НИЕ, СВОБОДНИТЕ ХОРА ОТ ПЛОЩАДА

 

 

Само четири дни изминаха от този фатален за актуалната тройна коалиция петък, а вече имаме чувството, че са изминали месеци: така ускорено тече политическото ни време, такова силно усещане за преминаване в съвсем друг политически цикъл имаме! И толкова различно е самочувствието на българското гражданство, въпреки цялото омерзение, което всички изпитахме...

Наистина е удивително как всичко това бе постигнато с един единствен управленски акт, който обаче се оказа акт на гигантската глупост, който бе безспорно роден в перверзно социално въображение, който бе опит да се унизи българското гражданство, който по същество се оказа прекрачване на една надопустима граница на манипулативността и безнаказаността. Как наистина стана възможно всичко това? Ето, звучи нахалният афоризъм на Сергей Станишев, че „нестандартната ситуация изисква нестандартно решение”. Слушаме този безсмислен бред на Пламен Орешарски, че „спецялиста” ще промени системата на сигурност. Чуваме алогичните заплашителни обяснения на Лютви Местан как самото високоморално ръководство на ДПС ще упражнява непрестанен граждански контрол върху техния кандидат за шеф на ДАНС. А вътрешният му поток на съзнанието е приблизително следният: „ето, този малкият иска да се изяви, решил е да мрази и мачка Цветанов, заканва му се толкова плашещо, иска да се докаже като мъж, я да го пуснем за шеф...”.

Е, тези хора много бързо усетиха как всичко това изглежда в очите на българските граждани. Но независимо от радикалната колективна реакция, те нито на йота не са променили нагласите си. Очевидно те не са и в състояние да видят как изглежда техният чутовен кандидат в очите на огромното мнозинство от българските граждани. А е достатъчно да се вгледаш в лицето му, да чуеш говора му и да проследиш походката му, за да определиш отношението си към този обществен деятел, да се удивиш от несподеляните от обществото желания за многостранни изяви.

И ето сега, след тази непростима подигравка, тези хора се опитват да си мислят така: „какво пък толкова, ето, махаме го, връщаме се към програмата О р е ш а р с к и”...

Но чувството на непоносимост, за което така силно свидетелствуваше Георги Марков в своите Задочни репортажи – за месеците преди емигрирането си, отново трайно ни е обхванало, нас, по-възрастните. Припомняме си всичките тези изнамерени из подмолите на България неприятни ръбести мъже, за които в. „Работническо дело” ни съобщаваше как са ни назначени за началници на това, или онова. Чувството за н е п о н о с и м о с т обаче сега ни импулсира да заявяваме гласно несъгласието си. И най-важното: сега го правим в диалога на поколенията. Видях на митингите на Ларгото в София (няма да ги наричам протести, въпреки спонтанността им, за да не ги смесвам с протестите от февруари-март) мои връстници с децата и внуците си. Това не бяха само неопитните и малко хаотично изразяващите се протестиращи срещу монополите. Видях там десетки и десетки съратници от първите в посттоталитарните времена демократични изяви от 1989-1990 г. Тук бяха стотици хуманитарни и инженерни интелигенти, тук бе Центърът на София. Всички тези хора не искаха нови комунистически унижения и депутатите, които не желаят да им викат „червени боклуци”, не трябваше да гласуват за подобна идиотщина. Какъв ти ПЕС, каква ти Европа, какви ти с о ц и а л и с т и! Просто ч е р в е н и   б о к л у ц и! Защо беше нужно да ни се припомня по такъв карикатурен начин и че цялото повече от тридесет годишно управление на Тодор Живков бе едно всеобщо за българите унижение? Новите митинги добиха сисъла на мощна антикомунистическа консолидация.

Нас, хората от Площада – не от Улицата, както ни изкарват лидерите на новата трпойна коалиция, въобще не ни интересува кой точно Кокал или Пъпеш е наредил на Орешарски да направи тази номинация; няма да са занимаваме с подробностите на техните зависимости и субординации. За нас, при цялото стоящозад тях ограбено богатство, те са от сферата на профанното и вулгарното – не само като престъпни схеми на упражняване на влияние, но и като култура на взаимоотношенията. Ние знаем за тяхното съществуване, но нямаме никакво намерение да се съобразяваме с тях.

Оттук нататък, колкото и да ми се прави този министор-председател на страхотен икономист, на разумен и равновесен човек, аз знам, че той е затънал в блатото на своите вулгарни зависимости, че е несамостоен човек, без своя воля.

След опита си да ни унизят, тези хора трябва да приемат нашето радикално презрение. Те напълно заслужиха дори нецензурните слогани и карикатурни образи, издигани с плакати на Площада. И най-хубавото: те направиха така, че Орлов мост от 2012-2013 г. и великият Орлов мост от 1991 г. се срещнаха и се познаха.

 

Сряда, 17 юни 2013 г., 15 часа