Времето на капутите…

От един месец в България тече времето на капутите.

Много им стана.

Времето им вече изтича.

Изтича и капутите се спихват, както се спихва надут, небръснат плондир, попаднал нелепо на висока служба.

Но капутите са разбира се не един и двама.

Има ги много – някои небръснати, други напротив, гологлаво обръснати, трети с интелигентски очилца, четвърти – с тарикатски кози брадички и обички като на свинче – звънче.

Пети, благопристойно побелели с изцъклен поглед…

Шести (или първи!) – пребледнели, фъфлят нелепици от премиерския стол. Капути, курви и боклуци…

Както понякога се случва, едно питане на френд от Фейсбук и приумиците на компютърните архиви направиха така, че днес от диска ми изскочи нещо допотопно старо. Оказа се може би първият ми по-голям текст за интернетна публикация от далечната 2004 г.

Поводът да се напише бе спонтанен, както често ставаше в тогавашния вътрешен форум на Медиапул – пионер сред политико-културните форуми в българския нет.

Обектът на това “есе” е гнусен. Но понеже е знаков и понеже гнусните капути не са се свършили, а тровят атмосферата и понеже предстои тяхното изолиране и обезкостяване, решавам да препечатам този почти десетгодишен текст:

Написано на: 21 Март 2004, 23:47

Станислав Трифонов е синтетичен продукт. Отличава се със скромен набор от лични качества: нагаждачество, просташко-нагло излъчване, безскрупулност…

Всичко останало е резултат на старателно създаден и поддържан имидж. Дали ефектът е предварително търсен или не, но неговото публично присъствие допринася съществено за обществената деморализация през последните 15-тина години.

Това го казвам, въпреки че чувам и мнения от приятели, които се опитват да обяснят Слв Трфнв (отказвам да използвам за това име прекрасните гласни звуци от езика на Свети Климент Охридски, предназначени за славословие на възвишени понятия – б.а.) като фигура в която битово, политически и национално подтиснатият българин проектирал своите копнежи и така по-лесно оцелявал до следващата вечер…

Аз, напротив, смятам и ще се опитам да се обоснова, че неговият успех е унизителен и обиден не само за сънародниците ни, които имат подготовката за да отличат стойностното от кича и простащината, но и за така наречения среден българин, ограничен в контактите си с културните ценности по разбираеми причини до единственото безплатно средство за забава и развлечение – националната телевизия.

Слв Трфнв в най-чиста и концентрирана форма олицетворява духа, който съзнателно бе насаждан от «тинк-танка» – условно понятие, разбира се – на комунистите през изминалото десетилетие: разлагане и атомизиране на гражданското общество, внушаване дори и на подсъзнателно ниво, че «всички са маскари».

Че нито между политическите сили, нито между личностите в обществото няма никаква разлика.

Че е все едно дали някой е бил ченге, а после е станал орденоносен скулптор, пък друг е бил почтен и затова едва е свързвал и свързва до днес двата края.

Че Едвин е луд, а Димитър Коруджиев – перко.

Че еталон за жизнен успех са черните очила RayBan, джипът с тонирани стъкла и бръснатата глава.

СТрфнв частично кокетира с примитивизма си, но частично си е автентичен простак, органично е лишен от финес, такт, уважение към събеседника – затова и да се прилага към него понятието собствено достойнство звучи някак абсурдно.

На него му липсва оригиналност – жестовете и техниката си той заимства от чуждестранни еталони – от Харалд Шмид до Джей Лино, като ги обогатява с балканския колорит, така както го разбират в сръбска кафана под звуците на Лепа Брена.

Заедно с втората знакова фигура на посткомунистическата родна действителност – Бждр Дмтрв, СТрфнв заграби категориите патриотизъм и национално чувство.

Така тези двамата реализират поставената си задача – да предотвратят националното възраждане на българите, отърсването им от пораженията на червените десетилетия, за да не могат осъзнавайки ценното в миналото си да се наредят с достойнство в съвременността.

СТрфнв е символ на байганювщината, на най-противното, което за жалост си го има в характера на Татковината ни, на тези нейни черти, от които са страдали и с които са се борили Пенчо Славейков и Дебелянов, Захари Стоянов и Симеон Радев, Данаил Крапчев и Йордан Бадев. И Алеко Константинов, разбира се.

С ежедневното си манипулативно присъствие сред милиони български семейства той развращава и деморализира, деформира ценностни представи и залага бомби със закъснител по гарите за където се е отправил българският влак.

Ето защо, при всяка среща с чужденец, станал макар и бегъл свидетел на това «шоу», аз отново и отново се срамя, че съм част от нацията, произвела феномена СТрфнв…