Септември през май

Оптимистичните резултати на анкетата в “Свободата”, в която 72% дават живот на това правителство само до идната пролет, ми напомниха едни размисли на Стефан Бочев от неговата книга “Белене. Сказание за концлагерна България”:

 “Всички в България днеска, няколко десетилетия след червения потоп, са отдавна забравили какво са мислили, вярвали и твърдели през годините след 1944-1945, та докъм 1949-1950. Опитайте се, моля, да си припомните. Тогава, през зимата 1945-1946, през пролетта, лятото на 1946 г., - готов съм под клетва да заявя – като ме запиташе някой какво ще става в България “по-нататък”, и аз му речех, че руснаците ще си отидат не по-рано от след най-малко още две години, а пък положението ни ще почне да се подобрява не преди пет, не се намери нито един човек – ама цифром и словом нито един! – който да не ми кажеше, че съм “луд” и ”че до три месеца” всичко щяло да се оправи, че “Междусъюзническата комисия” щяла “утре” да тури край на… “това”! Американците щели “да пратят пет дивизии и да “ги” прогонят”… Нито един не каза друго: всички, които срещнех, бяха единодушни – “До три месеца” беше тогава всеобщата “преценка”.”

 И това във време, когато съветските окупатори още са в България, масовите гробове не са се слегнали, концлагерите се препълват, а опозицията е арестувана, бита и забранявана. Стефан Бочев пък размишлява над wishful thinking през лятото на 1949 г. в лагера Белене, когато неговите сълагеристи, опитни политически лидери, го уверяват, че до десет дни ООН ще осъди концентрационните лагери в България и те ще излязат на свобода.

 Ако самозаблудата вирее след Деветосептемврийския преврат, то какво да очакваме след един ненасилствен, невъоръжен и както ще се окаже (най-вероятно с 6 на 6 гласа), конституционносъобразен преврат като Единадесетомайския.

 Защото честното определение на политическите събития след референдума за АЕЦ “Белене” е “преврат”. Смяна на властта не чрез избори и в политическо състезание, а чрез подмяна на предизборната кампания с мероприятия на кадесарското подземие, чрез подмяната на деня за размисъл с ден на лъжа и истерия и чрез подмяната на вота на избирателя, който избра отново ГЕРБ, а получи нова тройна коалиция (избра ДПС, а овласти Сидеров, избра Атака, а върна ДПС на власт).

 Дали е пресилено сравнението между 1944 и 2013 г. може да каже само историята. Най-вероятно предизборните манипулации ще избелеят върху страниците й като пореден, съвременен вариант на “Угасете свещите!”. Формулата “ОФ срещу диктатурата на ГЕРБ” ще послужи само за размиване на отговорността за управлението и за предсрочно овладяване на софийското кметство и президентството и няма да доведе до коренни промени на политическата система. Политическата репресия срещу Цветан Цветанов ще си остане само едно “разложително мероприятие” срещу ГЕРБ и с все по-абсурдните си обвинения няма да постави началото на показни процеси и всеобща параноя.

 Но лекотата, с която всичко това се случи и се забрави, и която в голяма степен се дължи на онези, които би трябвало да бият камбаната – политици, журналисти, интелектуалци, показва колко лесно можем да се върнем не само към тройната коалиция, руските енергийни проекти, тютюнопушенето в заведенията и ченгетата в дипломацията, а към Варшавския договор и петъчната руска телевизия. При подходяща геополитическа обстановка, каквато може да имаме много по-скоро, отколкото предполагаме. Този път без навлизане на чужда войска, без нощно завземане на военното министерство, без арести и разстрели в кариерите на Долни Богров. И не изведнъж.

 “Решителната и фатална промяна у нас стана през времето на моето студентство. Когато моят випуск постъпи в Политехниката през 1947 година, ние бяхме жители на един свят. Когато завършихме образованието си през 1952 година, ние вече бяхме жители на друг свят.” (Георги Марков, “Задочни репортажи за България”)