Погнуса

            “Погнусата” е заглавието на романа, с който е известен  философът Сартр като писател /освен още с прословутата реплика от пиесата му… “адът – това са другите”/; “погнусата” фиксира едно екзистенциално състояние,  което в “Митът за Сизиф” на Камю е препотвърдено като “битуване в абсурда”, “гадене”…  

`           И двамата са атеисти:  Камю определя тази своята етична  позиция като “по-трудно е да бъдеш светец без бог”,  Сартр като апологет на нищото:   “съществуването предхожда същността”.  И двамата са номинирани за Нобел за литература, като Сартр я отказва. Разбира се, в литературно и философско отношение преди тях стои повестта “Записки от подземието”, записките на парадоксалиста, на Достоевски /оказало влияние и върху Ницше, между впрочем.../. И тримата в началото на живота симпатизират на левичарските идеи, след което стават яростни критици на това “учение”. Епизодът на заиграването на Сартр с маоизма не е толкова определящ за възгледите му.

            И все пак: едно е да си интелектуалец в Париж, съвсем различно е да си интелигент в руските условия, за родните да не говорим… Но това между другото.

            Къде сме ние? Вероятно Ем. Станев най-добре е представил средата, в която се оформя и вирее българската интелигенция; но “ погнусата” от българския начин на живот я има най-ясно при Яворов, а и при Ботев, който е бил наясно що за “народ” сме; разбира се “погнусата”, “гаденето” не  е просто депресия, апатия и пр., става дума за фундаменталната трагична пред-определеност на личното битие на свестния и мислещ българин, ако така можем определим мъничката социална група, която е изтребвана от упрваляваща българска класа с всякакви средства; за биографичният архетип на българския интелигент, внедрен в масовото съзнание - “творецът трябва да страда, да гладува, да умре, да бъде признат…”, ето това е хоризонта на масовото лумпенизирано очакване от личността, а такова “безсмъртие” я и очаква в общата, твърде бързо изветряваща, памет…

Битувайки в такъв режим на колективна несъзнателност,  творческата личност неминуемо бива смазана и унищожена /твърде често буквално/. Освен конформистка перспектива, другата перспектива е емиграция /често пъти вътрешна/;  нека припомним, че голяма част най-доброто в българската литература е писано в чужбина – дали това е защото странството дава една културологична оптика, или просто отвращението от милите родни картинки, просто е туширано от носталгията? Достойна ли е обаче тази Българийка за носталгия? Не се ли умиляваме прекалено пред “красотите” и “вековната история”, а оставяме важните неща да гният в безсмислието на обществения живот, в който сме потопени?

            Разбира се, като гледаме какво става сега около нас, как се възпроизвеждат старите стереотипи и манталитети, усещането е за непроменимост и вечен застой на българското битие, за потъване в лепкавото мочурище на социалния ни живот, за шибания идиотизиращ хюбрис на българското, за  какво ли не…

            Поврага! Непоносимо е това, което се случва тия дни в парламента и медийното пространство… Същисани и изумени гледаме пошлия цирк на това как червените кхмери  нагло и самодоволно делят страната като баница на кьорсофра, как като мазна пяна изплуваха безотговорните фактори на нашия живот, единосъщата лумпенска измет, който вкара и циничния безотговорен глист Сидеров и фъшкиите му в парламента, за ни ходи днес по главите и нервите; развихрят се пак агентите на ДС от ДПС, БСП/к/ и всякаква там мундщрована крадлива комунистическа сволоч; да, отново се връщат старите курви във Външно, отново комунистически шапкари, отново замърсен ефир от тъпотията на Мая Манолова, Илияна Йотова, Корумбашев, Миков, руменовците, кънчовците, мънчовците, спортни галфони, eкарисажни псевдоинтелектуалци, рабфагаджии по философия, шопарски лобита, непукистите, комсомолско-комуноидни курешки и гнилоч, блъвната от мръсния отходен канал, ни залива и удавя всякаква надежда за смислен живот…

            Не става дума само за това, че огромната /по-качествена/ част от хората е непредставена,  то и досега нямаше адекватно представителство, но сега пък като гледаме самодоволните тепегьози, ненавистните рубладжии, как безапелационно се разпореждат с ресурса на суверена като с бащиния, как си ръкостискат и опипават с мазни длани, как им светят вампирски очички, си викаме “вървете в ада”, червени уроди!!!

            Само че ада отдавна е тук, на тия печални 111 хил.кв.км земна площ, отдавна комунистическата воня е просмукала пространството и отровила земята като бойно отровно вещество…

             Ами това е – думите са излишни, те просто липсват да изразят отвращението и потреса…

            Може би трябва да изригнем оная колосална попържня на вазовия Мунчо, единствения луд, който се е осмелил да протестира? Нулева толератност към мерзавците! Да излизаме на площада и да ги смъкваме тия, преди да са опоскат държавата до кост, баламосвайки хората с ферментирали комунистически лъжи!

            Гнус!  Абсолютна гнус!