Какво да се прави – 3

Първо бих искал да отбележа, че ситуацията днес е драматично различна в сравнение със ситуацията, при която бяха написани предишните две статии. Преди имахме дълга перспектива пред себе си и предполагахме, че кабинетът „Орешарски“ ще се сблъска със сериозна перспектива едва през тежките зимни месеци – и ще обяви своя политиески фалит през пролетта.

Сега - след наглия опит да се назначи Делян Пеевски за шеф на ДАНС и свързаните с него многохилядни простести, вече е ясно, че това най-вероятно няма да се случи – и че новата тройна коалиция не само е осъдена на кратък политически живот, но вече се намира и в политически банкрут, тъй като доверието в нейното управление е изчерпано. Нещо по-лошо за комунистите и ченгетата, които я съставляват – търпението към техните волунтаристични жестове е изчерпано, изчерпан е и страхът от репресии, на който те винаги са разчитали.

Назначението на Пеевки и сързаните с него планове за реваншистка разправа целяха да внушат именно този страх. Реалното послание беше: не си поплюваме и не си поплюваме и не ни пука кой какво мисли за нас – тук, в България, и там – в Брюксел. Дошли сме на власт и ще я упражняваме с цената на всичко – най-вече с помощта на безогледен силов апарат, който може да се разправи с всеки опонент – и ще го правим с всякакви средства.

Не се получи обаче. Уплашиха се от протестите, клекнаха – и станаха смешни. А един уплашен и смешен диктатор не предизвиква респект, нито пък съчувствие – неосъщественото намерение за задържане във властта на всяка и всякаква цена е вече показано наяве, станала е видна омерзителната му същност. Такива хора могат единствено да бъдат презирани – и първата грижа на вски нормален човек е да отърве държавата си от тях – по възможност завинаги.

       Това е, което става сега: отърваваме държавата си от негодниците. Връщаме си България – след тегавите години на тъй наречения преход. Маските са паднали и тези хора са нравствени и политически трупове и няма вече сила, която да надмогне тяхната изчерпаност. Те още шават, още вдигат шум, може да се случи дори да пролеят кръв – но са мъртви, встъпили са в своя окончателен политически банкрут. Вероятно още дълго ще доизстрадваме тяхната наглост, но вече няма да управляват България. Времето на тройните коалиции свърши.

Този банкрут обаче съдържа в себе си нови предизвикателства. Настоящата ситуация – както за пръв път от 1997 г. насам – гражданите имат в себе си енергията на гнева – и постижима цел, за която могат да се преборят – кабинетът „Орешарски“ спокойно може да падне в рамките на един месец. Може да се създаде ситуация сродна с тази от 1997г. – година, при която гласуването на нов мандат да бъде мисия невъзможна, поради което е необходима спешна реорганизация на политическото пространство, за да бъдем сигурни, че в следващия парламент българските граждани ще получат адекватно и достойно политическо представителство. Което от своя страна превръща създаването на нов политически субект в неизбежна необходимост.

Ще се опитам да обясня защо е така. Ако изборите биха се провели днес, то те биха произвели настоящото политическо статукво, но с променени пропорции и с някой и друг политиески играч в повече. БСП би изгубила катастрофално, Атака би била изметена от политичекста сцена, ГЕРБ би реализирал пълния си електрорален потенциал и вероятно би привлякъл част от наказателния вот срещу БСП – друга част би помогнала на партиите, които останаха под изборната бариера да влязат в парламента с по 10-15 депутатски места.

Големият въпрос обаче е: и какво от това? Да, БСП ще претърпи най-тежкото си поражение, Станишев ще подаде оставка, за Атака никой няма да си спомня, ДПС ще се закрепят на повърхността благодарение на етническия вот, но никой няма да иска да партнира с тях. За сметка на това ГЕРБ спокойно може да получи абсолютно мнозинство – а това не е особено здравословно тъй като в подобна ситуация лидерските партии имат свойството да се разпасват – поради което се нуждаят от коректив, който да обуздава лакомията им и да ги предпазва от собствената им глупост. При друг вариант те биха се спазарили с някоя от малките партии, които биха влезли в новия парламент – с тази на Кунева примерно, или с тази на алтернативните националисти.

С други думи става дума за ситуация, която променя играчите, но не и играта. Махалото ще се задвижи в дясно, ще започне нов политически цикъл, но със старите играчи и принципи – по-точно казано: безпринципности. Поради което една немалка част от българите – и особено тези, които протестират по улиците днес, ще останат отново без свое политическо представителство. И което вероятно е по-лошо: ще се изгуби златният шанс за обновление на политическата класа, за въвеждане на нов стил и език в обществения живот и за превръщането на България в нормална страна.

За да се случи това е необходим нов политически проект, който да застъпва интересите на всички, които изживяват досегашния преход към демокрация като едно затъване в блатото на лъжата и подмяната – и които вярват, че нашето бъдеще е плод на собствените ни усилия и отговорности, а не на някакви дошли незнайно откъде „спасители“.

Партията на свободата, за която ставаше дума в предишните статии, би могла да бъде една такава партия. Затова е важно – предвид изключителната напрегнатост и пренаситеност на времето, в което живеем, да решим каква да бъде тази партия (респективно движение, формата предложи на уточнение) – и има ли воля тя да бъде създадена и да проработи достатъчно бързо, за да бъде реален фактор в процесите, които се развиват днес.

Поради което отварям дискусията за това каква би могла да бъде тази Партия на Свободата, какви биха могли да бъдат нейните политически и организационни принципи, как би могла да се развива тя и с какви послания и дейности би могла да се ангажира. При което като финал на настоящата статия ще посоча само основните принципи, които биха могли да залегнат в нейното оформяне:

1. Партията на Свободата (ПС) е свободна и независима гражданска структура, която използва интернет пространството за организация и дебат, за генериране и излъчване на политически послания, за организиране на преки политически действия и предизборни активности.

2. ПС е анти-партия по своя характер. Тя изгражда мрежа, а не партийни организации, структурира се по хоризонтален, а не вертикален принцип. Разчита не на членове, а на граждански ангажирани съмишленици. Всички нейни политически решения се вземат след онлайн дискусия и гласуване, има малък изпълнителен комитет, който функционира на ротационен принцип и мозъчен тръст от граждански авторитети, който генерира политики и послания.

3. ПС участва в политическите и обществени процеси в страната като не се стреми към властта, но държи да бъде нейния граждански коректив – на всички възможни институционални равнища – в изпълнителната, законодателната и съдебната власт.

4. В политически план ПС се застъпва за:

- зачитане на гражданските права и достойнства, култивиране на гражданското съзнание в българския обществен живот и реално участие на гражданите на всички равнища в управлението на страната;

- максимално отворени честни и демократични принципи на управление, съобразени с най-добрите традиции в цивилизования свят;

- нулева толерантност към престъпността, корупцията и злоупотребата с власт;

- изграждане на държава с предимно регулаторни, а не преразпределителни функции, недопускаща произволни намеси в личния живот на хората;

- намаляване на данъчното и осигурителното бреме и премахване на всички регулаторни режими, засягащи частния бизнес – с изключение на тези, чиято необходимост е свързаната с националната сигурност;

- свикване на Велико народно събрание, което да гласува нова Конституция, в която едно от измененията е свързано със съдебната система – при което прокуратурата преминава към изпълнителната власт, а като независима институция отстава само съдът – и се премахват парламентарните и президентски квоти в неговия регулаторен орган;

- гласуване на национална доктрина, която определя гео-политиеските приоритети на България – които трябва да бъдат следвани, независимо от това какво правителство е на власт;

- радикална реформа на Изборния кодекс чрез въвеждане на електронно гласуване и силен мажоритарен елемент;

- преакцентиране на националните приоритети – като основен акцент се поставя върху радикалната реформа и модернизиране на образованието и здравеопазването;

- полагане на систематични грижи за поддържане на българската диаспора в другите страни, последователно отстояване на интересите на българските малцинства;

- енергийна диверсификация и недопускане на чужди енергийни монополи в страната, отказ от енергийни проекти, чието изпълнение засяга националния суверенитет на България;

- строго екологично законодателство, запазване и разширяване на екологичните резервати, строг контрол върху разрешенията за застрояване в морските и планински курорти;

- търсене на съдебна отговорност от политическите и криминални фактори, довели до националните катастрофи и провала на българския преход, както и до формиране на аполитически елити, изградени във основа на накърнения национален интерес;

- пълно отваряне на досиетата на ДС и въвеждане на лустрационно законодателство;

- гарантирана защита на свободата и независимостта на интернет пространството – включително отстояване на свободния обмен на интелектуални и културни продукти и ценности;

- систематични грижи за младите хора, за намаляване на младежката безработица, за повишаване на качеството на образование и стимулиране на фирмите, които осигуряват работни места поддържайки своите бъдещи работници още в стадия им на обучение.

Това са, разбира се, само част от възможните опорни точки на една бъдеща политическа програма. Те подлежат на дискусия, някои от тях могат да отпаднат, други да бъдат променени, трети – допълнени. Чакам вашите предложения, които ще обобщя някъде след седмица или десетина дни. Дотогава, надявам се, ще стане ясно и дали идеята притежава сериозен потенциал, или би трябвало да я определим само като утопия.