Още не е късно: за кого?

На едно от южните стъпала на надменния паметник, „дал”името си на  градината в центъра на столицата, нечия нервна ръка е изписала с трескав почерк:

„Още не е късно да сменим посоката”.

Намалих рязко ход – обикновено вървя бързо, а и закъснявах за неделния граждански протест пред парламента срещу т. нар.„експертно”правителството на Орешарски...

 „Още не е късно да сменим посоката”  - фронтално на стъпалото, над което се издига смазващата монументална фигура на завоевателя с победоносно вдигнат шмайзер. Написано с червен спрей...

Спрях като ударен с милиционерска палка – шокиран от актуалността на лозунга, който освен цвета на боята, издаваше несъмнен червено-реваншистки почерк. Изненада ме не откровено проруския, явно носталгично комунистически призив на графита, а неговия напълно актуален смисъл и за нас, които си давахме среща пред народното събрание точно със същата надежда:”Още не е късно..” И със същия мотив: „...да сменим посоката”.

Продължих и пак усилих крачка, за да не закъснея за протеста...

Няколко минути след това, вече сред карето от непознати хора, заобиколени от почти същия брой полицаи, не видях нито едно познато лице и ме жегна подозрението, че може би  не съм съмишленик с тези млади хора тъкмо по въпроса за посоката. Почувствах се, с нарастваща тревога, не съвсем на място – като пътешественик във времето, без никаква (в този нов свят) опора.

Тук е мястото да кажа, че тъкмо инстинктът ми първоначално ме отблъсна от патоса на т.нар. февруарска „революция”. В началото тъкмо той, а не съзнанието, направи разликата между естествения гняв от нарастващите сметки за тока и парното, и тъмните призиви за „тотална смяна на системата”. Смяна с какво?

Инстинктът ми бе съхранил като своеобразна генна памет други протести – срещу мрака на комунистическия „соцлагер”, който ни беше лишил от свободата ни. Тъкмо към отнетия ни от Свободен свят, бяха насочени събудените ни надежди. Това бяха митинги на гняв, но и на всеопрощаваща наивност, на завърнала се искреност и  песни: „Комунизмът си отива” , „Последен валс”, „Дано”...Да, песни, хиляди хора, стотици български и сини знамена и...нито една качулка върху нито една глава. Почти милион новопочувствали се граждани - на същия този, кой знае защо едва сега провъзгласен за „бунтовен” Орлов мост. Милион открити лица и - нито един хвърлен камък към нито една разтреперана от страх милиционерска шапка.

Такива протести е съхранила паметта ми. Протести, които родиха песни на надеждата...

Февруарската „революция” не роди нито една песен...

... Обедно време. Неделя. Минали са повече от 40 минути пред парламента. Има-няма сме 150-200 човека. Младежи, но има и набори на моята, над 60 годишна възраст. Около нас – кордон полицаи, които са ни оформили като каре.Зад кордона, пред бившия Студентски дом – като броеница насядали хора - като броеница.

Сеирджии, мисля си, докато се усещам, че сред нас е влязал шкембест полицай и пита младия човек до мен: ”Имате ли документи”? Имам, отговаря му. „Елате с мен”. Не реагирам от изненада. Младежът е с одухотворено лице, добре облечен, спортен тип, който кротко си стоеше в „карето”. Но го изведоха като съмнителен субект.

Полицаят го отведе до полицейска кола, подаде през прозореца й личната му карта, а друг –с комисарски пагони, властно му посочи да се отдръпне на три метра. Десетина минути имитираха „респектираща” полицейска дейност. После върнаха картата на младежа и той се прибра в протестното каре. Не се сдържах и му предложих услугите си на свидетел в случай на негативно за него развитие на „инцидента”. Отказа. Сподели обаче, че докато беше „арестуван” зад колата, е разбрал причината да има толкова „сеирджии”, насядали зад полицаите. Просто униформените не им разрешавали да се присъединят към нас. В резултат си оставахме все така 150 – 200 човека...

...”Оставка! Оставка!” и „Искаме касиране!”  Нестройните скандирания прекъснаха мълчаливото стоене и то най-сетне се превърна в протест. Засвириха свирки, появиха се вувузели и  след няколко минути множеството (дали станахме повече?) тръгна по жълтите павета към Министерския съвет. Маршрутът беше предварително уточнен в Интернет.

Пред сградата на правителството вече всички бяха обединили възгласите си: „Не на Белене! Оставка! И преди, и сега БКП / БСП е мафия! Искаме касиране!”  Пред централата на БСП на „Позитано” скандиранията, свирките и вувузелите се сляха в оглушително кресчендо и всички се почувствахме като един отбор, който не се е събрал само за един случаен мач. Този протест вече беше политически. Макар е без организатори, хората около мен знаеха срещу кого скандират и защо. Съвсем стихийно и спонтанно. Вечерта, в новинарските емисии на телевизиите, разбрах, че „организаторите” още в началото са се разграничили от лозунгите и са отеглили „подкрепата” си. Разбрах също така, че протестът е бил „рехав”...

„Още не е късно да сменим посоката” тържествува вече старата многоглава хидра, която мечтае похотливо да ни откъсне от цивилизационния ни избор, от евроатлантизма и да ни запрати в руско-путинското-мафиотско блато. Откъдето да изплуваме само когато сме необходими като „европейски” Троянски кон. Тържествува, защото й се струва, че чрез новия си Отечествен фронт от уж „новоизникнали” глави  окончателно и безвъзвратно е завъртяла обратно руля на историята. И като като тържествен акорд на многоходовото й „активно мероприятие” следва да чуем щракването на атомно-енергийния капан.

Но само й се струва ли? Според мен ни върнаха поне десетилетие назад. Или дори две...

При старите ни лозунги. При наивния протест срещу обиграното лукавство. Днес то е още по-обиграно, защото се е настанило в Европейския парламент, маскирало се е като чужестранен инвеститор, оглавило е банките. И ръмжи непрекрито за реванш...

Камбаната бие наистина тревожно. Този път бие за нас. Бие за откраднатата ни посока.