Сидеров – /и/ графоман!?

Несъмнено лидерът на “Атака” е  индивид с претенции; амбицията му да бъде незаобиколим фактор, кандидатстването  за президентския стол и други негови прояви свидетелстват за това...  Но дали е “силна ръка” абсолютният мажоритарен избор за българите, както се самовеличае? Или някой друг /кака Капка например?/  му е избродирала аурата?  Ланшни твърдения на някои от атакчиите, че бил Ботев и Левски в калъп, са смехотворни и явно изхождат от  ръководното ядро,  лично подбирано от храбрия народен водач /демагог/. Интересно на какъв принцип е била селекцията?!  Вероятно от рода на:” Които си приличат - се привличат” Ако е така - как да си обясним множеството криминални типове, попаднали уж случайно във висшите органи на “Атака” и оттам в управлението на държавата?
Един психологически ескиз на Сидеров, според истеричните му изстъпления по Скат и днес по неговия тв канал, а и на  атакчийски сборища и седенки, би бил твърде едностранчив. По-реален и достоверен образ бихме изградили, ако имаме негови съкровени писания, които го разкриват в аспекта на подмолната му нарцистична същност...
И ето че откриваме показателен, изповеден текст в поемата “Автобиография”. Тя само/разбулваща психическия строй на Сидеров. Ето го и неръкотворния  паметник, фиксирал душевните напъни на атакчийския лидер в свободни стихчета:

Срамувам се от майка си и от баща си - дребни чиновници и редници на Партията - голямата ядачка на  души - израснах в малкия патриархален рай на тяхното страхопочитание - в къси черни панталонки, бяла ризка и червена връзка с пречупена в лакътя ръка
РАПОРТ ДАДЕН!
Веднъж в блъсканицата за кифли / от 5 стотинки / в училищната лавка тълпата ме притисна към свръхзагадката на природата - едно момиче с меки форми. Усетих странна сладост и панталоните ми се намокриха. Аз станах мъж, а момичето остана девствено - Тълпата, тоест колективът ме оформяше...
Няколко години след това бях вече оформен онанист. В града на анархистите
растях все по-дисциплиниран, по-саможив и неуверен, неориентиран, некомсомолец,
неокосмен космополит.
Обичам няколко жени в района от Арл до Пасадена. И те ме обичат. Никога няма да захапя зърната на гърдите им. Защото съм посаден в пустинята, а те са в друго измерение. В яловите пясъци на мастурбациите всичко попива, сякаш  никога не е било.

Няма нужда да сте литературоведи, за да забележите, че от Сидеров поет не става. Вярно е, че всички дейци на българското Възраждане са и литератори. Но тяхното писане винаги е било подплатено от идеи, от стремежи да се просвети народът и пр.  Какви са “идеите” на Сидеров, мотивирали тази стихотворна автобиография, е мъчно да се определи - те  блестят с отсъствието си... По-същественото е, че можем да причислим “произведението” на Сидеров към онзи род писания, чиято диагноза е “графомания”. Спори се дали графоманията е психическо заболяване; но същественото при подобен род компенсаторни текстове е, че изразяват достатъчно детайлно / за съответния специалист / душевната специфика на “автора” си. След подобни художествени откровения  е доста трудно да повярваш в харизмата на атакаджийския вожд и учител. Педофилите си имали за вожд най- банален “чекиджия”! Всъщност чрез поетическото творчество на “вожда” най-сетне изкристализират всички ония лумпени, които толкова години онанират покрай властта... Сбърканата сексуалност в детските години оказва отражение върху целия по-нататъшен душевен живот на зрелия индивид - твърди д-р Фройд. Явният инфантилизъм на Сидеровия текст свидетелства, че механизмът на сублимацията, открит от Фройд, се е задействал с пълна пара. Нагоните са се трансформирали в поетически бисери... “Тълпата, тоест колективът ме оформяше” - пророчески заявява Сидеров. И как го оформя в “пустинята на мастурбацията”, където е затънал безизходно?!  Образът, който визира Сидеров в случая, е на четиридесетдневното отшелничество на Исус в пустинята, където се явява Сатана, за да го изкуси да стане властелин на земното царство... Но какво да изкусява дяволът,  лирическият герой се е предал предварително.  Властолюбиeто е прояло сърцевината му, поведението на лумпен е обусловено от латентната графомания, която ще се проявява все по-натрапчиво от детството му насам... Но има нещо пророческо в това предчувствие за завръщане в небулозата на анонимността, която го влудява днес до амок и пароксизъм… остава му само едно: да бъде засипан от “яловите пясъци” на всенародната забрава и “сякаш никога не е било”...   Амин.