Славея Балдева, http://slaveyabaldeva.wordpress.com/Напоследък чета „Избрани есета” от Артър Милър. Живи спомени, наблюдателност, позиция, изводи. Звучат убедително, без от девет кладенци вода да иде. Събитията и мислите се съотнасят по някакъв начин с днешната ни действителност. Писаното от г-н Милър предоставя повод за размисъл. Не какъв да е, а за гъвкав размисъл. Още нещо – писаното от интелигентен, осведомен и задълбочен човек, може да е повод за разсъждения в различни посоки. Струва си да се направи. Защото в основанията му липсва комерсиалност. Има само стремеж към същността на нещата, към проследяването и разкриването им. Добросъвестно и обективно, дори когато това е струвало на автора неприятности. Бил е последователен. Моите уважения за проникновеността, ерудицията и смелостта.
Есетата звучат толкова актуално, че биха могли да са отправна точка за днешното ни състояние. Във всяко есе има мисли, които да разцепят айсберг на хиляди късове. Толкова са многопосочни, остри и задълбочени.
Тъй като все отнякъде трябва да започна, ще го направя.
Сега ще поразсъждавам върху есето „Падането на Стената: несигурност и тревога за германците”. Не си поставям за цел да го изследвам от начало до край като в урок и домашно. Който иска – може да го прочете. Аз само се изкушавам от възможността да нанеса аналогии или размисли върху основния тон, който вече е зададен. Защото задава интересни и актуални теми за размисъл. Ще разсъждавам върху отделни пасажи от есето. Но повтарям - който иска да добие цялостна представа, е добре да го прочете.
Ще започна оттам, откъдето Артър Милър се пита какво би станало в Америка, ако „Джордж Вашинтгтон приемеше да бъде коронясан” без необходимост от законодателна власт. Милър допуска, че тогава вероятно страната би се сподобила със съвършен обществен ред, подчинен на строги правила, с организиран за хората живот от люлката до гроба.
Сега го цитирам: „Вместо това всеки американски гражданин смята за свое право да участва в управлението на държавата - схващане, което разруши вековната традиция, при която той бе само поданик, за когото държавата се грижи. Ето защо представата на американците за правата и задълженията им като поданици толкова се различават от убежденията на хората в други постфеодални общества … и от представата на повечето ни съвременници.”
Стоп. Ето достатъчна порция за разсъждения. Да смелим първо това – не през стомаха, а през мозъка. Ако искаме да дръпнем напред – и ние трябва да поискаме да участваме в управлението на държавата. Да откажем да бъдем просто поданици, до които свеждат управленските решения. Да откажем да ги приемаме безропотно, когато са очевидно в наша вреда. Конкретен пример – АЕЦ „Белене”. Иначе сме просто едни постфеодални храносмилащи, подлежащи на експеримент.