Говори Пловдив: Ако бяхме истински европейци

Пламен Асенов, http://www.kafene.net/

„23-годишен руснак успя да открадне мост”

Прекрасно заглавие, нали?

Особено ценна тук ми се вижда думата „успя”. Чрез нея човек веднага схваща за какви неистови в пространството и последователни във времето усилия иде реч. И за какво величествено удовлетворение, което настъпва в човешката душа накрая.

Ние като народ вече 23 години се опитваме да откраднем нещо по-лесно – например държавата си от шайка комунисти, ченгета и мутри – но все не успяваме.

Не сме достатъчно крадливо племе, май? – кодошат се харсъзите в Пловдив.

`Айде, бе! В тази посока точно – „и ний сме дали нещо на светът”, както твърди поетът.

Спомням се, че през 90-те един наш майстор успя да открадне десеттонен валяк. Както си стоеше на пътя го забърса – и на всичкото отгоре после се оказа, че е действал сам, без съучастници. Гений! Ама цял мост да дръпнеш с трактора и да го нарежеш за скрап, признавам, е още по-гениално.

Абе, знам си аз, че ние руснаците не можем да ги конкурираме в нищо – ни в кражбата, ни в градежа. Спомням си например, че по комунистическо време някъде в Далечния Изток те построиха здрави, хубави тераси върху напълно сляпата странична стена на един жилищен блок. Снимка имаше даже в руската преса по този повод, истинска, не монтаж.

Това е то руското мащабно мислене, не са като нас, дето цял живот се чудим за нещо просто - защо не живеем като европейците. И все не можем да намерим правилния отговор.

Ами защото не сме европейци, бе, хора! Това е отговорът.

Ако бяхме истински европейци, щеше ли премиерът Орешарски да стиска оставката си с такава страшна сила, след като и на бебетата е ясно, че не може да управлява. Не казвам - не може да управлява повече, било заради протестите, било заради своите зависимости, било заради нещо трето. Казвам – не може да управлява.

То, управлението, не е само да прибираш и да раздаваш левчета, нито просто да броиш ексика в държавната хазна и да се чудиш публично кой е виновен. Управлението, особено в страна като България, изисква поне четири неща - политическо мислене, политическа воля, политически талант и политическо дупе. А Пламен Орешарски не притежава нито едно от тези. Той и като експерт е съмнителен, а като политик си е чист провал.

Не разбирам обаче защо така настойчиво, почти със сълзи на очи, моли да го оставим още малко на власт. Явно има задача нещо важно да свърши в управлението, нещо, за което му трябват поне няколко месеца, но засега не е ясно какво, в полза на кого и какви ще са последствията от това за всички ни. Като го свърши, ще разберем веднага - ама тогава пък вече ще е късно.

Ако бяхме истински европейци, другарят Сергей Станишев също нямаше да стиска като героичен съветски комунист оставката си от председателския пост на БСП. Нито в условията на протести щеше нагло да докара ПЕС да лае насред София. Те хората по нашите земи собствените си комунисти не могат да траят и ги гонят с думкане на газени тенекета, както нормалните езичници гонят змии и гущери по Сирни Заговезни, той докара в НДК и чуждите комунисти да пригласят на нашите. Пък накара и разни уж европейски фръцли безплатен акъл да ни раздават.

Жалка работа – викат понякога в Пловдив.

Викат така, защото тук хората са добри, проявяват снизхождение. Свикнали са да съжаляват комунистите, доколкото наистина ги намират много жалки. А и те са си такива, без съмнение. Освен когато, макар твърде жалки, са нагли и с претенции, че са толкова важни и полезни за цялото общество, та то без тях не може да диша. Което пък е - винаги.

Първо в Парламента се превърнаха на истински аристотеловци с дрънкането си за някакъв катарзис, който уж са преживели, по повод тъй наречената „грешка” с назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Второ – в същия този Парламент най-безочливо и нагло избраха Волен Сидеров за шеф на етичната комисия.

Неслучайно покойният колега и приятел бай Илия Зайков преди години попита – да си виждал комунист да мине покрай нечия градина и да не се присегне през оградата да си откъсне.

Така е, не съм виждал. Но това с Волен прехвърли всякакви, дори неразумните граници на наглото действие и отиде далеч в абсурда. Лошото е, че май и малко потъна в него, та сигурно затова протестите не изригнаха с двойна сила по този повод.

Като споменах протестите – те наистина са твърде различни от онези през февруари. Но май само като атмосфера, като креативност на участниците в тях и донякъде - като искания на протестиращите. Иначе като резултат могат да се окажат дори по-слаби от февруарските.

Единият вариант за това е ако кабинетът Орешарски изобщо не падне. Вторият - ако падне, но в резултат на новите предсрочни избори се възпроизведе същата парламентарна конфигурация, при която национал-социалистическата коалиция БСП, ДПС и Атака отново получи възможност да управлява. Или поне възможност да е силна опозиция, която да извади пак щурмовите си отряди, да свали всяко друго правителство за седмица, а после да имаме нови предсрочни избори до безкрай.

Сегашните протести, ако искат да са наистина успешни, наред с искането за оставка на правителството, трябва да си поставят още една генерална цел. Това е – да родят новата българска дясна политическа алтернатива, която вероятно носят в себе си като зародиш. Би трябвало да я носят, защото тя в момента не се намира никъде другаде, освен на улицата.

Нарочно подчертавам думата политическа, което значи, че трябва да се прави нова дясна партия. Да, тя трябва да стъпи на сериозните десни принципи, отдавна измислени, реализирани и защитавани по света. Тя трябва да е истинска, защото ги разбира, да е предсказуема, защото ги следва, да е дясна, защото иначе лявото, което е толкова много и толкова тежко в тази страна, ще ни смаже. Почти ни е смазало, още съвсем малко остава.

Има ли шанс за такава промяна? Мнозина от протестиращите, доколкото виждам и чувам, продължават да следват тъпата, изключително тъпа линия, наложена от предишните, дирижирани от комунистите протести – ние сме граждани, не искаме партии.

По-оксиморонен лозунг от този отдавна и в Пловдив не е измислян – споделят сведущи тук.

Гражданин е политическа категория, групите граждани, които имат еднакви интереси и визии за бъдещето, правят партии, за да може чрез тях да участват във властта и по мирен начин да реализират полезни за обществото идеи. И правят партии не за да викат – омръзна ни да се карате в Парламента, съберете се и работете всички заедно, а точно обратно – правят партии, за да може интересите на хората да се карат и бият, но все пак да постигат някакъв консенсус именно в Парламента, не да го търсят по улиците с оръжие в ръка.

Това е една от най-важните функции на гражданите в демократичното общество и във всички демократични общества уважават партиите като един от базисните инструменти на демокрацията изобщо. Това няма нищо общо с факта доколко са омазани със свинско и повръщано мухите, които кацат понякога на партийното чело, от историческа гледна точка - те или отлитат скоро, или биват пляскани силно.

Е, не всичките, де. Има и някои, които са вечни – или поне изглеждат такива. Например онзи ден разбрах, че любимият ми другар Ким Чен Ун, глава на комунистическата църква в Северна Корея, повелил на подопечния си народ да прочете, ама непременно да прочете, книгата „Моята борба” на прочутия европейски писател Адолф Хитлер. Ценно му се видяло четивото на човека и ето на, веднага най-добронамерено и сърдечно го препоръчва на народа си.

Че как няма да му се види ценно, нали той и неговите роднини толкова кръв проляха в Северна Корея само и само да реализират идеалите на геносе Хитлер, другаря Сталин и председателя Мао, взети заедно. Защо сега върху тази кръв да не разцъфтят хиляди безумни цветя на злото и да не доведе тя до проливането на още и още.

Но ние корейците не можем да ги критикуваме, те не са европейци и никога няма да бъдат. Обаче хората, които в една европейска страна се държат на дистанция от европейското демократично мислене и действие, заслужават нещо повече от критика.

Ама какво по-голямо наказание от това, в което вече живяхме и продължаваме да живеем?