Торбата на бунта или Какво трябва да се различи в протестите?

В книжата на Левски присъства една твърде любопитна сметка за какво той е харчил комитетските пари. Тридесет и един гроша за кърски обувки с подкови, двадесет и един гроша за фес, четири гроша за копчета (за ризи), два и половина гроша за баня (с още един другар, уточнява Апостола), четири гроша за шекер и пет гроша за шекер кафе, един и половина гроша за ябълки и т.н. Мога да си представя, че човекът, който е водел пред себе си подобен отчет, е държал и торбата си в пълен ред. И както е внимавал да не се намокри фишекът и да не хване ражда иглянката пушка, така е внимавал и вишегласието, демократската република и свободата – тия няколко пендара на неговата мисъл – да са скътани при насъщния и свежите ябълки, а не при шекера, феса и дегизировката.

 

Мисля, че е време да започнем да подреждаме торбата на нашия бунт. Бунт, който започна именно тогава, когато демокрацията ни легна под феса и дегизировката. Трябва да кажем много ясно кое от кое трябва да се различи, кое с кое не бива да се свързва, кое с кое може да се обедини и смеси. Виждам това усилие в три посоки.

 

Първо: нека да се опитаме да спрем с говоренето, че всички са едни и същи маскари и да направим внимателно различаване между политиките на ГЕРБ и БСП през последните осем години. Целта на едно такова различаване е да се породи силен обществен натиск, от една страна, върху ГЕРБ да се освободи решително от практиките и хората, които обвързват тази партия с олигархичните кръгове и мутрите, срещу които днес протестираме, а, от друга страна, върху традиционните сини партии да намерят разумен тон за преговори с ГЕРБ и още по-важно – съответната роля, с която да ги проведат. Дясното не може да управлява без ГЕРБ, но не може и с ГЕРБ, ако партията продължава да е в това блато, в което е. Една от задачите на десните политици е да помогнат на достойните лица в ГЕРБ да вземат превес над некомпетентните и нелицеприятните.

 

Заговори се за дясна алтернатива и силен десен опозиционен блок. Но дали, за да бъде той успешен, десните партии не трябва най-напред да станат ясна алтернатива на самите себе си? Което, струва ми се, означава и да се извинят на своите избиратели, че преди няколко месеца, в бъркотията, която се породи при падането на ГЕРБ, си въобразиха, че автоматично ще бъдат върнати на власт, и поради този си фантазъм – усилван, впрочем, и от вътрешното им брожение, че не са управляващи, а пък някак им се полага да бъдат, защото са по-образовани и по-опитни от политиците на ГЕРБ – се озоваха не другаде, ами на един фронт с БСП. Та преди да освобождават страната от олигархичните кръгове, редно е десните да се освободят от кръговете на собственото си честолюбие. Мисля, че същото се отнася и до партията на г-жа Кунева.   

 

Второ: нека да направим различаване между протест и лятно забавление. Протестите трябва на всяка цена да останат мирни, но тонът им може да се втвърди. Защо? Защото БСП, ДПС и Атака ще използват лекотата на бунта не за това, за да почетат с оставка енергията и ума на гражданите, ами за да кажат (както и вече казват и демонстрират), че това не е никакъв бунт, да разделят обществото на разглезена столична среда, която, видите ли, няма какво да прави в летните месеци, та затова е излязла на улицата, и работна провинция, която всеки божи ден очаква с трепет мерките на правителството, и, най-сетне, да настроят двете групи хора една срещу друга. А такива две групи всъщност няма. Хората, които опъват каиша в Асеновград, Девня или Перник, са едно с децата си и внуците си в София, които си дерат гърлата за промяна.

 

Как би могъл да се втвърди протестът? Чрез разбуждане на т.нар. „гражданско неподчинение“. Да, именно неподчинение, неучастие в системата на публичните задължения, представлявани от държавата! Защото в основата на това, което се случва в момента, е не друго, а назряващата промяна у българина от поданик в пълноценен и отговорен към обществените пространства гражданин. Тази промяна обаче не бива да остане ограничена до сферата на политическия живот. Политиците, срещу които протестираме, са и работодатели – било от името на държавата, било от името на фирмите, които представляват. Та какво излиза? Че до 18.30 ще работим чинно за някои от тях, а след 18.30 ще протестираме срещу тях! Мисля, че е крайно време синдикатите да се включат в протеста.  

 

И трето: нека да направим разлика между конкретните искания и програми за промяна на системата и неадресираните, твърде общи разсъждения по темата демокрация, олигархия и върховенство на закона. Това трето действие влече след себе си и друго: бдителност за това кой с какъв мотив се изказва в настоящата ситуация, пише манифести и харти и ги подписва, и какво желае да постигне чрез това. „Харта 2013“, която стана популярна в общественото пространство, пледира за представителна демокрация, която да замести плутокрацията (една от негативните форми на олигархия), но по същество пледира за друго: за една легитимна, позитивна и симпатична олигархия на образованите и обществено активните граждани. Добре, да кажем, че това е по-доброто за страната ни? И със сигурност в този момент то е по-добро от шайката на БСП, ДПС и Атака. Кое обаче ни гарантира, че тази нова олигархия, осланяща се на върховенството на закона, няма да се изроди по същия начин, по който се изроди интелектуалният елит на 90-те, воден от бившия президент Желев? Та нали сред нея има и лица, които активно са участвали в процесите, довели до днешния бунт!

 

От горното възниква въпросът дали протестът всъщност е само срещу политиците и системата на управление или е изобщо срещу окаяното състояние на обществената истина в България? Струва ми се, че той е и срещу политолози, социолози, журналисти и изобщо общественици, които по една или друга причина повече от двадесет години изкривяваха истината за това, което става в България, и подриваха публичната ни среда. Затова и всички общественици, които в момента с лекота и симпатия наричат протестиращите „интелигентни млади хора“, би следвало да осъзнават, че тези интелигентни млади хора знаят и помнят много добре кой какво е написал, какви възгледи и промени е подкрепял, от кои партийни централи е бил зависим. „Червеношийки“, така станаха печално известни част от авторите на хартата. Повикът да замлъкнат и да дадат оставки от публичното пространство се отнася с пълна сила и за мнозина от тях.

 

Защото политическата система няма как да се освободи от задушаващите я олигархични зависимости, в които е изпаднала, ако в същото време говоренето за нея решително не се освободи от притоплените вносни доктрини, половинчатите, често откупени от съвестта истини и калпавите съвети. Ако не за друго, тези популярни автори, наричащи се сега десни, консерватори, либерали и не знам си още какви, би трябвало да понесат отговорността си за това, че преди два месеца, водени от страховит реваншизъм, хвалеха „модерния политик“ Станишев и помогнаха на БСП и ДПС да се върнат на власт. Назначението на Пеевски стана според мен възможно най-вече поради огромната криза на истината, която през последната половин година беше създадена в България. Именно идеята, че вече всичко може да се направи и замаже в тази клета страна, накара БСП и ДПС да се пробват с Пеевски. Той не беше грешка, а логически ход на фона на обърканата ни идея за публична истина.

 

Та такъв си мисля, че трябва да е редът в торбата на нашия бунт. А най-отгоре, баш до вишегласието, бих сложил, като основно оръжие срещу олигархията и лудостите на Сидеров, ето това изречение от писмо на Левски до Каравелов от 1870 г.: „Когато неприятелят ми е по-гламав от мене, той е в ръцете ми с всичкия си материал“.