Невинноста ни се сломи ІІ

(продължение на един неотдавнашен забързан коментар по темата)

И рекъл бях: "Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!"
Ожесточен, пощада му не рачих:
"Да тегли - думах с яд, - нал тъй мъжди.
 

„Жестокостта ми се сломи”, П.Р. Славейков
 

Помните ли дядо Славейковото „Жестокостта ми се сломи” ? Вгледайте се в жалбата на народния поет и се запитайте какво обща има съвременникът с този начин на съпреживяване на народната съдба ? За да ви улесня ще ви припомня, че само до преди месеци по кръчмите и вечер пред телевизора вървеше безкрайният рефрен за овчедушието и покорствота на този народ. И още: почти садистичното удоволствие, с което обикновено задълбавахме в народопсихологията (не вярвам да спрем някога) в близкото и дори в най-далечното минало.
Тъкмо на другия полюс отидоха нещата, когато „спящият воин” , по израза на дядо Словейков, внезапно се събуди и разноликото множество се изля на улиците. Протестите дойдоха изневиделица, от нищото, на което приписвахме нещо тъмно, робско и покорно. И мнозина се сепнаха, пропускайки покрай ушите си смайващите призиви за нов обществен договор. И напук на довчерашните си поплаци, провидяха в случващото се бунта на жакерията.
Впрочем това трескаво хвърляне от единия на другия полюс не е толкова просто за обяснение. Със сигурност ще сбъркаме, ако го отдадем единствено на промислени страхове за демократичните институции и евентуални рецидиви от близкото минало . Нещата са далеч по-дълбоки, отколкото си ги мислим.
 

Колко далеч можем да стигнем
 

Нека погледнем на тях и от една друга страна. Нека проследим и едно друго основание за гнусливото отношение към улицата. То започва от това, че някъде в годините на прехода мнозина от нас стигнаха до невъзможното, но иначе непоклатимо убеждение, че абстракциите общество, държава, Конституция не са по силите на онези, които обикновено наричаме обикновени хора (без извинение за тафтологията). Ако продължим логиката на подобен тип мислене, неизбежно ще стигнем до извода, че на същите тези обикновени хора не им е съдено да потвърдят с разум, онова, което вече е разписано и тържествено прогласено в най-високо стоящите норми, на които се крепи едно демократично общество. Ако това наистина е така, следва едно много опасно продължение.

И то е, че народите в развитите демокрация изпадат в тежка форма на лицемерие, когато разписват в своите закони фундаментални правила като например това, че властта произтича от народа и се упражнява от него пряко или чрез представителство.
Може и да хиперболизирам прекалено в този момент, но ако изтеглим този морален релативизъм в неговата крайна форма, със сигурност ще стигнем до едни печални примери в по-близката и по-далечната,  наша или чужда история.

Ако им признаем правото

Впрочем, докато ние, тук, в това наше си ъгълче от света мислим в тези категория, едни хора, далеч от нас, чак отвъд океана, никак не се притесняват от понятието народ. Там буквално всеки ден, борбата срещу злотото започва с тяхното добре известно „Народът срещу….”. Тъкмо в тази страна, в която най-малко можем да заподозрем хората в кръвни връзки, всеки от произнася с необходимия респект понятието народ. И той, американецът, се гордее с него.
В цялата суматоха през последните дни един известен политолог,все пак се сети за народа и за една проста истина. И написа на стената си във Фейсбук, че не може да искаме от хората ,от тези, които са на улицата, и от другите, които не са – да бъдат експерти по политически системи. Ако им признаем това право, ако им признаем правото на обикновеност докрай, а именно- да преследват своите земни стремежи, тогава непременно да обърнем поглед другите. Към онези, които все пак знаят за какво става дума. Към онези, които са изкушени от абстракциите. Към онези,които всекиденевно по един или друг начин превеждат ценностите на достъпен за множеството език. Към онези, спрямо които в крайна сметка не можем да приложим презумпцията за невинност. Тъкмо, защото са изкушени.

Падението на знаещият

И ето го този човек, образованият, информираният, този от които очакваме преценката, мнението, фактите и обобщението за случващото се – днес и в протяжността на времето, наречено преход . Представете си го в неговата квинтесенция, в най-отчетливата му противоположност на невежеството – университетският преподавател- хуманитарист. Човекът, който застанал зад катедрата, трябва да убеди студентите в смисъла на демократичното упражнение. И съответно трябва да започне, примерно от един от най-фундаметалния и основополагащ принцип– разделението на властите. Нима той е в състояние да го направи без да изкриви съвестта си ? Без нужната в този случай свръхдоза лицемерие ? Не, разбира се. Това не е възможно без морален гърч. Така, както не бе възможно за нормалния човек във времето на комунизма да славослови Партията ,без да се черви дълбоко в себе си. Кой е невинен и кой е виновен в това qui pro quo, както би рекъл един герой на Достоевски от "Бесове" ? Кажете ми вие, които също сте част от това всеобщо объркване ?
Ще кажете, че ми е брутална и дърварска аналогията. Дали ?
Нека тогава ви разкажа една брутална и дърварска приказка за възрастни. Тя е следната.

Приказка, с която не бива да заспивате

Имало едно време една Партия, която единствена сред останалите комунистически партии в Източна Европа оцеляла. И дори спечелила първите демократични избори. Народовластието и върховенството на колектива над индивида открай време били крайъгълен камък в нейната идеология. а член 1 в нейния Основен закон гарантирал безпрекословно спазване на тези принципи.
Когато тази партия успяла да фалшифицира първите демократични избори и съответно била обявена за да победителка, дошло време да утвърди тези принципи на най-високо равнище. Този път вече в новите демократични условия. Най-ключовият принцип в нейната идея за държава и общество, заложен във вече загърбения чл. 1 от старата Конституция, трябвало да бъде трансформиран по чудноват начин. Властта трябвало да бъде разделена, но заедно с това и непокътната, за да може да бъде приложен принципа на народовластието така, както го разбирали морално катастрофирали червени идеолози. И те заложили безкомпромисна схема.
Първото и най-важното правило в нея било, че извор и средоточие на властта, произтичаща от всеобщото избирателно право станал парламента. Така било потвърдено старото правило от времето на комунистическия режим, че върховната власт е законодателната. По нататък периодично получаваната власт трябвало чудодейно да се разлее в останалите нейни клонове. Без, обаче да бъде поставян под съмнение източникът и върховният неин носител – парламентът. За целта останалите две власти трябвало да бъдат еманципирани, но така да се каже вътре в себе си. Пример за това била съдебната власт, вътре в която били особобени и еманципирани едни спрямо други матистрати с много различни и дори противоположни задачи. Така тази власт хем останала затворена вътре в себе си, хем пък ,от друга страна, била отворена за политическо влияние. Най-вече чрез една част от магистратите от досъдебната фаза, които по правило и по задължения имали ежедневен контакт с обществото. Макар в замисъла на идеолозите парламентът да бил върховен пазител на властта, те направили изпълнителната власт негово легитимно продължение. Толкова легитимно, че понякога правителството обезличавало напълно законодателите. За целта допринасяла и една другата част от изпълнителната власт – предварително подкастрена от към правомощия президентска институция.

В крайна сметка, целта била постигната. Комунистическото вероучение и ръководната роля на партията отново били потвърдени, но вече в новите, демократични условия.  Ръководната роля на партията, най-сетне била получила легимен източник --парламентът. В условията на плурализъм, свобода на сдружаване, свобода на словото това било необичайна, но както вече казах -- напълно легитимна задача. Практиката през годините потвърдили замисъла. Всяко от партията, която се сдобиела с мнозинство в Народното събрание ,се сдобивала с властта, така да се каже 3 в 1. И тази власт била неоспорима, тъй като произтичала пряко и от всеобщото избирателно право.
Единственото, което била длъжна да прави партията, сдобила се с властта ,е това, което обикновено вършат една част от софийските проститутки в новото българско време. А именно: през деня да са на работа, умерено гримирани и прилично облечени, а вечер да слагат жартиерите.
И ето така гражданинът бил изправен пред една нова реалност. Да говори и да гласува свободно, и да стои малък, нищожен и далечен пред чудноватия канон на властта. Канон, в който било равнозначно на ерес да се помолиш само на едно от нейните три лица. Канон, който гарантира онзи прословут и безкраен в години обяд на народен представител, магистрат и министър.
Заедно с практиката, по невидим за хората начин, била прокарана и идеологията. Най-вече социалистическата визия за право, според която законът е бил и си остава еманация на държавата, а не на обществото.
Най-накрая оставало само едно – тази дърварска приказка да възрастни да бъде призната от всички онези, които сатъгували за несъстоялата се нежна революция. И това в края на краищата се случило. Нещо повече. Тази мрачна приказка неочаквано получила признание от Европа.

Но как е възможно ?

Ето това е моята груба, несложна и повтарям дърварска приказка. Тя, разбира се, е в адаптиран вариант. Четивото е много по-дълго. Защото идеята на партийните идеолози, продължена от долу нагоре, от върха на властта към нейното подножие, в своята потенция има ефекта на доминото.
Но как е възможно всичко това да се е случило. И дори да продължава да случва, със сигурност ще запитате вие. Отговорът ми е кратък. С наше участие. С това, че през изминалите 23 години периодично легитимирахме с бюлетина тази безумна идея. С това, че някогашната опозиция преклони глава и стана съучастник. С това, че неочавано ни сполетя Стокхолмския синдром. Ако не по отношение на някогашните терористи, то поне по отношение на установените от тях привидно допустими норми и правила на съжителство. При това без да ни държат постоянно на прицел. Ето защо, както писа пак същият политолог, споменат от мен по-горе: невинни няма. Ако все пак ви интересува дали тази приказка е била разказване и на други народи, отговорът е – да. След Втората световна война левите движения и комунистите успяха да объркат много неща. Справка – Четвъртата френска република и партийният режим, на който бе сложен край с новата Конституция на Де Гол. Разликата между случилото се там и случилото е у нас, обаче, е много съществена. Ако там, все пак имало някаква парламентарно противоборство, у нас победата на бившата комунистическа партия бе безапелационна. Просто едно червено мнозинство ни посече с един замах, интронизирайки своите мухлясали идеи за общество и държава.

А сега накъде ?

Нито да плачем, нито да негодуваме, а да се помъчим да разберем. Това е един мъдър съвет на Барух Спиноза от преди четири века. Съвет, отнасящ до съдбата на човека и за изначалното му предопределение. Но струва ми се понастоящем той е подходящ за всинца ни. И за онези, които са готови на незабавно да отхвърлят старото и за онези, които все още привиждат живот в него. Да се помъчим да разберем какво се е случило е най-важното понастоящем. Но случилото не само около нас, а и вътре в самите нас. Защото разберем ли най-сетне, че няма невинни, пътят напред ще бъде отворен.
Някога, да речем по средата на прехода, когато бях още наивен и оптимист, мислех че голямото предизвикателство (според терминологията на Арнолд Тойнби) ще дойде отвън. И ще бъде в съгласие с нашия опит през годините, с традициите и пречупено през призмата на демократичните ценности. По този повод даже написах статия в „Литературен форум” в търсене в благоприятни обстоятелства и тенденция и в съвременния свят, който по едно чудо съвпадат с нашите традиции и народопсилогия. Сега виждам колко наивен съм бил. И знам, че предизвикателството вече не е навън, а вътре в нас. И то е огромно. Нямам отговор как се излиза от този капан.
Нямам отговор как ще излезем от този капан , щракнал между непрочетеното минало (но не само досиетата и шмайзерите) и предовратеното бъдеще. Но знам, че да се помъчим да разберем, вече може да бъде ново начало. Останалото, онова, което е извън рациото, онова, което бележи пътят през поколенията и ни свързва в една общност, намирам в дядо Славейковата жалба.