Какво може да се направи

Ясно е, че нещо трябва да се направи, предвид малоумния начин, по който се употребява властта в тази държава. А също и поради пълното морално безразличие на политическата класа, която го докара дотам, че властта в България да се крепи на също толкова малоумния Волен Сидеров.

И най-вече: поради неокомунистическата реставрация, която настъпва с невиждан досега размах; поради енергийното робство, което ни подготвят; поради превръщането ни от Троянски кон на Русия в Задунайска губерния; поради наглостта и дебелокожието на елитите, придружено от все по-пълно чалгясване на масите; поради националното унижение; поради омерзението, което все по-ясно изпитваме към българското си битие; поради реалната възможност да преживеем национален колапс и държавата ни да се превърне в нежелана от никого територия. Който не вярва, че подобни възможности съществуват, може спокойно да не чете по-нататък.

Ясно е, че за да се промени тази държава – и да се превърне поне донякъде в нормална – трябва да се направи много повече от премахването на настоящите политически реалности. Например да се създаде гражданско общество, което да излъчи нова политическа класа; да се промени обществения договор; да се реформира жизнената философия в нейните национални измерения; да се култивира реално чувство за отговорност към нашето общо живеене – и към нашата национална съдба. Това обаче е задача за половин век – и за да има изобщо шансове тя да бъде осъществена, трябва все пак да се започне отнякъде.

Откъде трябва да почнем – това е големия въпрос, на който трябва да отговорим. И който за щастие има по-скоро реторичен характер. Отговорът му е очеваден: от разчистването на авгиевите обори, затрупани от отпадъците и наслоенията на тъй наречения преход. От търсене на отговорност за националните ни катастрофи, за корупцията и продажността, за подмяната и лъжата. От изринване на абсурдите и налудностите, с които вече свикнахме да живеем.

А за да стане възможно това, трябва първо да разчистим нашето настояще. Което значи – тези, които управляват сега, трябва да си вървят в историята. Трябва да се разчисти политическото поле и да се започне отначало. С нови идеи и нови хора, с нов стил и маниер на общуване, с нова отговорност при изпълнението на делегираните от избирателите права.

Длъжен съм да предупредя, че това не е лека задача. Още не сме в диктатура (мека или твърда – в зависимост от обстоятелствата) но вече сме на прага й. Имаме абсурден парламент и не по-малко абсурдна изпълнителна власт – но нека не забравяме, че това са реваншистки настроени люде, които биха погазили всякакви нравствени принципи в името на властта – и че зад тях стои българската олигархия с всички метастази на тайната й власт – като се започне от мрежата на бившите ченгета и се свърши с мафията, корумпираното правораздаване и административните феоди.

Въпреки това те са уязвими – и то поради една единствена причина: нужни сме им. Да, точно така – ти, аз, всички ние сме им нужни. Трябва им народ – не могат да си измислят такъв. Трябва им не какъв да е народ, а объркан, наплашен, склонен да следва българския принцип, според който преклонената главица остра сабя не сече. Народ втренчен в себе си, в собствените си стратегии за оцеляване, лишен от каквото и да било чувство за отговорност и солидарност. Само такъв народ може да бъде лъган и доен до безкрайност.

Ако този народ престане да бъде такъв, днешните управляващи ще изгубят властта си. Нещо повече – това ще се случи и ако една критична част от този народ престане да бъде такъв. Ако се вгледате дори и в близката до нас история, ще видите, че при няколко десетки хиляди, излезли на улицата и отказващи да се примирят с позорното статукво, никакво правителство не може да издържи повече от седмица – освен ако не приложи брутална сила. Само че в ситуацията, в която се намира България, и това няма как да се случи – тъй като докато сме част от цивилизована Европа, никой няма да търпи подобно разпасване на пояса.

Има ли ги тези няколко десетки хиляди в България? Има ги – видяхме ги през февруари – когато благодарение на техните протести падна правителството на Бойко Борисов. Те искаха промяна – но бяха използвани и излъгани. Благодарение и на тяхната мощ днес се кипри новата тройна коалиция.

Това налага един неизбежен извод, който трябва да бъде направен – защото през идната зима протестите отново ще избухнат – искаме или не искаме това. Ще избухнат, защото цената на тока отново ще скочи, безработицата също, корупцията ще се вихри, “порционите” ще ги раздава отново ДПС, а вампирът АЕЦ “Белене” ще се появи на хоризонта с пълния си блясък.

Този извод гласи, че политическата система не може да бъде променена само с мощта на улицата. Освен скачащите по паважа трябва да има и някой, който да мисли. Трябва да има мозъчен тръст, който да синхронизира интереси, да определя цели, да отделя възможното от немислимото.

В нормалните страни в това си именно качество работят политическите партии. И го правят достатъчно систематично, честно и убедително, за да не се налага изобщо никой да скача по паважа – или поне това се случва само в краен случай. Възможно ли е това да се случи и в България?

Да, възможно е – но в някакво трудно определимо бъдеще. С днешния политически елит това няма как да се случи. Защо? Защото е изхабен, обременен е с дълго политическо минало, с позорни прецеденти и неизпълнени обещания. Форматите нямат значение – важни са реалните фигури: нито една от тях няма ресурс да се ангажира с наистина радикална промяна: липсва привлекателност, липсва ореол, липсва доверие.

Партията може и да е съвсем нова, но присъствието на фигури от миналото пречи и обременява; най-лесния пример е с “България на гражданите” – която въпреки прогнозите на политолозите не влезе в парламента. Защо? Нали беше нова партия – сиреч идеална за това да бъде възприета като алтернатива на дотогавашните управляващи? Много просто – защото не можеш да се пишеш десен, след като си бил министър в правителството на тройната коалиция – какъвто беше случаят с Меглена Кунева.

Или – привържениците на Иван Костов и до ден днешен не могат да разберат защо хората с дясно мислене не гласуваха масово за тях – но те забравят за неотворените досиета, за продадения на реснаците “Нефтохим”, за приватизационните батаци и прочее подробности от пейзажа на неговото управление.

Нещо повече – дългата агония на прехода, която се точи вече от десетилетия, накара много хора да получат алергия към самото понятие “партия” – като естествена и демократична форма на политическо представителство. Партиите, които управляваха кажи речи всички процеси по време на прехода, не бяха нито естествени, нито демократични. Какво естествено има в БСП, тези неокомунистически мутанти, които за една нощ се превърнаха от комунисти в социалисти, и отговаряха на въпроса кога ще поемът вината за тоталитарния режим, с циничното: “БСП ще поеме вината, но вече само с мезета”? Какво естествено има в ДПС, тази етническа партия, създадена в разрез с конституционните изисквания и под пряката протекция на Луканов – за да се превърне в концерн за търговия с влияние и да паразитира върху невежеството на своя електорат?  Какво естествено има и в Атака, която се бори против монополите, но няма нищо против руските такива?

Днес мнозина си представят решението на днешния проблем като коалиция на партиите, които са извън състава на настоящото правителство – и активизирането им като политически блок, което да даде шанс да бъдат канализирани предстоящите неизбежно протести срещу управлението на новата тройна коалиция. Пожелавам им успех, но няма как да не отбележа, че това едва ли ще се случи.

Няма да се случи поради две основни причини: първо, защото много от тези партии ратуват за някакъв традиционно десен конгломерат, който е срещу новата комуноидна власт в страната, но би искал също така да бъде и срещу наличната в парламента опозиция – не толкова по инерция от предизборната кампания, която същите тези партии водеха в пълен синхрон с БСП, ДПС и Атака, колко с надеждата, че ако ГЕРБ се срине, нейния електорален потенциал просто ще се дотъркаля в краката им.

Лъжат се. Няма да се дотъркаля. Няма и изобщо да се сети за тяхното извънпарламентарно съществуване, а ще се завтече към поредния “спасител”. Поради което планирания опозиционен блок е обречен на маргинално съществувание.

И второ – защото, дори и да се стигне до реално обединение на всички партии, които са извън настоящата тройна коалиция, това ще бъде съглашение тип орел, рак и щука, винаги подложено на риска някой от неговите членове на хлътне в блатистата земя, наречена “политически център” – и да продаде своя ресурс за грошовете на властта. И защото този тип съглашение ще носи в себе си паметта за минали противопоставяния между участващите в него партии, паметта и за минали компромиси с политическия морал. А наличието на такава памет няма да способства за преодоляване на алергията към партийното и политическото, наслоена през изминалите вече 23 години от прехода.

Следователно: за да се постигне успех, трябва да се потърси пресечната точка между партийността и спонтанното гражданско действие. Трябва да се създаде мозъчен тръст, който да превръща енергията на уличния натиск в политически достижими искания, положени в един стратегически мислен хоризонт – като същевременно тази структура е радикално различна от обичайната за тези ширини политическа партия.

Има ли такава опция? Да, има. Нещо, което е изцяло непознато у нас, а и в световен план прохожда едва сега. Но основаващо се върху механизми, които са доказали своята ефективност: миналата пролет в арабските страни, през февруари у нас, а днес в Турция. И това е интернет-мрежата. Дискусиите и осмислянията на ставащото, протичащи в социалните мрежи – и произвеждащи непосредствено политическо действие, изразено чрез улични протести.

Това е, което ни трябва днес. Отговарям директно на въпроса, поставен в заглавието: може да се направи интернет-партия.

Партия, която провежда всички дискусии и всички свои гласувания във виртуалното пространство.

Партия, която няма вертикални  структури, няма клубове и няма членски карти, но има привърженици, които са заявили своята готовност да работят в полза на дискутираните от всички идеи – и които могат за броени часове да организират и синхронизират мирен протест по належащия разумен повод.

Партия, която няма вождове и няма вождизъм – има обаче мозъчен тръст от интелектуалци и нравствени авторитети, които синтезират принципи, политики и стратегии.

Партия, която се определя като дясна по своята политическа философия, но работи с политически хоризонти, надхвърлящи определеностите на политическия спектър – с понятия като свобода, морал и достойнство.

Партия, която поставя като върховна своя ценност волята и достойнството на свободния индивид, и определя като добра държава онази, която не нарушава неговата личностна неприкосновеност.

Партия, която отказва търпимост спрямо всякакви корупционни прецеденти и злоупотреби с власт.

Партия, която знае, че външнополитическите ориентири на България сочат на Запад, а не на Изток.

Партия, която изобщо не е партия и не действа като такава – освен когато трябва да осигури надеждно представителство на гражданското общество, позволяващо ефективен контрол над трите власти.

Партия, която не ламти за власт. Но партия, която държи да е ефективен коректив на властта – все едно от кого бива упражнявана. Която може да поддържа дадено правителство само и единствено доколкото то работи за националните интереси на България и в синхрон със свободата и достойнството на българските граждани – и във всички останали случаи се конституира като безкомпромисен противник.

Партия, която може да бъде определена като “Партия на свободата”. И някакво общо пространство – примерно този сайт или някакъв друг – би могъл да бъде използван за нейна платформа и нейна щаб-квартира. Между впрочем и пратия, която държи на свободата и неприкосновеността на интернет-пространството, която в нейните очи е и пространство за свободен обмен на интелектуални и творчески продукти.

Това е, което може да се направи. Ако има необходимата воля и отговорност. Казвам го не с идеята аз да правя нещо подобно – и не бих искал да чувам препоръка за това как непременно трябва да участвам, да “поведа” и прочее такива. Тази антипартийна партия трябва да бъде правена от нови хора. И то предимно от млади такива – за които мрежата е нещо повече от техническа измишльотина, към която трябва да се приспособяваме – и е едновременно и инструмент, и жизнена среда.

И нека повторя – от хора, които не влачат след себе си дълго политическо минало. Мога да им помагам, мога да давам съвети; не само мога, но и ще изляза на улицата заедно с тях – но нищо повече от това. Борбите през 21 век трябва да се водят от тези, които са прекарали по-голямата част от съзнателния си живот в него. Но трябва да се водят. Ако не искаме някой хубав ден да се събудим роби.