Антикомунизмът като изява на хуманизма в съвременния свят

Тази статия беше качена още на 18 май, както показва и нейната датировка, но съм пропуснал да я активирам. Извинявам се на автора за което.

Е. С.

Ако е достойно днес да бъдеш антифашист, то нека ми обясни някой защо не е достойно да бъдеш антикомунист. Едвин Сугарев                                                                                                     

            Левичари твърдят, че антикомунизмът вече не е на дневен ред, минало му било времето. Да се поставя знак на равенство между комунизма и фашизма (разбирай нацизма) било неморално и исторически невярно. А изявлението на Збигнев Бжежински за нацизма и комунизма, като  двата рецидива на варварството в двадесетия век, било грубо тенденциозно.

            Десетилетия наред фашизмът беше подробно изследван, обсъждан и разобличаван. Идеологията му - отречена, практиката – осъдена. След процеса в Нюрнберг срещу главните нацистки военнопрестъпници последваха стотици други в цяла Западна Европа. Холокостът занимава и днес световната мисъл и съвест. Концентрационни лагери и душегубки се превърнаха в музеи, за да не бъдат забравени страданията на жертвите и жестокостта на палачите.

            През същото време в комунистическите страни не можеше да се публикува нищо срещу системата с присъщото й насилие, безправие и беззаконие, като изключим някои нелегални издания с ограничен кръг на въздействие. Едва по време на „перестройката” в СССР списание „Огоньок” можа да публикува следното: „За 12 години нацизъм в концлагерите загиват 12 милиона души, от тях по-малко от милион немци.  За първите 7 години съветска власт, според различни източници, ние губим от 17 до 25 милиона, а общото число на убити в различни „мероприятия” е 66 милиона. Боим се от употребата на тази дума, но ако в Германия е имало фашизъм, как да назовем извършеното у нас?”(брой 12, 1990).

            След Десети ноември и у нас се появиха издания с обективна оценка на комунистическия режим, на органичните му недъзи и престъпленията. Сред авторите им са професори като Диню Шарланов, Георги Фотев, Ивайло Знеполски, Тодор Балкански, писатели и журналисти като Христо Троански, Васил Станилов, Христо Христов, Петко Огойски и др. Появиха се на книжния ни пазар  книги с изключителен аналитичен и изобличитгелен заряд, като „Задочни репортажи” на писателя Георги Марков” и „Психология на комунизма” на философа-емигрант проф. Асен Игнатов. Запознахме се с потресаващи подробности за болшевишкия режим в книгите на  руски автори като Зинаида Гипиус, Александър Солженицин, Виктор Суворов, Игор Бунич, Александър Яковлев... Ще предложа на читателя няколко характерни цитата.

            Зинаида Гипиус  в „Петербургски дневници (1914-1918)” за т. нар. Велика октомврийска социалистическа революция: „Ах какви отвратителни, черни, страшни и срамни дни... Всичко трябва да се знае. Завлекли изранения женски баталион (защитник на Зимния дворец, б.м.) в Петропавловската казарма и там поголовно ги изнасилили... Хранят животните в зоологическата градина с трупове на разстреляни хора... Разфасоват тела на убити и ги продават на пазара като телешко.”

            Игор Бунич в „Операция „Буря”: „Може би човешката цивилизация се изправя на крака поради това, че двамата кървави диктатори, проникнати от сходните човеконенавистни идеи на болшевизма и нацизма, се хващат гуша за гуша, а не тръгват рамо до рамо”.

            Александър Яковлев  в „Здрач”: „Ленин е най-яркият представител на теорията и практиката на държавния тероризъм от ХХ век.” За Яковлев болшевизмът е „соцалната болест на този век, режим на абсурда”.

            Виктор Суворов във „Взимам си думите назад”: „Срещу собствения си народ войските на SS не са извършили и една стотна  от онова, което са сторили доблестните ни чекисти спрямо народите на СССР.”

            Бихме могли да прибавим и записаното от проф. Асен Игнатов в „Психология на комунизма”: „Нацистите са ученици на комунистите. В известен смисъл комунизмът служи за образец на нацистите. И двете течения се коренят в особеностите на посредствения масов човек.”

            От всичко казано и написано на тази тема през последните десетилетия става ясно, че комунистическият режим далеч изпреварва нацисткия с мащаба на потисничеството и на злодеянията си. Изумява и стряска  броят на смъртните присъди на т.нар. Народен съд у нас, многократно по-голям от броя на смъртните присъди в Нюрнберг и провинциалните съдилища в Германия.                                           

            Бихме могли да прибавим и някои същностни характеристики на нашенския комунизъм - безвремие на уравниловка, готованщина, безотговорност и безстопанственост. Половината стоки на пазара дефицитни, а магазинерите – сред най-заможните и тачени хора. Половината урожай гние на полето или бива окраден. Единствено средство за модернизация на производството  -  научно-техническият шпионаж. Промишлени гиганти, които трупат загуби всяка година. Държавни контрабандни канали по границите (преминали по-късно в частни ръце и използвани до днес). Купони за насъщни хранителни продукти, като през гладните военни години. Комунистическата партия-държава бе заприличала на акционерно дружество с предмет на дейност експлоатация на властта. Номенклатурата получаваше лъвския пай от дивидентите, а за дребните акционери – каквото остане. Парадоксален, но закономерен край: чрез милиардните заеми издръжката на социализма се пое от западния капитал.

            Комунистическият режим бе по-тотален от фашисткия, защото бе одържавил средствата за производство и ограничил частната собственост – гарант за икономическата и политическа независимост на гражданина. Такъв режим устройваше мнозина, но се оказа нежизнеспособен. Безнадеждно заболял, накрая се спомина.                                                                                                                          Но ретроносталгията е налице. Мнозина замениха неосъществимото „светло бъдеще” с измисленото „светло минало”. Ще потвърдя изводите в университетския сборник „Минало несвършващо”. И по-специално -  почти единодушното одобрение на Живков сред мюсюлманите. На 17 август 1997 година бившият държавен глава бе поканен на традиционния събор на българомохамеданите в Юндола, община Велинград. На другия ден вестник „Труд” информира на първа страница: „Пищно посрещане устрои вчера слънчева Юндола на Тодор Живков...Яките бодигардове едва успяваха да го опазят от множеството протегнати ръце, които искаха само да го докоснат”. Беше цитирана и кореспонденция на руски журналист, който заявяваше: „Хиляди хора приветстваха в лицето на Живков своята щастлива младост.”

            Като отчитам тук  журналистическата слабост към преувеличението и сензацията, ще отбележа, че мнозинството от местното население прие почтително високия гост. Същият, под чието ръководство то бе натикано насила в текезесетата, а след това и насила преименувано. Имаше бунтове, осъдени на затвор, човешки жертви и от двете страни. А след Десети ноември и многолюдни протести срещу насилието. Застанал пред хората, над чието име, вяра и съвест бе издевателствал, Живков не произнесе от трибуната нито дума за ония мрачни събития, не поиска прошка за преживяното унижение и страдание. Но и  никой не му го напомни и не му потърси отговорност.

            Ретроносталгията е свидетелство за недовършената работа на българския антикомунизъм. Едно от обясненията е заложено в книгата на проф. Ивайло Знеполски „Българският комунизъм - социокултурни черти и властова територия”: „Принципите  на комунистическия режим са проникнали дълбоко в съкровената същност на хората и са ги формирали по свой модел... Неблагополучията на българския преход са следствие най-вече на неблагополучията с човешкия фактор – увреждане на няколко поколения, израсли при комунизма.”

            Ако прекалявам с цитатите, то е, за да обърна вниманието на читателя върху споменатите автори и книги.              

            Ще приключа с друг цитат от книгата на проф. Знеполски: „След 1989 г. декоративният комунизъм в много случаи бе подменен от поведението на декоративен антикомунизъм, като форма на търсене на нов житейски шанс.”

            Антикомунизмът е ярка изява на хуманизма в съвременното общество. Но има ли хуманна идея, която хора да не са изкористили? Във възникналия дебат демократът трябва да запази самообладание, да използва единствено наличните рационални аргументи, за да не заприлича на догматичните си и фанатични противници. Да се опълчиш с достойнство и чест срещу варварството в двадесетия век, за да не се повтори – това е мисията на хуманиста в съвременния свят.