КАКВО НЯМА ДА НАПРАВИ СЛУЖЕБНОТО ПРАВИТЕЛСТВО

Никой, в това число и самите членове на новото служебно правителство, не знае какво ще направи това правителство в предоставеният му отрязък от време. Това, което знаем, са само негови заявени намерения, които могат да станат действителност, а могат и да не станат. Финансовият му министър, например, обеща да мисли как да повиши доходите на населението. Възможно е и да помисли.

Всъщност, почти сигурно е, че ще помисли поне за доходите на част от населението, а именно собствените си. Но при положение, че милиони представители на това население мислят същото от сутрин до вечер, няколко човекодни мислене в повече просто няма да се усетят.

Затова нека поговорим за неща, което новото правителство няма да направи. Те поне са сигурни.

Едно от нещата, което това правителство няма да направи, е да промени избирателния закон. Няма да го направи не защото не иска, а защото парламентът е разпуснат и то няма възможност за законодателни промени.

Когато се точеха процедурите по съставяне на правителство една от парламентарно представените партии, ДСБ, предложи на президента да използува мандата й за целта, за да може настоящото правителство да работи до края на мандата и да ползва услугите на Народното събрание. Тогава можеше да се промени избирателния закон. Не става дума за такива епохални промени, като замяна на пропорционалната избирателна система с мажоритарна. Дори съвсем дребни биха свършили работа. Например, възстановяването на преференциалния вот, който правителството на ГЕРБ успя да премахне малко преди да премахнат самото него. При това, с разумен праг, позволяващ този вот да е ефективен. Сиреч, избирателите да имат възможност да преподреждат партийните листи.

Преференциалният вот е един от съвсем малкото достъпни нам инструменти на пряката демокрация, за която улицата крещи вече месец.

Полезно би било и въвеждането на допълнителна бюлетина, с която се гласува против всички. На нея би могло да пише: „Не се чувствувам политически представен от никоя от предлаганите партии!” Или: "Желая промяна на политическата система!”

Така би могло да се преброи колко е мълчаливото мнозинство, за което се е загрижил друг член на правителството. „Мълчаливо мнозинство" е израз, употребен от един американски президент по време на Виетнамската война. Не знаем какво си е мислело американското мълчаливо мнозинство тогава. Но мнозинството от днешното българско мълчаливо мнозинство, изглежда, е на същото мнение, като крещящото по улиците малцинство. Социологическите проучвания го показват.

Така служебното правителство няма да отговори в никаква степен на желанието на хората за промени в политическата система. С други думи, няма да изпусне част от парата, за да намали политическото напрежение. Очевидно безименният автор на това правителство, криещ се зад президента, желае единствено възпроизводството на сегашната такава. Това вместо да разреши, или поне намали донякъде противоречията между гражданство и политическа класа, ги замита под килима. С което ги прави неразрешими.

Замитането на проблемите под килима винаги води до един и същ резултат – след време те се проявяват отново в още по-остра форма. Историята, от която никой не се учи, е пълна с примери за това.

Преди двеста години, например, Франция била в тежко финансово положение. Държавата била затънала в дългове, а аристокрацията, изпълняваща успешно функцията на днешната олигархия в България, искала още и още. Кралят, който бил случайна и компромисна фигура, също като днешния Президент на България, искал да обложи с данък аристокрацията и духовенството, но те били категорично против. И кралят клекнал. Опитал се да замете проблема под килима. Накрая, както знаем, работата стигнала до революция и рязане на глави.

Когато машината за рязане на глави заработи, тя се води от собствена логика и представи за ефективност. В резултат се търкалят глави както на виновни, така и на невинни, че дори и такива на хората, които са я пуснали в действие.

Разбира се, това днес в България не може да се случи. Живеем в двадесет и първи век, все пак. Говорим всичко това само за да плашим президента Плевнелиев.

И все пак, като се замислим...

През осемнадесети век Франция е била най-културната, развита и богата страна в Европа. Водеща страна, с други думи. Което тогава е означавало и в света. А самият осемнадесети век е векът на Просвещението, в който Разумът е бил поставен на пиедестал като най-велика ценност. И все пак се е случило всичко това.

Пък ние сме културна периферия на Европа. А двадесет и първи век е само век на високите технологии.

Ако разчитате на тях, грешите.