Къде свършва евроинтеграцията?

Спорът за крайната точка на евроинтеграцията си остава актуална разделителна линия в европейската политика независимо от непрестанния фокус върху справянето с кризата в съюза. На пръв поглед неговата острота се притъпи в търсене на прагматични решения на ситуацията и много хора бяха склонни да приемат каквото и да е стига да спре паниката. Вярно е, че дебатът през последните години беше за повече или по-малко интеграция. В крайна сметка първото предпочитание надделя, но това не означава необратима и безкрайна хармонизация. По-скоро бе избран вариант, който спасява конструкцията с минимум сближаване. За повече елитите не са съвсем сигурни, а гражданите неубедени. Сега обаче навлизаме в нова фаза. Вървим от разговор за реакциите на кризата към разговор за бъдещето на „стария континент“. Фазата на паническото овладяване отмина и все по-трайно се разполагаме в така необходимия дебат за това накъде и как трябва да се запъти Европа.

Противно на повечето възприятия кризата в еврозоната ни дава по-скоро доказателства, че интеграцията е всъщност процес на постоянно договаряне, в което няма предопределена крайна точка. Примерите за това са доста. Дискусията за банковия съюз постоянно сменя елементите си в зависимост от пазарния и политическия натиск. Например, засега отпадна един от доскоро считаните за неизбежни елементи – паневропейска схема за гарантиране на депозитите. Първоначално той беше описан като неизменен стълб на новата конструкция, но неговата цена и притесненията от допълнително „изтичане“ на правомощия го стопира. Съгласие към момента има единствено за новата надзорна рамка на банките, която ще бъде поверена на европейската централна банка и то основно, заради широката подкрепа за идеята, че глобалната криза е продукт на лоши регулации и надзор. Съвсем бавно напредва работата по втория елемент – системата за затваряне на провалени финансови институции. На практика в момента е невъзможно да се предвиди къде точно ще приключи цялото начинание.

Друг подобен пример са напъните за сближаване на икономическите политики, които датират още от 60-те години на миналия век, но са все така далеч от осъществяване, макар да има известно движение в тази посока. Реторика в тази посока се чува още от годините на европейската система за плащания и с малко затихвания продължава. За толкова време основното, което се случи е повече наблюдение и препоръки относно различни „макроикономически дисбаланси“ и постепенно затягане на критериите от Маастрихт. Макар натискът да се засилва вероятността от подобно сближаване остава далечна перспектива. Още един интересен пример е задържането на хармонизирането на материалното криминално право по простата причина, че държавите продължават да имат естествени различия при дефинирането на това кое е престъпление и кое не, кое е морално и кое не. Вярно е, че някои трансгранични деяния и наказания са обект на хармонизация, но това ще бъде „външната граница“ на интеграцията в тази област за дълго време.

Вярно е, че според федералистите европейския процес има скрит интеграционен код. При него нещата така се случват, че една вълна от интеграция води почти автоматично до следваща. Например, ако направите единен пазар ще трябва да хармонизирате стандарти, после ще трябва да сближите социални политики, за да има относително „равни условия и липса на пречки“ за свободно движение и т.н. Историята на последните десетилетия наистина показва съществуването на подобна динамика, но тя не е автоматична и варира според поведението на страните-членки. Поради различни национални калкулации единният пазар остава слабо интегриран по отношение на услугите и това много трудно ще се промени през идните години на свиваща се икономическа активност. Социалната политика си остава „свещена крава“ за отделните страни-членки, защото е самата сърцевина на способността им да управляват, а и по тази тема има истински различни философии в конфликт и непрестанно противостоене.

Тези препятствия пред автоматичната интеграция се допълват от още две неща. Първото е, че гражданите на все повече европейски държави продължават да изискват от своите политици решения на проблеми и публични блага и имат скептично отношение, основателно или не, към способността на съюза да ги предоставя. Те трябва да бъдат отново убедени в ползите и това прави интеграцията по-бавна и трудна. Второто е, че все повече политици разбират една от големите политически клопки на глобализацията. Споделеният суверенитет носи ползи, но и отнема инструменти за управление. По този начин те все по-често изпадат в ситуации, в които нямат много възможности за реакция, дори когато знаят какво трябва да се направи. Но политическата цена си остава за тях и за да не си загубят работата са все повече принудени да мислят кой прерогатив отлита към Брюксел и кой не.