Революя, народе!

Още ли се чудим какво се случва през февруари 2013 година в България? Случва се същото, което ставаше през септември 2011 година в Ню Йорк. И което само месец по-късно вече беше в над 900 града по света. Нарича се „Окупирай!”  

Защо толкова трудно разпознаваме бунта на гнева у нас, след като вече го познаваме от света? Защото у нас размишленията, анализите и прогнозите са с хоризонт, сведен до габаритите на един човек, Бойко Борисов. След като този човек беше раздут до размерите на България, решението и обяснението на всичко в България минава през него. И се заредиха тълкувания на протестите едно от друго по-противоположни, но всички съдържащи името му.

Протестите били вдъхновени от самия Бойко Борисов, за да има повод да подаде оставка и да спаси останките от рейтинга на ГЕРБ в предстоящите тежки месеци до изборите. Както и точно обратното: протестите били организирани от БСП и ДПС, за да махнат ГЕРБ от позицията на провеждащи изборите. Руската пета колона подпалила бунта в отговор на трите „Не”-та на Бойко Борисов за АЕЦ „Белене”.  Тодорживсковският вариант на демокрация, въведен от Бойко Борисов, извадил от будната кома гражданското общество, то се самоосъзнало и излязло на улицата. Че Бойко Борисов е котвата на българското въображение стана ясно и от спешно организираните протести в защита на Борисов, като контра на протестите, които на практика не бяха обявени против Бойко Борисов. Палмата на  шизофреничното отношение към Бойко Борисов, разбира се, се държи от госпожата Пеловска, която отиде да го контролира като гражданка и удари чело о нозете му като поданичка.

Друг подход за обяснение на събитията беше календарният. Бунтовете приличали на зимата на 1997-ма, но не съвсем. По-скоро били като 1989-та. Напомняли на деветосептемврийската революция на каскетите. Самият Бойко Борисов пък запрати днешната разбунена улица назад към сравнение със залпа на „Аврора”.  Странно е, че никой не спомена 2011-та. През септември 20011 година в парка „Зукоти” в Ню Йорк започват да се събират младежи, настроени против големите корпорации и банки. Дни по-късно вече са много, вече са движение. Имат лозунг, тип автопортрет: „Ние сме 99-те процента”. И призив: „Спрете да крадете от средната класа, за да плащате на богатите!” На 1 октомври нюйоркската полиция арестува на Бруклинския мост 700  протестиращи. Медиите или изобщо не отразяваха събитието, или го правеха сдържано. Анализатори заключаваха: Нещо се случва. Започна голямото гадаене какво става, защо се стигна дотук, как така изведнъж. Беше типичен „Черен лебед”. С този термин Насим Талеб нарече непредсказуемите събития, които разбираме, че е нямало как да не се случат, едва след като случат. Черен лебед - до вчера и през ум не ни е минавало за него, днес той вече е тук, а утре си сигурен, че всичко и през цялото време го е водело насам.

Ако сега, две години и половина след раждането на „Окупирай Уолстрийт”, трябва да направим кратък портрет на движението, той би звучал така: Протест срещу социалното и икономическото неравенство. Обявява се против заробващата власт на банките и корпорациите. Взриви дълго стаявано недоволство. Доказа силата на социалните мрежи да събират и организират съмишленици. Няма изявени лидери. Участващите в него са прави в констатациите си, но безпомощни да променят статуквото. Преобладават левите идеи, но е по скоро вълнение на множеството. Настоява за работни места, бори се с несправедливото разпределение на богатството и с финансовия тероризъм. Описват го като концентричен кръг на социално недоволство, след като в световното консуматорско блато цопна камъка на икономическата криза. А също така и като световен бъг в компютъра на капитализма, хакнат от световната икономическа криза. При появата си създаде впечатление за нов фактор в политиката. С течение на времето стана ясно, че е протест, към който няма как да не изпитваш симпатии, но който няма инструментите да променя нещата. Големият потенциал на движението изтече в неуредици около организацията и постепенно загуби силата си.

Първият опит за внос на „Окупирай” в България през есента на 2011 събра няма и петдесетина души. Символично бе избрана датата 11.11.11, лозунгът беше „За истинска демокрация – сега!” Организаторите, жители на „Фейсбук”, споделяха кредото си:  „Не искаме нашето бъдеще да зависи от политическите и финансови елити, които решават за нас вместо нас! Управляващите сили работят за печалбата на малцина, пренебрегвайки волята на огромното мнозинство и човешката и екологична цена, която всички трябва да платим. Нашите животи не са блага в техните ръце. Корумпираната система се разпада по целия свят, нека и ние я побутнем. Не се заблуждаваме от техните лъжи, те създадоха кризата, бедността, мизерията. Те се нуждаят от нас, а не ние от тях.“ Зад тези думи тогава застанаха точно една шепа хора. Днес думите са същите, а хората по улиците непреброими. В САЩ хората излязоха уж заради непоносимите условия на банковите кредити, а всъщност заради всичко. У нас хората излязоха уж заради непоносимите сметки за тока, а всъщност заради всичко. Винаги е нужен спусък, искра, капка.

 При нас гневът „Окупирай” дойде, когато теоретици, анализатори и наблюдатели вече са единодушни, че макар и да е родено от живота, движението „Окупирай” засега няма особени шансове да променя живота. У нас обаче – изненада! изненада! – то събори правителството. Чуждестранните вестници обясниха причината за оставката с шаблонната фраза „протести, предизвикани от рестриктивните мерки на правителството”. Макар и невярно, това обяснение е разбираемото за западната аудитория. Представяте ли си, ако бяха написали истината: Българското правителство подаде оставка, защото премиерът не можа да понесе гледката на капки кръв върху неговия асфалт, пролети – от кого? - неговото правителство.

Ако идеята „Окупирай” има шанса да победи в една отделно взета страна (по известната фраза на Ленин за комунизма), то тази страна се очертава да е нашата. След като доказахме, че социализмът може да не е социален, а демокрацията може да не е демократична, ние сме на път да докажем, че едно по света романтично движение у нас може да бъде доста прагматично. Защо точно у нас? Ето защо:

Защото у нас бедността е по-широка и по-дълбока, отколкото на други места. Тук готовите да окупират са наистина 99-те процента. А богатството на единия процент е не само голямо, но и срамно придобито. Тук гневът от несправедливото притежание на благата не е теоретичен като в Ню Йорк. Тук не е нужно Ноам Чомски да ни обяснява къде се е издънил капитализмът. Тук сме свидетели на грабежа, той се случва пред очите ни. Нашата погнуса е конкретна, всеки българин, който не може да си плати тока, може да посочи с име местния мосю дьо Карабас, който престъпно е завладял селото, града, морската столица.

Защото у нас депутатите не са народни представители. Те не представляват дори себе си, камо ли интересите на избралия ги народ. Те покорно представляват лидера си, който пък представлява интересите на нечие най-голямо и най-съмнително богатство. Двупартийната система, която по света се възприема като най-изпитаната за добро управление, у нас изглежда така: от една страна е народът, от другата страна са всички партии накуп. Затова сега улицата крещи от името на първата страна и не иска да има нищо общо с когото и да било от втората.

Защото у нас институциите не работят. Те само се разрастват. Българските институции живеят някакъв свой собствен живот, в който гражданите са излишни. Чиновниците са толкова заети с вътрешни борби, че гражданите им пречим. Механизъм за поставянето на точния човек на точното място няма, затова се налага администрацията да запълва времето си с демонстриране на кучешка преданост, слухтене, скатаване, доноси, ведомствено групиране и прегрупиране, така че за постигането на цели и за обслужването на граждани не остават ни време, ни сили.

Защото у нас трите стълба, на които се крепи гаранцията за демокрация, са паянтови. Честни избори, независими медии и работеща съдебна система - и трите са под съмнение. Демокрацията не е просто и само липса на диктатура, тоталитаризъм или комунизъм, както се опитват да ни лъжат повече от две десетилетия. Демокрацията е работа. Тази работа се върши с инструменти и основните в комплекта са честните избори, независимите медии и работещата съдебна система. Ако липсват определенията „честни, независими и работеща”, то значи, че инструментите вършат някаква (нечия) друга работа, но не и демократична (в полза на обществения интерес) дейност.

Защото суетата на премиера в оставка е по-голяма от всички други негови качества, взети заедно. Железният Бойко Борисов падна по-изненадващо и по-бързо и от Желязната завеса. „Заради каквото си се въздигнал, поради това и ще се свлечеш.” В случая – народната любов. Бойко Борисов не можа да понесе, че протестиращите не са единни в любовта си към него. „Който ме обича и уважава, да се прибере вкъщи.” Не „който иска да си решим проблемите с мир и разум”, а „който ме обича и уважава”. България съществува, за да обича Бойко Борисов. Не Борисов съществува заради България – иначе защо я изостави толкова бързо, лесно и безотговорно? „Ще се видим на изборите.” Подтекстът: там ще ми се извините. В България силата се мери с печеленето на избори, не с носенето на отговорност. „Той е прост и ний сме прости, затова се разбираме.”

Сред бунта на „Окупирай Уолстрийт” някой си Преподобният Били въведе възглас „Революя!” Кръстоска на „революция” с „алилуя”.  Въздайте възхвала на революцията! В западния свят движението на гнева постигна най-много това – въздаване на възхвала на ценности, които все повече се отдалечават. При нас обаче то постигна такава алилуйщина, че сега се чуди как да се справи. Според теорията обстановката е революционна тогава, когато горе властта повече не може, а долу народът повече не иска. Е, и тук сме наобратно – властта горе вече не иска, а народът долу повече не може. Да не си на мястото на президента тези дни, той търси най-дефицитното нещо у нас – някой, който и може, и иска.