АЕЦ „Дебилене” или “Непосилната лекота” на безсмислието[*]

Едно време в прогимназията се преподаваше … “селско стопанство”. Нали по едно време щеше да се заличава разликата между града и селото. Старанието в тази насока даде плодоносен резултат за днешния вид на София и на някои други населени места – до такава степен, че днес мисълта да зарежеш столицата изглежда привлекателна.

“Лактационна млечност на дойна крава.” – писукаше призивно учителката (тогава другарка). Трябваше да сме подготвени за бъдещето, когато неизбежно щяхме да се натъкнем на дойна крава. И тогава с тихо удовлетворение да изчислим лактационната й млечност.

Оценката по този “предмет” също беше важна, защото влизаше в дипломата за гимназия. А максимална оценка трудно ще постигне ученик, който не участва в кръжока по цветарство. Това ни намекна другарката. Както часовете по селско стопанство, така и кръжокът по цветарство, не ме обогати с някакви реални знания. Не ми ги и предостави чрез разумна практика. Само породи съмнение в смисъла на заниманието. Че такъв поначало липсва, се разбра, когато отнякъде дойдоха да снимат “дейността” ни. Другарката ни каза да преместим разни саксии на около 15-20 метра. Преместихме ги. Човекът пристигна и тогава тя ни нареди да ги върнем обратно. Компютри и компоти. Докато го правехме, фотоапаратът щракаше, сякаш за да увековечи безсмислието на инициативата и да я съхрани за поколенията. Всъщност снимките не биха могли да уловят това безсмислие. Ако ги гледа човек, ще си каже – е, децата преместват растения, може би ги сортират, може би току що са ги посадили. Как би могъл да допусне каква е предисторията. А може би учителката е трябвало да демонстрира или поне да имитира дейност, с което да оправдае вероятно възнаграждение за кръжока. Или просто да придаде смисъл там, където той липсва.

“Несмислено свят светува.” – казваше баба ми. Права е била. Не е невъзможно да се живее без мисъл при наличието на телевизия и вестници. Те ти спестяват мисълта.

Преди години в тема по история на кандидат-студент се открои проникновение, че в Априлското въстание участвали мъже, жени и деца, за да се покаже масовостта. Пред кого и защо. Просто така. Загадка. Дълбоко трябва да се е вбила тази масовост в главата на човека. Толкова надълбоко, че с “непосилна лекота” да изтръгне асоциация като за ленински съботник или за манифестация.

Сега си давам сметка, че когато целта е не да вършиш нормални и полезни неща, а само да ги имитираш, няма как дефектите да не се мултиплицират. Бавно, но сигурно. Друго нагледно доказателство е българското образование. Както вълните дълбаят скалата, така и то, милото, “дълба” в мозъка на хиляди ученици. И продължава – неумолимо като природна стихия. Само то ли.

Какво послание отправя към подрастващите безцелното преместване на саксии.  А това – да се измерва стая с кибритени клечки. Каква е ползата да се вършат безсмислени неща. Как се мотивира безсмислието или откровената тъпота. Като си сложи маската на авторитет – било то в училище, в казармата или във всекидневието – на улицата, в къщи, на работа.

Навремето, когато “Пиротска” беше още “Жданов, а “Мария Луиза” – “Г.Димитров”, на ъгъла имаше железопътно бюро. Там станах свидетел на любопитна случка. Преди мене дойде редът на един военен, който поиска билет до Дъбово. Касиерката учтиво му обясни, че там няма спирка и че може да слезе във Варна, откъдето да се качи на автобус за Дъбово. “Вие не ме ли чувате какво говоря?” – кресна той на жената. “- Искам билет до Дъбово!”. Тя се опита отново да обясни, но не успя. Стана скандал. Ситуацията беше абсурдна. Накрая военният си тръгна вбесен и убеден в  правото си да се сдобие с билет за Дъбово.

Казват, че за всеки влак си има пътници. Така е, но само ако знаеш кой е твоят влак. Стига реално да съществува – ще се качиш в него.

Лошо е, когато някой “авторитет” ти избира влака и коловоза и настоява да споделяш неговите представи за уют, правила и смисъл.

Още по-лошо е, когато някой иска да ти влезе в мислите, в телефона, в компютъра и направо – в чаршафите. Този някой членува в Клуб „1984”.

Износът ни на ток намалява. Потреблението също намалява. Но ни убеждават, че от нова АЕЦ има нужда. Една страна ни заплашва, че до седмица ще ни предостави официалeн иск заради отказа ни да я строим. Родното и чуждо упорство в случая ми напомня за военния и заветния му билет до митичното Дъбово. И сега – „Белене”, та „Белене”.

А защо не „Дебилене”, бе, другари и товарищи. Да назовем нещата с истинските им имена.