Разбира се, обръщането на погледа към досегашните малки победи нито прави сегашните протестиращи „по-малко заслужили“, нито отменя нуждата от съществени промени в страната ни. Големият ни проблем обаче не е в събуждането, а в заспиването. Знаем, че сме способни на внезапна ярост, предстои ни да се учим на равномерно гражданство. Такова, което е будно всеки ден. Такова, което създава структури, които са нащрек постоянно и генерират решения, а не просто недоволство. Гражданство, което не се омайва от цар или пъдар преди да се сепне и изригне. Но и гражданство, което не се омайва от самото себе си, от изкушението за собствената си непогрешимост. Ако се научим поне малко на това, ще намерим по-верен път. И ще започнем да забелязваме малките герои. Колкото и малко да са те.