#ДАНСwithme: за смисъла на промяната

В резултат на десетките километри навъртени по софийските улици, разговорите с десетки хора и прочетеното в социалните мрежи ще споделя някои сурови размисли. Не защото си присвоявам правото да говоря от името на протестиращите, а защото от свое име искам да участвам в нещо, което се ражда пред очите ни - обществен разговор.  

 

За първи път от много години в България вече не е модно да казваш, че не се интересуваш от политика. За първи път виждам хора всякакви, които вървят по улиците, седят на Орлов мост или на кафе и обсъждат как да се развият протестите, как да се промени изборният кодекс, има ли легитимен начин да се излъчи някакъв тип представителство на протеста. 

 

Това е промяна, хора, може да ви се струва недостатъчна, некардинална, нереволюционна, но е дълбока промяна. Смисълът от всичко това ще бъде ако продължим да сме такива и после, на изборите и в рутината на ежедневието, независимо кой управлява, да ни интересува най-вече как управлява. Политиците да управляват със съзнанието, че ние сме тук и ги гледаме, а ние да не забравяме, че имаме право да изискваме и сили да се противопоставяме. Това е големият смисъл. 

 

Няма как да имаме демократично и прозрачно управление, ако липсва един от основните участници в публичния разговор - гражданското общество. Нито без основния посредник - медиите. В този смисъл, наблюдаваме раждането на протогражданското общество и първи опит за разчистване на медийния терен. И още нещо, за първи път от много време хората заговориха за ценности и морал в политиката. Досега сякаш тя беше привилигирована и за разлика от всичко друго в нашия си, познатия, човешкия живот, беше привилигирована да не зачита ценностите и да не се мери с морални критерии. Може и да е закъсняло, но това е начало. Има още дълъг път докато гласът на обществото се превърне в коректив на политическата класа, но първата стъпка е направена. И не, не за последните девет дни. Нито през февруари. А бавно и трудно, години наред, просто сега емоцията надви обичайния песимисъм и го забелязахме.

 

Всичко това изобщо не означава, че сега не трябва да продължим натиска, без разбира се да излизаме от мирния и цивилизован тон, който стана запазена марка на този протест (как да стане това също е обект на разпалени дебати по улиците и в социалните мрежи). Но ми се иска да запазим духа на протестите в себе си, да запомним колко добре сме се чувствали, когато сме съзнавали, че имаме сили за промяна. За да си го спомняме, когато изглежда, че е невъзможно да я постигнем. За да не се поддаваме на нездравословния скепсис, че нищо не се е променило сега ерго никога няма да се промени.