“Тотемът на вълка. Неполитическото”

             На пръв поглед заглавието на книгата на Пламен Антов е странно като самата нея и сякаш че напуска литературно поле и ни тегли към някакви културологически реалии, но в никакъв случая като някаква повърхностна народопсихология…

Но поезията /в първата част/ съвместява и това – ако се вярва на Хайдегер, дори превъзхожда философията първо с усета за език, второ: със същностното  отшелническо битие във всеобхватната логорея на езика…

 

 

Заглавието напомня още тип заглавия от рода на “името на розата”, подсказвайки, че  знакът заменя и обсебва означеното “нещо” и сам се превръща в реалност, която обитаваме… Знаците /тотемите/ не са нещо безучастно, така и този свят на  бляна, към който се е запътил “самотният пешеходец”, чийто прегърбена сянка е на хиляди години, метната като мост между изтока и запада, и макар да изглежда имагинерен, виртуалният свят, към който върви,  всъщност определя поведението му… Накъде отиваме? На изток, докато стигнем залеза, по парадоксалната логика на “пешеходеца”; кой пешеходецът, някакъв Одисей без посока ли?...

            От друга страна дали “неполитическото” е толкова неполитическо, /тоест херметизмът е реакция на политическото пак, Яворовата Нирвана е най-политическото му стихотворение, в тая стихосбирка Яворов присъства осезаемо…/; по детски безпомощни сме пред политическото /USA е заглавието на това стихотверие/ , също както пред червендалестия дебил на класа, който изяжда закуските на по-слаботелесните… Същата безпомощност виждаме и при провинциалния поет, който се задушава в собствената си кожа…

 

     Или още по-нататък:

 

            Политическите Фрагменти, които следват стихотворенията са определени жанрово от автора ето така:относно жанровата природа на тези записки.  Задачата е да се сведе усилието до възможния минимум. Да остане само гледката в прозореца, стъклото да бъде разбито и изхвърлено…

            Природата присъства във фрагментите като възможен изход от политическото; но това е не е сладникавата природа на лустросаните фототапетните пейзажи /и пак яворовото “их, опустяло!”/,  тя е сурова реалност, в която човешките митове изветряват, особено верските предразсъдъци, които ни пречат да видим непосредствено Природата; пантеизмът струи през тези фрагменти, култа към простотата, бедността, в социален план и не само – защото по скоро камила ще мине през иглено ухо, отколкото богатият да влезе в рая… Раят  в случая /свободата/ е самолишеността от робуването на облагите; продажбата на свободата е също семиотична операция – финикийският знак заменя възможността да гледаш направо в гледката;  така е: творецът не трябва да служи на богатството /Р. Барт/…

            Вълците са амбивалентен образ, те могат да означа/ва/т всичко…

           

            О-чудненият свят на тази стихосбирка, струва ми се, е съзнателно търсен. същевременно тя е дълбоко българска – показвайки една погнуса от ставащото-тук и сега, невъзможността личността да се самонаправи, сред континиума на българското, сред тая повилняла сбир на вълци и кози… Мисля, че това е трагическа равносметка в движение, па макар и вървенето към … неясния обект на желанието да не спира. Редно е аз да спра – прекаленото обговаряне на литературата я профанизира, а мисля че Антов май е тръгнал в обратната посока…