Документално за Радой Ралин/Държавна сигурност,ком, Христо Христов/

Документалната книга на Таня Стоянова и Стефан Стоянов „Радой – смутителят на реда и тоягата на властта“ (Издателство „Изток-Запад", 2013) е важна за мен не само заради публикувания за пръв път огромен документален масив за репресиите на Държавна сигурност през 1950-те – 1980-те години на ХХ век срещу хората на изкуството в Народната република България. И тези репресии до голяма степен успяваха и успяват – хората на изкуството стават все по-малко, все по-самотни, все по-мълчаливи „на свечеряване в литературата“, както писа неотдавна Георги Мишев. Впрочем, изкуството никога не е било, няма и да бъде масово чудо. В лабиринта от тоталитарсоциалистически безизходици, в началото на които неизменно стоеше: „Вход забранен!“ – Радой въпреки всичко намираше изход – да не бъде никога неутрален.

Възстановявайки, чрез многотърпеливо проучване на редица литерни дела унищоженото доживотно Дело за оперативно наблюдение на Радой Ралин – под кодовото название „Козел“, трудът на Таня Стоянова и Стефан Стоянов отнема аргументите на Ралиновите неуморни хулители, които твърдяха и днес продължават да твърдят, - вижте напр. сайта „Книги news“, че Радой бил „официалният дисидент“, „царски шут“, луд, комуто било „позволявано“ да говори, за да изпуска парата на народното недоволство. Ченгесарският полковник Цвятко Цветков се опияняваше от тайната си власт над хорските съдби, твърдейки цинично, че унищожаването на Ралиновото досие било „нормална технологична процедура”. За да подпъхне и внуши подличко, без да го изрича гласно, че бившият ремсист, участвал в съпротивата, едва ли не е сътрудничил на службите.

Онези, които твърдяха и продължават да твърдят, че Радой Ралин бил едва ли не шутовската част от тоягата на властта, след книгата на Таня и Стефан Стоянови вече нямат аргументи. Преди години ми бяха подхвърлили цяла брошура от някои си Любомир Жарин, пълна с хули срещу Радой. Хвърлих я в коша. А трябваше да я запазя. Защото тя беше най-изразителна илюстрация на ембематичната Ралинова епиграма „О, доносничество, ти велико средство,/ що запазваш сатиричното наследство“. Както, впрочем, и пасквилът на генерала от ДС Богомил Райнов „Писмо от мъртвец“. В тази книга той – синът на Николай Райнов, да Николай Райнов – авторът на класическите „Богомилски легенди“, „Очите на Арабия“, но и един от главните свидетели заедно с Крум Кюлявков – на позорния „народен съд“ срещу 101 писатели, художници, журналисти, всъщност старателно написа собствения си реквием.

Радой не проявяваше абсолютно никакъв интерес към досието си, нито пък към своите доносители и хулители. За едного от тях казваше: „Аз този писател не го чета. Той така осра ковчега си, че сега как ще легне в него“. Толкова.

Радой знаеше: „популярността на всеки му създават враговете“ – и предано и строго си вървеше по пътя. Дано книгата на Таня и на Стефан достигне до повече млади българи, за които Радой Ралин днес вече не е дори паметник, не е площад. Радой наистина познаваше цяла България, но България дали го познава? Стиховете му са самоучител по свобода, ала за нищите духом свободата е бреме. Най-голямата репресия срещу един народ е съзнателно отглежданото невежеството; насаждането на безпаметство сред гора от паметници.

Не случайно Радой често казваше: простащината е единствената възможна форма на свобода. Да сте чули около 90-годишнината на Радой през миналата 2012 година (същинската му рождена дата е 23 април 1922 г.) да са се появили негови книги, освен томчето с интервюта „Вървя си по пътя“ на Издателство „Балкани“ – отминато впрочем с почти пълно мълчание. Недопустимо е в тези предизборни дни използването на Ралиновото творчество като афиш за националистическа пропаганда от Национал-демократическата партия на Капка Георгиева и внука на Радой – Димитър Стоянов. Национализмът е патриотарство, което няма нищо общо с патриотизма. Нещо повече – национализмът е антихуманизъм – казваше високо и ясно Радой.

Предложих на Сливен – градът, който той смяташе за свой роден, но категорично не прие през 1983 г. почетното гражданство – да отбележат Ралиновата годишнина. Пълно мълчание, никакъв отзвук. Случайно ли Радой повтаряше през годините: „Аз съм един унищожен писател и един убит сатирик“. Случайно ли написа в емблематичното си стихотворение „Матерните“, което даде заглавието на най-Ралиновата книга, съставена от Борис Христов:

Любезните царски джелати
честитяват ми всяко отроче
и кръщават го с паметно име,
след което му вземат главата...
Защото цар Ирод милее
за застрашената своя държава.

Продължавам да твърдя: осъществяването на филмовия сценарий „Аз съм Левски“ – който така и не стигна до своите зрители, но който Радой смяташе дело на живота си, би било по-изразителен паметник от бронзовата фигура пред „Била“.

ДС следеше Радой Ралин, следи го и сега – в отвъдното. Показвал ми е Александър Бешков прозореца на една сграда срещу дома на Радой, откъдето го следели. Следяха го и когато идваше в Института за литература. През 1984 г. имахме там едни литературни четвъртъци, на които канехме Александър Геров, неизменно придружаван от Тамара Герова, Гочо Гочев, Радой Ралин. След срещата с Радой бях поканен на „профилактична беседа“ в централата на МВР на „Шести септември“. Поискаха да им обясня „защо каним все такива хора“; да предам записите от литературната анкета с Радой, разпитваха за Атанас Натев, Искра Панова, Клементина Иванова, Светлозар Игов, предлагайки да ми „помогнат“ да защитя голям докторат – само ако им предам записите. Записите не предадох. „Голям доктор“ така и не станах. Забравил съм името на онзи майор от МВР, който вежливо заплашително ме подтикваше към доносителство. Единият от информаторите за институтските литературни четвъртъци е покойник, другата си пенсионерства мирно и тихо във Франция. Ако в архивите на Комисията по досиетата съществува Литерно дело на Института за литература, би ми любопитно да го прочета. Защото знам с какви наказателни процедури завърши разговорът за поезията през 1974 г. в сп. „Литературна мисъл“, на който е поканен и Борис Делчев – един от близките приятели на Радой. Или по-късно как Любомир Левчев дойде в института с целия Управителен съвет на Съюза на писателите, за да разгроми „История на българската литература“ от Светлозар Игов далече преди отпечатването й през 1990 г. като некласова, „формалистична“ и да нарече Института за литература „бомбоубежище“.

Книгата на Таня и Стефан представя в над 700 страници абсурдизмът на тоталитарсоциалистическото безвремие в Народната република България. Една книга, която наистина не ние четем, а тя ни чете и все по-внимателно ще ни чете. Прави впечатление изключително богатия илюстративен материал. Там в групови снимки са запечатани и ликовете на ДС-агенти – например агент Димитър, които минаваше за особено близък приятел и неделен събеседник на Радой. Илюстрация на несъвместимости.

Преди време вече бившият председател на Фондация „Конрад Аденауер“ в България Андреас фон Белов ме попита: кои са моралните авторитети в днешната българска литература. Споменах Радой Ралин, Блага Димитрова, Ивайло Петров, Борис Христов, Димитър Коруджиев. За мен Радой Ралин е нещо повече от морален авторитет. Той е човекът-институция. Но, ако у нас институциите обикновено са високи, далечни на хората места за необщуване, плуралистичната философия на Радой поддържаше – там, долу, на улицата - катадневно живо и жизнено общественото кръвообръщение. Замряло днес в социална апатия, избиваща в краен, креслив, несмислен атакаджийски радикализъм и лутане от митинг на митинг, от партия в партия...

На добър час на книгата и дано стигнат нейните документални истини до повече млади българи, за да проумеят, че свободата е наистина насъщна като хляба, че днешния им протестен апостроф на Яворов: „Две хубави уши, душата на ченге“ не е от онзи ден и вчера.